Елиф Шафак
Черно мляко (34)

Непозната в огледалото

Трябва да има закон, забраняващ на хора, изпаднали в депресия, да се доближават до огледало. За тяхно добро не трябва да им се позволява да виждат отражението си, докато са в мрачно настроение. Ако по някаква причина човекът в депресия трябва на всяка цена да се погледне в огледалото, не е зле да го направи набързо. Огледалата са най-неподходящият предмет, който да държите наблизо, когато самочувствието ви клони към нулата и над душата ви са надвиснали тъмни облаци.

А ето че аз стоях сама в стаята и се гледах сякаш цяла вечност в огледалото. Беше кръгло, със сребърна рамка, украсена с напъпили и нацъфтели рози, и от него ме гледаше отражението на млада жена. Косата й беше немита, тялото й беше като на парцалена кукла, очите й бяха неописуемо тъжни. Без да свалям поглед от тази позната непозната, я разглеждам с любопитство, граничещо с гняв. Тъй като е нова за мен, няма как да не искам да науча повече за нея. И аз й бях бясна, защото по някакъв начин ме беше изместила. Бях сигурна в едно: жената в огледалото потъваше и ако се озовеше още по-надълбоко, като нищо можеше да повлече надолу и мен.

В някои части на Турция възрастните жени са убедени, че огледалата не са и никога не са били просто декоративни предмети. Затова украсяват не самото огледало, а обратната му страна и така го окачват на стената. Когато и ако се налага огледалото да се обърне откъм лицевата страна, то се покрива с тъмен плат, за предпочитане черно или червено кадифе. Когато се решиш или си слагаш черен молив на очите, отместваш малко плата и се оглеждаш за миг в огледалото. Смята се, че повърхността му е прекалено опасна, за да стои дълго на открито. Това е древноизточна традиция, която днес е почти забравена, но и досега има баби, според които всяко огледало е вход към неведомото. Ако гледаш прекалено дълго в огледалото, нищо чудно входът да се отвори и да те засмуче.

В цял свят има думи, използвани навсякъде като общо платежно средство. Където и да отидете, и в Изтока, и в Запада, тези думи звучат приблизително еднакво на всички езици и във всички култури. Сред най-познатите са телевизия и телефон, друг пример е интернет. А също депресия.

Но макар и да се среща в много езици, думата депресия си има и видими особености, свързани с културата. На турски казваме „аз съм в депресия“, а не „депресиран съм“. Думата се употребява така, сякаш депресията е не толкова състояние на ума, колкото конкретно място, тъмен коридор, осветяван само от една-единствена слаба електрическа крушка. Смята се, че който е в депресия, не е „тук“, а в онова, „другото пространство“ и е отделен със стъклена стена.

Изпадналите в депресия не само са на друго място, но и възприемат времето изопачено. Депресията знае само един времеви отрязък: миналото, и само един начин на говорене: „Де да можеше“. Изпадналият в депресия почти е загубил връзка с настоящето. Той упорито живее в спомените и възкресява всичко, което отдавна е дошло и си е отишло. Като катерица в колело или змия, захапала опашката си, той се върти в кръга на мрака.

Такова, горе-долу, беше състоянието ми през следващите седмици. Нещо вътре в мен се беше прекършило, нещо, което не можех да определя, и сега като неспирен поток от тази дупка в душата ми се лееха всички тревоги и притеснения, които бях натрупала през годините.

Но положението се усложняваше още повече от това, че вече не можех да пиша.

Бях на осем години, когато започнах да пиша белетристика. Една вечер майка ми се прибра с тюркоазна тетрадка и ме попита дали искам да си водя дневник. Сега, като се замисля, си давам сметка, че тя се е тревожела малко за душевното ми здраве. Не спирах да разказвам истории, което беше хубаво, лошото беше, че ги разказвах на въображаеми приятели. Затова майка ми реши, че ще ми се отрази благоприятно, ако записвам какво съм преживяла през деня.

Онова, което не знаеше, бе, че по онова време смятах живота си за ужасно скучен. Затова последното, което исках, бе да пиша за себе си. Ето защо започнах да пиша за други хора и за неща, които всъщност не се бяха случвали никога. Така се зароди трайната ми страст да пиша белетристика — още от самото начало я възприемам не толкова като автобиографична изява, колкото като трансцендентно пътешествие в други животи и други възможности.

Сега обаче имах чувството, че съм неграмотна. Думите, мои неизменни спътници, ме бяха изоставили и се бяха разпаднали на разкашкани макаронени буквички в супа.

Малко по малко хората около мен започнаха да забелязват в какво състояние съм се озовала.

Някои казваха:

— Сигурно си изпаднала в творческа безпътица. Няма страшно. Случва се на всеки. Ще отмине.

Други пък заявяваха:

— Изживя доста напрегнати дни. Заради онова, което изричат героите в „Копелето на Истанбул“, беше изправена на съд. Вече беше бременна и такова неприятно изживяване си е казало думата.

Баба ми по майчина линия пък отсъди:

— Депресията ти явно е заради уроки. Дано склопи очи, който те е урочасал!

Отидох при един духовен учител, който ми рече:

— Каквато и да е причината, приеми отчаянието и помни: Бог никога не ни товари с повече, отколкото можем да понесем.

Накрая лекарят, при когото отидох да ме прегледа, оповести:

— Добре дошли при следродилната депресия. Ще започнем с ципралекс два пъти на ден и ще видим как ви действа. Ако случайно настроението ви започне да се мени, веднага ми съобщете.

— Благодаря ви, докторе — отвърнах аз и прибрах хапчетата в джоба на ризата си.

Ципралекс, ксанакс, прозак… Лошото беше, че ако започнех да ги пия, това щеше да се отрази на кърмата, а аз исках да кърмя детето.

Щом се прибрах същия следобед, умувах дълго в каква задънена улица съм се озовала и реших да дам хапчетата ципралекс на розовата циклама в кухнята. По едно сутрин и вечер, на гладно. През ден обичките в саксията във всекидневната получаваха своята порция ксанакс. По четири пъти на седмица слагах в пръстта на гарденията прозак и я поливах — да му е по-лесно на цветето да преглътне хапа.

Не мина и месец, и цикламата стана на цвят много тъмна, почти лилава, а листата на обичките посърнаха и клюмнаха. Гарденията пък вероятно се преобрази най-много. Само в какво блажено цвете се превърна: весело и жизнено, все пускаше шеги и от изгрев-слънце до здрач се кикотеше.

От друга страна, моето настроение си остана същото.