Елиф Шафак
Черно мляко (23)

В прослава на егоизма

Айн Ранд е сред малкото писателки, които имат верни читатели в цял свят и се радват на трайна слава. Освен белетристка тя е и есеистка, драматург, сценарист и философ. От четирийсетте години на XX век насам се случват много неща, допринесли философията й да се разпространи навсякъде по земята, и между тях е финансовата криза от последно време. Айн Ранд е сред най-обичаните и най-мразените писатели в литературния свят.

Родена през 1905 година в Санкт Петербург в семейството на руски евреи, Алиса Зиновиевна Розенбаум е будно надарено дете. Почти не проявява интерес към света на приятелките си и жените в рода и предпочита да чете книги, а не да си играе с кукли и да се притеснява за външния си вид. През 1926 година, след като завършва история в Петроградския университет, се преселва в Съединените щати с малко пари в джоба и острата нужда да се преоткрие. Никога вече не се връща в родината си и не вижда семейството си. Сякаш прерязала нишката от кълбо прежда, решително загърбва миналото. Скоро се преименува, като взима фамилията от пишещата машина, която използва „Ремингтън Ранд“. Дава си името Айн Ранди с него се преражда в Новия свят.

Ранд е страстна анти комунистка, но всъщност е страстна във всички възгледи, които изповядва. Омъжва се за актьора Чарлс Франсис О’Конър и пише много сценарии за нискобюджетни холивудски филми. Въпреки че първият й полуавтобиографичен роман „Ние, живите“ привлича значително внимание, истинският й пробив е през 1943 година с бестселъра „Изворът“, който Айн Ранд пише в продължение на седем години. Най-значимото й произведение е „Атлас изправи рамене“ научнофантастичен любовен роман на идеите. Именно в него тя въвежда онова, което смята за нова нравствена философия — нравствеността на рационалния егоизъм.

Айн Ранд не е сред поклонниците на Кант и го нарича „най-злия човек в човешката история“. Още по-сурово отговаря на онези, които я обвиняват, че е превърнала в карикатура извора на западната философия: „Не съм превърнала Кант в карикатура. Никой не може да го направи. Той го е направил сам“.

С времето името й става синоним на индивидуализма, капитализма и рационализма. Твърдо убедена, че човек трябва да избира ценностите си, като впряга разума, Айн Ранд защитава правата на отделния човек от обществото и държавата и се противопоставя на всякакъв род държавна намеса (оттук и популярността й днес сред онези, които не одобряват, че държавата подпомага банките).

„Никой не може да впрегне мозъка си, за да мисли вместо друг — обича да казва Айн Ранд. — Всички действия на тялото и духа са лични. Затова не могат да бъдат споделени или прехвърлени.“ Колкото и да е изумително, тя разглежда „разума“ като основа не само на избора на отделния човек, но и на любовта между различните полове. Според нея дори физическото привличане е дело на мозъка. Ако не бъдат обуздавани от обществото, любовта, сексът и желанието могат да изглеждат егоистични, но въпреки това — или може би точно благодарение на това — те правят отделния човек обект, достоен да привлича и да бъде оценяван. Както се твърди в „Изворът“: „За да кажеш: «Аз те обичам», първо трябва да знаеш как да кажеш Аз“.

Възгледите й за женската сексуалност могат да се разглеждат като проблемни — най-меко казано. От една страна, Айн Ранд е сред малкото белетристки, които са в състояние да пишат за плътските желания и сексуалния фетишизъм, без да се цензурират сами. От друга страна, тонът й понякога е видимо дискриминационен и по думите й „красивата жена“ често е „руса, с бяла кожа и дълги крака“, каквато Айн Ранд не е и никога няма да бъде. В почти всички сексуални сцени в книгите й се повтаря един модел: в началото жената се дърпа, мъжът настоява, понякога до степен да прилага физическа сила, и накрая жената се предава.

Като човек, който никога не се съобразява с нищо, Айн Ранд обича да скандализира феминистките с възгледите си за жените, особено с твърдението, че те трябвало да обожават своя мъж. По ирония на съдбата това не важи за собствения й брак.

С годините съпругът й Франк О’Конър е все по-засенчван от славата на жена си. Често стои без работа, понеже не е особено талантлив като актьор и продуцентите рядко го търсят. От мига, в който се женят, му тежи, че съпругата му е по-прочута и успяла от двамата. Често го обръща на шега и се представя като „господин Айн Ранд“.

През 1951 година, когато двамата отиват да живеят в Ню Йорк, Айн Ранд се запознава с деветнайсетгодишния студент по психология Натаниъл Брандън. Той я цени, възхищава й се и може би се страхува от нея. Обожава я до степен да основе институт, който да разпространява надлъж и шир идеите й. Онова, което започва като интелектуално привличане, бързо прераства и във физическо. Магнетичната страст между застаряващата прочута интелектуалка и младия амбициозен и емоционален мъж се засилва все повече. Ранд не крие от мъжа си и малко по малко изгражда любовен триъгълник, в който се поставя в средата. „Атлас изправи рамене“ е посветен и на Брандън, и на О’Конър.

Колкото и да е сложен такъв живот, не направил никого щастлив, той продължава четиринайсет години. Когато Айн Ранд навършва шейсет и една, Натаниъл я зарязва заради млада манекенка. Прочутата писателка, която възприема дори сексуалната връзка като „интелектуална обмяна“, не е в състояние да преглътне, че дългогодишният й любовник е предпочел „тялото“ пред „ума“.

Тя така и не му прощава. От това, че Натаниъл се отказва от философията й, вероятно я е заболяло повече, отколкото от физическата раздяла. В пълна с огорчение статия в „Обджективист“ Айн Ранд съобщава на всички, че тя и Брандънса поели по различни пътища. Двамата не се виждат повече.

Айн Ранд е от писателките, които от самото начало избират да нямат деца. Те не играят никаква роля в живота й и затова не присъстват често и в романите й^[1]. Критикуват я, че не пише за деца и дори не се опитва да ги разбере, но нищо в записките й не навежда на мисълта, че тя изобщо е обръщала внимание на такива нападки. Единствените деца, които изобщо е искала да има някога, са книгите.

Айн Ранд е писателка с искрящи идеи и жена с невероятни противоречия, такова е и наследството й. Не току-така дори след смъртта й и онези, които й се възхищават, и хората, които не я харесват, не искат да отстъпят и на милиметър. Макар че Айн Ранд защитава пламенно капитализма, в личния си живот тя предпочита да има връзки, граничещи с тоталитаризма. На думи се застъпва за личната свобода и критичното мислене. Всъщност обаче мрази до смърт да я критикуват: отхвърля и презира всеки, който не е съгласен с нея. Очаква от най-приближените си покорство и вярност. Въпреки че е волева и романите й са пълни с независими героини, твърди, че жената трябва да се подчини на мъжа. Друг въпрос е, че самата тя не го прави в личния си живот.

Като истински борец не иска да се разчува, че се е разболяла от рак. Разглежда дори болестта си като грешка, която трябва да се поправи. И Айн Ранд я поправя и успява да победи рака. Според нея това е поредното тържество на ума над тялото. Потвърждение на възгледа й.

Но през 1982 година внезапно и неочаквано умира от сърдечен пристъп.

Днес поклонници на литературата от цял свят излагат в интернет схващанията си, като задават въпроси от рода на „Какъв ли психар щях да стана, ако Айн Ранд ми беше майка?“ или „Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако бях женен за Айн Ранд?“.

Може би са прави. Айн Ранд не е родена да бъде майка и съпруга. Ако е станала майка, сигурно е щяла да бъде властна и да разглежда всяко от децата си като различен научен експеримент. Но всички ние може би грешим много. Айн Ранд може би е щяла да смята майчинството за „прекрасно, наситено, вълнуващо интелектуално изживяване“, както описва като малка в дневника си училището и часовете. Любопитно ми е какво ли е щяла да направи, когато детето й е станело непокорен тийнейджър.

Точно толкова правдоподобно е Айн Ранд да е осъзнала рано, че в отношенията между майка и дете победител винаги е детето. Може би точно това е истинската причина да не е искала деца. Обичала е да печели.

Стигало й е да ражда книги.