Елиф Шафак
Черно мляко (38)

Кристално сърце

В края на декември Истанбул има вид като за Коледа, ярък и пъстър, а аз вече съм опитала няколко лека — безуспешно. На електрическия стълб, където висяха гуменките, сега има една-единствена светеща гирлянда, бледозелена и рехава. Гледам как нощем лампичките мигат едва-едва, сякаш отдавна са се отказали да се сражават с мрака.

Някъде по това време отидох на психиатър — умна жена, която, ако нещо я разстроеше, си гризеше нокътя на палеца — но не вярвах особено в лечението, а няма ли вяра, няма и особен успех. Антидепресантите, които тя ми предписа, имаха какви ли не странични ефекти, като се започне от сърбежа по ръцете (може би пък той се дължеше на желанието ми да пиша отново) и пресъхването на устата и се стигне до червения обрив по лицето. Каква безкрайна ирония: на някои антидепресантите им действат благотворно, а при други страничните ефекти само задълбочават депресията. Ходех и на терапия, но след всеки сеанс проблемите се увеличаваха, вместо да намалеят. Опитах за кратко и група за взаимопомощ, но тъй като по рождение съм си затворена, не си представях как ще седна да разказвам пред наредени в кръг непознати за личния си живот. Още щом излезеха от устата ми, думите ми се струваха неистински, почти илюзорни.

Вече не знаех до каква степен депресията ми се дължи на хормоните и до каква — на външни сили, дали сама съм си я навлякла, или е породена от културната среда. Депресиите ни връхлитат против волята ни, без да го знаем, после обаче бавно и неусетно могат да се превърнат в река, по която с удоволствие се носим. Дълбоко в себе си се страхувах, че може би страдам от синдрома на „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Героят на романа Ханс Касторп отива в един санаториум на свиждане на приятел, болен от туберкулоза. Докато е там, развива сходни симптоми и накрая остава в санаториума цели седем години. Томас Ман смята, че болестта открива пред човека нови възможности и спомага за нравственото му израстване.

По същия начин аз приех депресията и започнах да гледам на нея като на постоянно състояние и да виждам живота през мътните й увеличителни стъкла. Трябваше спешно да се върна към писането, за да се измъкна от това тресавище. Трябваше да запиша мислите си върху хартия, но думите не идваха и не идваха. Не бях в състояние да пиша цели осем месеца.

Осем месеца сигурно ви се струват нищо, на мен обаче те ми се виждаха цяла вечност. През това време следродилната депресия се превърна в неразделна част от живота ми. Където и да ходех, каквото и да правех, Господаря Потон ме следваше като ненаситна дебнеща сянка. Присъствието му беше уморително, но той нито веднъж не си позволи да доведе нещата до крайности. Господаря Потон не те унищожава, затова пък те превръща в някакво подобие на човек, в куха обвивка на предишното ти Аз. Може и да не те спира да ядеш и да пиеш, но отнема цялата наслада. Може и да не отнема всичките ти запаси от сили, но ги пие, така че се чувстваш заседнал някъде между съня и будното състояние — като обречен сомнамбул.

Още преди да съм се усетила, литературата се превърна в далечна забранена земя с едри като канари мъжаги, охраняващи границите й. Притеснена, че никога вече няма да ме допуснат в нея, се питах дали да пишеш е като да караш велосипед — усвоиш ли го веднъж, няма как да го забравиш. Или е като да научиш арабски или корейски? Умение, което малко по малко те напуска, ако дълго не го прилагаш.

Първо си втълпих, че съм забравила как се пише.

После започнах да подозирам, че писането ме е забравило.

Да пишеш романи — да съчиняваш истории, да създаваш и да унищожаваш герои — е игра, предпочитана от онези, които отказват да пораснат. Играта е върху хартия, но възможността да я играеш отново и отново ти помага да забравиш, че и ти си смъртен. „Изречената дума загива, написаната остава.“ Или поне ни е приятно да си го мислим. Това ни носи утеха при мисълта колко мимолетен е животът. Писателят вярва — понякога е повече от убеден — че е безсмъртен.

Освен това вярата е важна част от това да си писател. С времето започваш да вярваш толкова силно в разказите, които създаваш, че понякога външният свят ти се струва скучен и несъществен. Когато по телефона ти се обаждат приятели, когато възниква нещо важно, когато съпругът ти иска да вечеряте навън, когато върху раменете ти тежат обществени отговорности, все си търсиш повод да откажеш. Всичко ти се вижда „второстепенно“ — намираш време единствено за писане.

Писателят е и трябва да бъде егоист. А майчинството се гради върху „даването“.

Писателят е интроверт — поне докато създава романа, а майката по определение е екстроверт. Писателят изгражда в дълбините на съзнанието си малка стаичка и заключва вратата — да не влиза никой. Там крие от любопитните очи всичките си тайни и амбиции. Колкото до майката, всичките й врати и прозорци трябва да са широко отворени и сутрин, и вечер, и лете, и зиме. Децата й могат да влязат, през който вход решат и да си се разхождат вътре на воля. Майката няма тайни кътчета.

Когато детето ти падне и си ожули коляното или се прибере с подути сливици, или легне с температура, или участва с дребна роличка в училищна пиеска, не можеш да кажеш: „Добре де, точно сега пиша нова глава. Обади се следващия месец!“.

Бети Фридан, писателка, активистка, феминистка, е твърдо убедена, че се нуждаем от определение на успеха, което да е по-пълно от отстояваното в съвременното общество. Че трябва да преразгледаме семейните ценности, ако искаме да променим системата, където всяка майка от предградията се бори сама и при най-лекото усещане за провал си мисли, че в нея има нещо изначално сбъркано. Самата Фридан пише разтърсващи книги и отглежда три деца. „Най-важното за хората — и за мъже, и за жени, трябва да е да утвърждават и подхранват живота, а не алчността“, подчертава тя.

Всички разновидности на депресията се засилват, когато забравяме да подхранваме живота. В такива времена въпросът, който си задаваме най-упорито, вероятно е: „Защо? Защо това се случва точно на мен? Защо не на другите, а на мен?“. Навремето Тереза Авилска е казала: „Душата ни е като замък, изсечен от един-единствен диамант или от друг точно толкова прозрачен кристал“. Лошото е, че ние, жените, понякога се страхуваме, че кристалът е непоправимо натрошен, а той не е, а после, когато не е, смятаме, че ние сме виновни за това.

Баба ми по майчина линия се омъжва на петнайсет години за армейски офицер, когото е виждала само за две минути (дядо ми почукал на вратата й, уж търсел някакъв адрес, а тя му отворила и го упътила — уж му е повярвала). Майка ми се е омъжила на двайсет години, още докато е следвала, за студент по философия и никой не е могъл да я разубеди да не се задомява толкова млада.

Едната жена е имала уговорен брак през трийсетте години на XX век в Турция, отгледала е три деца и е зависела изцяло от мъжа си — да я издържа. Другата се е омъжила по любов, за човека, когото е избрала сама, развела се е, завършила е университет (защитила е след развода), сама е отгледала детето си и финансово е била независима. Въпреки че баба ми е била обвързана с традиционно приетите роли на мъжа и жената, а майка ми е била еманципирана, интересното е, че когато е ставало въпрос да оцелеят при превратностите в женската съдба (например следродилната депресия, критическата възраст и така нататък), е имало случаи, когато баба ми е била по-подготвена. Някъде по пътя от едното до другото поколение се е изгубила ценна информация: че на различни етапи от живота си жената вероятно ще се нуждае от помощта на своите сестри, били те кръвни или не. Колкото до моето поколение, ние сме увлечени от пропагандата, че можем да правим каквото си поискаме, и понякога хвърчим във въздуха. Може би сме забравили как се моли за помощ, когато се нуждаем най-силно от нея.

Днес не говорим и не пишем много за лицето на майчинството, което е останало в здрача. Вместо това наблягаме на два преобладаващи възгледа: на традиционното схващане, според което майчинството е нашето най-свято и важно задължение и за да изпълним този дълг, трябва да се откажем от всичко друго и на отстоявания от женските списания „съвременен“ възглед, обрисуващ някаква „свръхжена“ която прави кариера, има съпруг и деца и е в състояние да удовлетворим нуждите на всички у дома и в работата.

Колкото и различни да изглеждат тези възгледи, между тях има едно общо: и двата са съсредоточени само върху онова, което искат да покажат, и пренебрегват сложностите и напрежението на майчинството, начина, по който то преобразява жената и кристалното й сърце.