Елиф Шафак
Черно мляко (29)

Море без бряг

Бебето спи в люлката. Който е въвел израза „да спиш като бебе“, няма представа за какво говори. Бебетата се унасят на пресекулки и постоянно се будят, сякаш за да проверят дали си още там и дали не им се е присънило, че са се родили.

Колкото до мен, аз не спя изобщо. Още в мига, в който затворя очи, върху мозъка ми на порой се изсипват неприятни мисли и стряскащи образи. Кой да знае, че в главата ми има такъв арсенал от тревоги! Не съм мигнала от няколко дни. Около очите ми има кръгове, тъмнобежови и кръгли като истанбулските симити. И през ум не ми е минавало, че в сърцето ми може да се загнезди такава мрачна болка.

Облечена съм в дълга светлолилава нощница, по гърдите тук-там има шарки. Една от презрамките се е скъсала и е завързана набързо на възел. Но тъй като сега е по-къса от другата, отдалеч бието изглежда криво и създава впечатлението, че се плъзгам на една страна — точно като потъващ кораб. Може и да се плъзгам. Колкото до шарките по нощницата, макар и да изглеждат като творение на превъртял дизайнер, те всъщност са петна от кърма и повръщано.

Откакто съм родила, са минали седем седмици.

Искам да съм страхотна, съвършена майка, а накрая обърквам всичко. Направо съм като на тръни, когато трябва да сменям памперсите, да вдигам детето, за да се оригне, или да измисля как да направя така, че да спра пристъпа му на хълцане. Самочувствието ми прилича на купчинка сладолед, който се топи бързо под бремето на майчинството. Нямаше да бъде зле Еюп да е до мен, но той отиде да отбива задължителната си военна служба. Следващата половин година ще се обучава в малко военно поделение в Северен Кипър и аз ще бъда сама.

Пет пъти в седмицата по един от телевизионните канали повтарят нощем „Колелото на късмета“ — за онези, които не могат да спят. Две блондинки в оскъдни къси полички и лъскави потници обръщат буквите по дъската, задвижвана на ръка.

Седя и гледам. На дъската пише „д-пр-ия“, аз обаче отказвам да го прочета на глас.

През това време в главата ми се върти грамадно колело на късмета, което проблясва с ярки крушки. Аз разпределям в различни цветове всекидневните си задачи и оценявам всяка с тази малка подробност, че оценките са все отрицателни.

В края на всеки ден събирам точките и винаги излизам на червено. Резултатът ми като майка прилича на индекс на фондовата борса, който се носи стремително надолу. Имам силното подозрение, че на другите жени са им казали да се подготвят години наред за промените, настъпващи с раждането на детето, а аз съм пропуснала да го направя. Не ми идва отвътре, без усилия, да съм женствена, а какво остава за майчинството?

Знам, че се нуждая от помощ, но изобщо не ми хрумва да поискам.

Мисля си за Дорис Лесинг, великолепна писателка, отстоявала своите идеи. Родената през 1919 година в Персия, нобеловата лауреатка прекарва детството си във ферма в Южна Родезия (Зимбабве). Отгледана е от властна майка, която я праща в католическо училище, където е обучавана в приличие и благочестивост. Днес тя си спомня своето детство в колонията като време на „малко радост и много тъга“. След като навършва тринайсет години, напуска училище, две години по-късно бяга от дома и майка си и всъщност й се налага да се гледа сама.

Дорис Лесинг е момиче-жена, която сама си е майка.

На деветнайсет се омъжва и ражда две деца, син и дъщеря, революционно изживяване, което описва най-подробно в двутомната си автобиография — „Под кожата ми“ и „Да вървиш в сянката“. Разказва искрено за противоречивите си чувства от онзи период: за копнежа да прекарва повече време с други млади майки, с които да обсъжда бебетата и пюретата, и за точно толкова силното си желание да избяга от всички тях. Критикува безпощадно начина, по който много способни жени явно се променят, след като родят. Според нея такива жени са щастливо задомени за известно време, но рано или късно стават неспокойни, вечно недоволни и дори получават невроза. „Няма по-страшна скука от скуката на умна млада жена, която по цял ден стои с невръстно дете“, казва тя. Когато се връща назад към ранните години на майчинството, с изненада си спомня колко много е работела и колко уморена е била през цялото време. „Недоумявам как съм се справяла. Кълна се, младите майки са снабдени с някакъв сок или хормон, който им вдъхва сили да понесат всичко.“^[1]

Лесинг не се чувства щастлива от тройната роля на домакиня, майка и съпруга. През 1943 година напуска съпруга си и двете си деца, за да се омъжи за комуниста активист Готфрид Лесинг. Ражда им се син — Питър. Бракът се разпада през 1949 година. Лесинг вече не понася живота в Родезия, особено расизма на бялата управляваща класа. Взима със себе си своя син, малко пари и се прибира във Великобритания заедно с много призраци. Решението е важно и болезнено, тъй като Лесинг трябва да остави двете си деца при първия си съпруг.

Пристига в Англия с ръкописа на дебютния си роман „Тревата пее“. След година книгата излиза от печат и оттук нататък Лесинг се посвещава изцяло на писането.

В главата ми кипи казан. Ами ако се проваля и от мен не излезе добра майка и добра съпруга? Не искам да изневерявам на себе си или да се правя на такава, каквато не съм. Онова, което ме плаши най-много, е, че между писането и домашните задължения ще се получи някаква химическа реакция на отхвърляне. Писателите са самовлюбени хора, които не обичат да насочват вниманието към този факт. В същото време от майките се очаква да са жертвоготовни — поне за известно време — и да дават повече, отколкото получават. Вероятно се притеснявам прекалено много, но притесненията си вървят ръка за ръка с мисленето.

Как да наредя на мозъка си да не мисли?

Еюп се обажда по телефона при първа възможност между ученията. Линията винаги пука, някъде в далечината се чуват маршируване и блъскане, крясъци и викове и всичко това е пълна противоположност на живота ми в Истанбул, където гледам по телевизията предавания за бебета и слушам как дъждът трополи по бегониите.

— Здравей, скъпа — казва Еюп.

— Здрасти — отвръщам аз. — Как си, любов моя?

— Отслабнал съм четири килограма — заявява той, — но още съм жив. Всяка сутрин правим по сто лицеви опори, по сто коремни преси и тичаме три километра. Сега съм с бицепси като на Чък Норис и от слънцето лицето ми е много почерняло, няма да ме видиш в тъмна улица.

Усмихвам се, сякаш Еюп може да ме види.

— Ужасно ми липсваш — допълва той и гласът му потреперва леко.

— И ти на мен.

— Какво правеше, когато ти позвъних?

— Слагах в лъжицата десет капки отвара от копърово семе, защото бебето хълца, и си мислех за Дорис Лесинг.

— Помага ли?

— Всъщност не, може би дори пречи.

— Кое? Отварата от копърово семе или Дорис Лесинг?

— И двете — отговарям аз.

В другия край на линията настъпва кратко мълчание. После Еюп мълви:

— Мислиш прекалено много, скъпа. Така си усложняваш живота.

— В смисъл?

— Мнозина не анализират непрекъснато всяка дреболия, просто си вършат всекидневната работа — отбелязва той. — Например, когато знаеш, че трябва да направиш сто лицеви опори, просто го приемаш и ги правиш.

— Искаш и аз да започна да правя лицеви опори ли? — питам аз.

— Стига де, знаеш какво имам предвид — смее се тихо Еюп. — Не можеш ли поне за малко да живееш, без да мислиш?

— Не знам — признавам си. — Нека помисля.