Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Milk (On Writing, Motherhood, and the Harem Within, Siyah Sut), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Елиф Шафак. Черно мляко

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2012

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-855-1

История

  1. — Добавяне

Черно мляко

Миячката на съдове, на която й провървя

Ние с майка ми сме се залутали в лабиринта от горчиво-сладки чувства, където могат да се залутат само майки и дъщери. Сърцето ми преливаше от признателност за начина, по който тя посрещна неочакваната новина, и аз й благодарих, че ме подкрепя.

— О, изобщо не те подкрепям, скъпа. Просто съм като бедна миячка на съдове, която съвсем случайно намира на тротоара лотариен билет и научава, че е спечелила голямата награда.

Колкото и да съм свикнала с кодовете и шифрите на майка ми, в началото не схванах за какво ми говори.

— Май не разбирам.

— Какво толкова има да разбираш, скъпа, повече от ясно е. Притесняваше се, че ще се разстроя, щом науча, че си се омъжила тайно в чужда държава, а когато видя, че изобщо не съм разстроена, се почувства признателна. Нали така?

Аз кимнах.

— Да.

— Нали разбираш, само майка, която е сигурна, че все някой ден дъщеря й ще се омъжи, ще се разочарова, ако научи, че тя го е направила, без да предупреди. Да ти призная, никога не съм имала в това отношение никакви очаквания. Струваше ми се, че си последният човек на земята, който ще тръгне да се задомява. И така, не съм ходила всяка седмица да си купувам лотариен билет и да възлагам надежди на него. Сега разбра ли?

Започвах да схващам.

Щастлива, че е привлякла цялото ми внимание, майка ми продължи въодушевено:

— Затова приех нещата такива, каквито са, и продължих нататък. После един прекрасен ден намерих най-неочаквано на тротоара лотарийния билет и разбрах, че печеля. Ето как се почувствах, когато научих новината за бракосъчетанието ти — бях изумена точно като миячка на съдове, на която й е провървяло.

Бях се омъжила наскоро в Берлин. Не беше чисто съвпадение, че сме избрали този град, защото най-малкото за нас бракът ни беше точно толкова изненадващ, колкото неочакваното обединение на Германия. Подобно на Източен и Западен Берлин, и ние навремето бяхме заедно, после се разделихме, а след това отново се събрахме. Освен това ние със съпруга ми бяхме — и продължаваме да бъдем — точно толкова различни, както капитализма и комунизма. Еюп е нежна щедра душа, мъж, който винаги проявява здрав разум и е надарен с изумително душевно равновесие и с търпението на пророка Йов, чието име носи. Колкото до мен, аз почти във всичко съм пълна противоположност на качествата му, като започнем от „нетърпелива“, „импулсивна“, „неразумна“ „емоционална“ и „ходещ хаос“.

Въздържахме се от сватба, защото и двамата не обичахме церемониите. Затова просто отидохме в Турското посолство в Берлин и оповестихме намерението си да се оженим. На една пейка до входа седеше бездомник с глава, пълна с въшки и мисли, и лице, което беше извърнал към небето, и блажено се припичаше на слънцето. Помислих си, че от него ще излезе страхотен свидетел, но когато се опитах да го помоля да дойде с нас в посолството, се оказа, че той не знае английски, аз пък не знаех немски, а езикът на жестовете, който тутакси изобретихме, не бе достатъчно съзидателен, за да обхване такава необичайна тема. Затова му предложихме пакет „Марлборо Лайтс“, а в замяна той сякаш ни благослови с беззъба усмивка. Подари ни и лъскав златен станиол от шоколад, който старателно беше изгладил. Приех го с радост. Стори ми се добра поличба.

Не бях с булчинска рокля не само защото не обичам такива ритуали, но и защото отказвам изобщо да нося бяло. Винаги съм недоумявала как другите го правят. От години не можех дори да седна на канапе, което е прекалено бяло, но малко по малко се излекувах от този навик. Приятелите ми имат различни теории защо не обичам бялото. Смятат, че когато към била бебе, сигурно съм паднала в цял казан с мляко с ориз (за разлика от Обеликс, цопнал във вълшебната отвара, това не ми е дало свръхестествени способности) и накрая съм намразила цвета, но не и млякото с ориз. Аз обаче нямам такива спомени, не е вярна и втората им теория, че съм била предубедена към лекари, зъболекари и лаборанти, към хора в бяло.

Та онзи майски ден се издокарах в предпочитания от мен цвят: черния. Колкото до Еюп, той беше в тъмен панталон и бяла риза, за да спази поне малко традициите. Ето как казахме „да“. Без излишно суетене и просто защото ни хрумна да го направим. Родителите и петте сестри на Еюп, както и майка ми и баба ми сигурно са искали да вдигнем типично турска сватба с гощавка, танци и музика, но щом научиха, че сме се оженили, те бяха така добри да уважат нашия избор.

 

 

Ако не броим миячките на съдове, на които им е провървяло, не само майка ми очакваше да не се омъжа никога. Май не го очакваха и читателите ми. Те следяха романите и очерците ми и винаги разбираха първи какво чувствам. Този път обаче, вместо да проявят разбиране, бяха шокирани. Изразяваха учудването си в писма, имейли и пощенски картички. Някои дори ми изпращаха изрезки от вестници, където съм заявявала: „Домашен еснафски бит? И дума да не става! Не е за мен тази работа“ и „Не мисля, че ставам за това да възпитавам деца, но ми се струва, че някой ден от мен ще излезе добра мащеха. Човек, когото лесно ще заведеш на мач или на проба на абитуриентска рокля“. Сега с очи, в които сякаш се четеше „Видя ли сега!“ тези схватливи читатели настояваха с хаплив хумор да изясня какво се е променило.

Можех да им дам само един отговор: любов.

Обичам съпруга си и когато съм до него, усещам как ме обземат странно спокойствие и щастие. Но дълбоко в себе си не знаех какво да правя с това спокойствие и отказвах или просто не бях в състояние да се отдам на брачното блаженство. Вероятно защото не ме свърташе дълго на едно място. Родена съм в Страсбург, израсла съм в Мадрид, живяла съм в Анкара, Истанбул, Аман, Кьолн, Бостън, Мичиган и Аризона и цял живот съм била на път, убедена, че мога да се установя навсякъде, на всяко място по земята, стига да не се налага да пускам корени. Като единствено дете на самотна майка още като малка бях приела една истина за човешката природа, на която, както съм се убедила, други се съпротивляват безуспешно: че самотата е неразделна част от човека.

Харесвах самотата. Ценях я. Познавах хора, които, останеха ли сами няколко часа, направо полудяваха. С мен беше точно обратното. Аз можех да полудея, ако през цялото време ми се налагаше да бъда с други хора. Щях да имам чувството, че ми навлизат в територията.

Призванието ми на писателка се подхранва именно от самотата. В почти всички области на изкуството си длъжен по време на творческия процес да се сработиш с други. И най-егоцентричните сред кинорежисьорите трябва да умеят да хармонизират енергията си с енергията на останалите, да се учат да се вписват в екип. Същото важи и за модните дизайнери, актьорите, балетистите, драматурзите, певците и музикантите.

Но не и за белетристите. Ние се усамотяваме седмици, месеци, а понякога и години в романите, които пишем: стоим си във въображаемия пашкул, заобиколени от въображаеми герои, пишем съдби и се мислим за Бог. Докато разработваме сюжета, добавяме внезапни обрати, създаваме и унищожаваме герои, нищо чудно накрая да решим, че сме център на света. Самомнението и раздутото его са двата най-вредни странични ефекта на нашата професия. Затова не ставаме за добри любовници и още по-малко за добри съпруги и съпрузи. Писателите са най-вече саможиви същества, въпреки че с малко слава и успех го забравяме бързо. Романът е най-самотният вид изкуство, както навремето е казал Валтер Бенямин.

След като се омъжих, преподавах в Аризона и през няколко седмици се мятах на самолета за двайсет и шест часовия полет (с прекачванията), за да отида при съпруга и приятелите си в налудничавия, хаотичен и пъстър ритъм на Истанбул, а после се връщах в Аризона, за да се затворя в пустинната си самота.

Първото, което усещаш, след като излезеш от Международното летище в Тусон, е топлинната вълна, която се е надигнала от дълбините на земята и те лиже с невидими пламъци по лицето. Първото, което усещаш, след като излезеш от Международното летище „Ататюрк“ в Истанбул, е звуковата вълна, шумна врява от надути автомобилни клаксони, бучащи мотоциклети, с включени на пълни обороти пневматични чукове, и хора, които разговарят, крещят и подсвиркват — и всичко това едновременно.

Топлинна вълна, звукова вълна. Напред-назад. Това продължи близо две години. После, един прекрасен ден научих, че съм бременна.

 

 

Не знаех, че искам да ставам майка, и това ме завари неподготвена. Но исках да родя детето. Сякаш някаква друга част вътре в мен — домошарска, грижовна, майчинска — се беше вдигнала на бунт срещу частта, разпореждала се всички тези години. Размирните сили на майчинството проникнаха смайващо бързо и чевръсто в мъничките селца на юг от характера ми, но законните сили, разположили се в столицата, още даваха мощен отпор.

И все пак не исках да губя своя скитнически, независим, нехаен дух — своята същност. Вътре в главата ми едновременно заговориха шест гласа. Затова навлязох в бременността със смесени чувства, сякаш към неизвестното ме влачеше подводно течение, по-силно от сърцето ми. Не ми помогна и това, че в края на бременността ме изправиха на съд заради изречения, казани от някои от моите измислени герои арменци в романа „Копелето на Истанбул“. По едно съвпадение делото беше насрочено за деня, след като родих. Въпреки че бях оправдана още на първа инстанция и тази случка не е свързана с депресията, в която изпаднах по-късно, онези напрегнати дни направиха цялата година още по-тежка.

Родих през септември 2006 година, най-красивия месец от годината в Истанбул. Колкото и щастлива и благословена да се чувствах, бях уплашена и неподготвена. Бяхме взели под наем китна тиха къща на островите, където можех да си кърмя детето и да пиша. Такъв беше планът. Но се оказа, че не мога да правя нито едното, нито другото. Нямах достатъчно кърма, а опитах ли да се върна в света на художествената литература и да започна нов роман, все по-притеснена, виждах, че не съм в състояние да направя друго, освен да гледам втренчено белия лист. Не ми се беше случвало никога дотогава. Никога не бях изпитвала недостиг на истории. Като писателка никога не се бях озовавала в задънена улица или в нещо подобно. За пръв път в живота ми на зрял човек, колкото и да опитвах, думите отказваха да разговарят с мен.

Изведнъж ме обзе страхът, че нещо в мен се е променило необратимо и никога вече няма да бъда същата. Като вълна ме плисна паника. Започнах да си мисля, че сега, когато съм станала майка и домакиня, вече няма да мога да пиша белетристика. Старото ми Аз беше изтеглено като стар прашен килим изпод краката ми.

Още от деня, когато се научих да чета и да пиша, книгите бяха най-добрият ми приятел. Бяха ме спасявали. Бях толкова затворено дете, че общувах с цветни пастели и се извинявах на предмети, в които съм се блъснала. Историите ми даваха усещането за приемственост, ядро и цялост — трите важни неща, които иначе ми липсваха неимоверно. Дишах букви, пиех думи и изживявах истории, убедена, че мога да въртя и преобръщам езика в страстно танго.

През цялото това време единственият куфар, който носех навсякъде със себе си, беше пълен с написаното от мен. Художествената литература беше невидимата спойка, която държеше заедно различните страни на характера ми, и когато тя не беше с мен, се разпадах на съставните си части. Без нея светът ми се струваше мрачно, безкрайно тъжно място. Цветовете, които преди ми изглеждаха ярки и весели, сега бяха помръкнали. Вече нищо не ми беше достатъчно. Нищо не ми се струваше познато. Бях прекосявала от край до край континенти, бях откривала с лекота дом на толкова много места, а сега не намирах сили и воля да изляза на улицата. Кожата ми изтъня и от всичко ме болеше. Слънцето беше прекалено горещо, вятърът — прекалено поривист, нощта — прекалено тъмна. Изпълваха ме тревога и притеснения. Още преди да съм се усетила, бях затънала в тежка следродилна депресия.

След като седмици наред ме гледа как плача, баба ми по майчина линия, мила, но силна и страшно суеверна жена, ме хвана за ръката и прошепна с глас, нежен като кадифе:

— Стегни се, мило дете. Толкова ли не знаеш, че от всяка сълза, проронена от родилка, млякото й прокисва?

Не го знаех.

Усетих, че се замислям над този образ. Какво ли щеше да се случи, ако млякото ми се пресечеше? Дали щеше да потъмнее и да се размъти? При тази мисъл не само се притесних, но и се почувствах виновна. Колкото повече си налагах да не плача, толкова повече ми се плачеше. Как се получаваше така, че всички други жени, които познавах, свикваха толкова лесно с майчинството, а аз не можех и не можех? Исках да кърмя детето си възможно най-дълго и най-добре. Представях си как млякото ми се пресича, този образ ме преследваше денем и ме връхлиташе в сънищата ми.

После, една сутрин, след месеци на депресия, уединение и неуспешно лечение се събудих с острото желание да пиша отново и седнах на бюрото. Беше тихо, не се чуваше друго освен няколкото рибарски лодки в далечината и бебето ми, което спеше в люлката. Ухаеше на жасмин, а небето над Босфора бе съвсем бледосиньо, почти безцветно. Изведнъж осъзнах с огромно облекчение, че всичко е наред, че винаги си е било наред. Както е казал Руми, нощта носи в себе си деня. Винаги и навсякъде можехме да започнем живота си наново.

Нямаше нищо лошо в това, че съм изпаднала в паника и не съм могла да спра да плача. Нямаше нищо лошо в страховете ми, че няма да успея и да пиша, и в същото време да се грижа за детето си. Дори и млякото ми да не беше белоснежно, пак нямаше нищо лошо в това. Започнех ли да описвам какво съм преживяла, можех да превърна почернялото си мляко в мастило и тъй като писането открай време ми действаше целебно на душата, вероятно щях да изпъпля от тази депресия.

 

 

Същия ден сложих бебето в количката и излязох от нас на оживената улица. В началото предпазливо, след това по-дръзко започнах да обсъждам с други жени следродилната депресия. Изненадах се, когато чух, че много от тях са минали през същите емоционални сътресения. Защо не знаехме повече за това? Винаги ми бяха казвали, че щом прегърнат новородената си рожба, всички жени скачат от радост. Никой не ми беше споменавал, че докато скачаме, някои си удряме главата в тавана и от това сме за кратко зашеметени.

Докато продължавах да пиша „Черно мляко“, проведох безброй трогателни разговори с жени на всякаква възраст и с всякакви професии. Бавно, но неотклонно проумявах, че не съм сама. Това ми помогна много. Каква ирония на съдбата — винаги се бях гордяла, че умея да бъда сама и не ми трябва да търся утеха в множеството, но реших да не задълбавам в това. Простата истина е, че следродилната депресия е много по-разпространена, отколкото ние като общество сме склонни да мислим.

Любопитното е, че едно време жените са знаели за нея. Прабабите ни са били наясно, че след раждането жената е с разклатена душевност, и затова са били по-подготвени. Предавали са знанията си на своите дъщери и внучки. Днес обаче ние сме откъснати от миналото и всъщност нямаме достъп до тази мъдрост. Ние сме жени в крак с времето. Когато сме уморени и душевно наранени, прикриваме следите с най-новия грим. Въобразяваме си, че можем да родим и още на другия ден да продължим да живеем както преди. Някои от нас го правят, разбира се. Лошото е, че други просто не могат.

Възрастните жени в Турция смятат, че през четирийсетте дни след раждането родилката трябва да бъде обградена постоянно от любимите си хора. Остане ли и за миг сама, става уязвима за нападения на джиновете и се превръща в жертва на цял порой тревоги, притеснения и страхове. Именно заради това семействата, които се придържат към традициите, окичват леглото на родилката с червени панделки и покриват пода в помещението с осветено маково семе, за да прогонят свръхестествените сили, дебнещи наблизо.

Не твърдя, че трябва да се ръководим от разни суеверия и да очакваме да слагат в родилното по болниците плитки чесън и мъниста против уроки. Казвам само, че благодарение на разказите на бабуващите, на традициите и вярванията жените от по-старо време са били наясно с една проста истина, за която ние понякога сме слепи: през живота си жената минава през няколко основни етапа и се случва преходът от един към друг да не е лесен. Тя може да се нуждае от допълнителна помощ, подкрепа и напътствия, за да заживее отново пълноценно в настоящето. Докато ден след ден жената се бори, преодолява трудности, организира и направлява, има моменти, когато машината на тялото й може да даде засечка. И в решимостта си да преуспеем, да сме силни и винаги съвършени, ние сме загубили връзка с тази вековна мъдрост.

Госпожа Слабостта не е сред най-обичаните жени от нашето поколение. Сега вече никой не знае къде е тя, но има слухове, че е била заточена на остров в Тихия океан или някъде в подножието на Хималаите. Всички сме чували за нея, ала е забранено да изричаме името й на глас. Чуем ли някой да говори за нея на работното ни място, в училище или у дома, трепваме от страх пред последиците. Тя не е точно в списъка с издирваните от Интерпол лица, но въпреки това никой не изгаря от желание да си има вземане-даване с нея.

С всичко това не отричам, че майчинството е сред великите дарове в живота. То преобразява сърцето точно както ваятелят преобразява глината, и ни прави съзвучни с ритъма на вселената. Има си причина безброй жени да твърдят, че майчинството е най-хубавото нещо, което им се е случвало. От дън душа се съгласявам с тях.

Въпреки това жената не става майка още в мига, когато ражда. Това е нещо като учебен процес и при някои той продължава по-дълго, отколкото при други. Има и такива като мен, които са разтърсени из основи от подобно изживяване. Не твърдя, че за творците преходът към майчинството е по-мъчен, защото съм виждала жени с всякакви професии, които се натъкват на същите трудности, макар и в различна степен. Никоя жена не е докрай застрахована срещу следродилната тъга. Най-силните и най-самоуверените сред нас всъщност вероятно са и най-уязвими. Интересното е, че това душевно влакче на ужасите може да се случи не само при първата бременност, но със същия успех и при втората, третата и дори шестата.

В края на краищата бременностите са като снежинките. Няма две, които да са еднакви.