Елиф Шафак
Черно мляко (14)

Пътничката бежанка

В първия ден на септември 2002 година самолетът на „Търкиш Еърлайнс“ излита от Истанбул за Ню Йорк с мен на борда. Претъпкан е със студенти и абсолвенти, с предприемачи — мъже и жени, с висококвалифицирани професионалисти, журналисти, учени, туристи и младоженци, тръгнали на меден месец… Освен турци и американци има индийци, руснаци, българи, араби и японци от други самолети с междинно кацане в Истанбул. Това е първото ми посещение в Америка. Сещам се за Анаис Нин, пристигнала през 1914 година в Съединените щати с калъфа с цигулката на брат си в едната ръка и с дневника си в другата, който предстои да запълни. Усмихвам се на любопитното момиченце, което съм си представила, но точно тогава забелязвам нещо и спирам.

Висок и слаб младеж два реда пред мен ми се хили плахо. Мисли си, че съм се усмихнала на него. Няма как да му обясня, че съм го направила заради Анаис Нин. За да разсея по-нататъшните недоразумения, се плъзгам надолу на седалката и си скривам лицето зад една книга: „В чест на един чувствителен мъж и други есета“.

Малко след като ни донасят храната, тръгвам по пътеката между седалките към тоалетната. Проверявам с крайчеца на окото какво четат другите пътници, като извивам глава ту наляво, ту надясно, за да разчета заглавията на книгите, които държат. Забелязвам, че някои западняци преглеждат издания за Турция или Истанбул (включително един мой роман) и това ми се струва интересно, защото повечето туристи четат за чужда страна, преди да я посетят, и много малко продължават и след като са си тръгнали.

Има две свободни тоалетни. Още щом отварям вратата на първата и влизам, застивам на място. Там, до съдинката с течния сапун отстрани на мивката, стои една Палечка. Тъкмо да се извиня и да изляза, когато тя ме вика:

— Недей, остани, моля те… Искам да си поговоря с теб.

Поглеждам озадачена непознатата. Донякъде прилича на останалите от Хора на несъзвучните гласове. Не е по-висока от тях, но вероятно е по-тежка. Валчестото й луничаво лице излъчва добрина, брадичката й е остра, косата й е с цвят на турско кафе, а очите — толкова сини, че чак те засмукват. Палечката не е гримирана, ако не броим очната линия и може би малкото спирала върху дългите мигли, трудно е да се каже. Изглежда на трийсетина години и съм сигурна, че не съм я виждала никога дотогава.

— Коя си ти?

— Не ме ли позна? — пита тя леко обидено.

Оглеждам я от глава до пети. Облечена е в морскосиня рокля до коленете, на краката е с червени обувки без ток и е с колан в същия цвят и с бежови найлонови чорапи. С бузки е, защото е възпълна, но явно не се притеснява от тялото си. В нея го няма напрежението на човек, който брои калориите, каквото излъчва Малката Госпожичка Практична.

— Аз съм един от вътрешните ти гласове — обяснява накрая тя.

— Наистина ли? Не съм те виждала никога. Току-що ли си дошла?

— Всъщност съм с теб, откакто беше малка и си играеше с кукли — допълва Палечката.

Объркана и недоумяваща, я питам как се казва.

— Наричат ме Мама Сутляш.

Прихвам, но забелязвам, че тя се въси, и се преструвам на много сериозна.

— Виждам, че името ми ти се струва забавно — казва ледено Палечката.

— Извинявай, не исках да нараня чувствата ти.

Мълча гузно, при което тя се усмихва.

— Изумява ме, че имената на другите изобщо не ти се струват забавни — вметва тя. — Не се смееш на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и на Госпожица Циничната Интелектуалка, нали?

Права е. Нямам какво да кажа.

— Името ми е такова, защото съм любвеобилна и майчински настроена — продължава Палечката, като размахва ръце — за по-убедително.

— Виж ти! — мълвя тихо.

— Да, много обичам да окачвам по верандата бамбукови пръчици, които подрънкват на вятъра, да отглеждам бегонии в красиви саксийки, да правя през лятото туршии и розов мармалад от грейпфрут… Нали се досещаш, да поддържам семейния огън… Знам да махам мастилени петна от килимите, какво да правя, ако разлееш върху най-хубавата си пола зехтин, да чистя ръждясал чайник и други важни неща. Приготвям сладкиши и десерти. Ето, този месец заснеха видео по една от рецептите ми и го нарекоха „Божествения сутляш на Мама“.

Близо минута не казвам нищо. Сигурна съм, че е станала някаква грешка, и се замислям как най-любезно да й съобщя новината. Изключено е Палечка като нея да е сред вътрешните ми гласове. Не знам как се прави омлет, не ме свърта да кипна вода за чай. Мразя къщната работа и другите домашни задължения и ги избягвам възможно най-много. Не е нужно приятелите ми да узнават, но съм в състояние да живея в стая, без да я чистя с дни и седмици, а ако ножът опре до кокала, предпочитам да я обзаведа наново, отколкото да се насилвам да чистя. А ако в цялата къща стане много мръсно, по-скоро ще се преместя в друга, отколкото да включвам прахосмукачката, да търкам и лъскам наред. Отнасям се към всичко това нехайно, през пръсти, сякаш съм на хотел: обичам да си спя в леглото и да зная, че на другия ден няма да ми се налага да пера и да гладя чаршафите.

Мама Сутляш стисва устни и се цупи, сякаш ми е разчела мислите.

— Никога, нито веднъж, не си ме оставила да говоря! Пратила си ме в хранилището на личността си и после съвсем си ме забравила. През всичките тези години чакам да ме приемеш и да ме обичаш каквато съм.

Точно тогава ме плисва по-силна вълна вина. Чувствам се като старомоден назадничав родител, който се е отказал от сина си заради това, че е обратен, и се преструва, че той изобщо не съществува. Това ли съм направила с майчинския инстинкт в мен?

— Ами другите Палечки? — питам. — Те знаят ли за теб?

— То оставаше да не знаят — отвръща Мама Сутляш. — Но предпочитат да не ти казват за мен и за другото момиче.

— Какво „друго момиче“?

Но тя не обръща внимание на въпроса ми.

— И аз като много млади жени искам да се омъжа, да облека булчинска рокля, да получа пръстен с диамант, да отглеждам деца и да обикалям щандовете с разпродажби по супермаркетите. Но ти отхвърли всичките ми желания, посрещна ги на нож и аз не смеех дори да отворя дума за тях. Беше ми запушена устата, аз бях потискана и отхвърляна.

Отново се сещам за Анаис Нин, силна жена, която веднъж е казала: „Обикновеният живот не ме интересува“, и е смятала, че от критична писателка като нея никога няма да излезе добра домакиня. В нея е имало нещо бунтарско, тя е живяла неподредено и е имала доста любовници до себе си. Все е повтаряла: „Животът се стеснява и се разширява — в зависимост от това доколко си смела“.

— За какво си мислиш? — пита Мама Сутляш.

— Анаис Нин… — проронвам, но не очаквам тя да знае името.

Оказва се обаче, че го знае.

— Ах, тези сприхави писателки авангардистки! — заявява така, сякаш бълва думите. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? Прекаляваш с четенето, ето какъв.

— Я чакай малко, каква критика е това?

Но тя допълва увлечено колко ужасно ми влияели на душата книгите, пали се все повече.

— Втълпила си си, че не можеш да бъдеш нормална жена. Какво толкова не му харесваш на обикновения живот?

Долавям, че в разговора са се промъкнали назидателни нотки, и се опитвам да се придвижвам из него възможно най-предпазливо.

— Хмм… Госпожица Циничната Интелектуалка твърди, че за всички беди, сполетели човечеството, са виновни обикновените хора. Позовава се на блестящата еврейка философ Хана Арент, показала ни, че фашизмът всъщност е избуял и процъфтял не заради лошите хора с користни подбуди, а заради обикновените хора с добри намерения.

— О, боже — върти тя очи. — Виждаш ли какво си причиняваш? Аз ти говоря за брак, майчинство и сладкиши, а в отговор ти ме занимаваш с Хитлер и нацистите.

Озадачена, я зяпам, без дори да мигам.

— Забрави за всички други Палечки — продължава Мама Сутляш. — Пият ти кръвчицата от години. Не омаловажавай красотата на обикновеното, стреми се към малките удоволствия. Ние двете с теб можем да се забавляваме много.

— Наистина ли? И как?

Тя грейва.

— В края на всяка седмица можем да ходим на пазара и да купуваме екологично чисти тиквички. По изгрев-слънце можем да чакаме с термос в ръка пред магазините и да се втурваме вътре веднага щом отворят, а после преди всички останали да взимаме от стоките на разпродажба. Можем да украсим от край до край дома си с ароматизирани свещи и цветя в съответните оттенъци. Повярвай ми, ще ти хареса. Редила ли си някога красива маса за вечеря? Знаеш ли какво удовлетворение изпитваш, когато семейството и приятелите ти те хвалят за готварските умения?

Още преди да съм имала шанса да й дам очевидния отговор, най-неочаквано чуваме при вратата шум. Открехвам я и надзъртам навън.

За моя изненада, пред тоалетната се е извила опашка. А най-отпред стои Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов в тъмнозелената си генералска униформа. Пристъпва припряно и потупва с военен ботуш, явно й се ходи много до тоалетна.

По лицето на Мама Сутляш се мярва сянка на паника.

— О, не! Пак ли това чудовище!

— Какво да правя? — питам я аз.

— Много те моля, не им казвай, че съм тук. Тези вещици ще ме разкъсат на парченца.

Права е. Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов с нейната вироглавост, черногледата Госпожица Циничната Интелектуалка, Малката Госпожичка Практична, която не понася нищо, изискващо повече от десет минути подготовка, ще разкъсат Мама Сутляш. Трябва да я защитя от посестримите й.

— Няма страшно, с мен си в безопасност. Няма да те издам пред никого.

Тя се пресяга със сърдечна усмивка и ми стиска ръката. Пръстите й не са добре поддържани, с маникюр, като на Малката Госпожичка Практична, не са окичени с пръстени като на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов или изгризани като на Госпожица Циничната Интелектуалка. Загрубели са от тежкия труд, розови и възпълни. Изумена съм от обичта, която изпитвам към нея. Мама Сутляш уж е майчинското начало в мен, а аз чувствам потребност да се грижа за нея като майка, странно, нали?

— Чакай малко, как ще влезеш в Щатите? — питам аз. — Имаш ли виза?

— Не ми трябва виза — уверява ме тя. — По летищата дори не претърсват Палечки като мен.

Разбирам защо. Трудно ще намериш в нея терористична жилка.

— Външният свят не ме притеснява — обяснява Мама Сутляш. — Всичко ще бъде наред, ако държиш далеч от мен онази сбирщина от Палечки.

— Добре.

— Много те моля, обещай, че няма да допуснеш да ме мачкат отново.

Точно когато умувам как да заобиколя това искане и да я изведа от тоалетната така, че останалите Палечки да не я видят, самолетът навлиза в зона на турбуленция. Пилотът съобщава, че всички трябва да се върнат по местата си и да затегнат коланите.

След няколко секунди отварям вратата. Опашката е изчезнала и аз виждам, че Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов вече си е седнала на мястото.

— Чисто е — казвам на Мама Сутляш. — Можеш да излизаш.

— Ще изляза — заявява тя отново с напрегнат глас. — Но още не си ми дала обещание.

Това е от миговете, в които знам, че трябва да съм пределно откровена и да кажа истината, но дали от любезност, или просто от страх не мога да го направя. Казвам на Мама Сутляш онова, което тя иска да чуе, макар и дълбоко в себе си да знам, че не мога да удържа на дадената дума.

— Заклевам се, че няма да допусна останалите Палечки да ти запушват устата.

Лицето й грейва от лъчезарна усмивка.

— Благодаря. Знам, че мога да ти се доверя.

— Между другото, за какво друго момиче спомена? — чувам се да питам.

— Ще се запознаеш с него, когато му дойде времето.

— Но защо се крие?

— Не се крие. Никоя от нас не се крие. Просто ти не забелязваш присъствието ни. От години обръщаш внимание само на Малката Госпожичка Практична, на Госпожица Циничната Интелектуалка, на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и на Дамата Дервиш.

— Разбирам — уверявам я, макар и да не съм сигурна, че е така.

— Е, да вървим.

— Наистина се радвам, че се запознахме.

— И аз — изчервява се тя. — Сигурно ще се виждаме.

Все така усмихната, се измъква през вратата. Аз оставам още няколко секунди в тоалетната, треперя леко — не е ясно дали от турбуленцията, или от бъркотията в ума ми.

Проумявам, че не се познавам много добре. През целия си съзнателен живот съм предпочитала някои от вътрешните си гласове за сметка на други. Колко ли още гласа не съм срещала?

Връщам се на мястото си.

Мисля само за това чак докато самолетът каца в Ню Йорк.