Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Just Take my Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Сърце назаем

ИК „Бард“, София, 2009

Редактор: Боряна Даракчиева

Коректор: Надежда Петрова

ISBN: 978-954-655-060-6

История

  1. — Добавяне

64.

Джими Истън току-що се бе върнал в затвора на окръг Бергън, след като получи присъдата си.

Капитан Пол Крафт, дежурният офицер, го чакаше.

— Джими, имам новини за теб. Ще ни напускаш. Транспортираме те в затвора в Нюарк след минути.

— Защо? — учуди се Джими.

От предишния си богат опит знаеше, че след обявяване на присъдата, административното прехвърляне в друг затвор отнема поне няколко дни.

— Джими, наясно си, че тук имаш проблеми с хората заради сътрудничеството ти с прокуратурата.

— Същото се опита да каже и адвокатът ми в съдебната зала — сряза го Джими. — Нямам и миг покой. През цялото време ме тормозят, защото съм помогнал на прокуратурата. Сякаш останалите не биха направили същото, за да намалят престоя си зад решетките!

— Има и още, Джими — продължи Крафт. — През последния половин час получихме две анонимни обаждания. Смятаме, че са от един и същи човек. Предупреди оттук нататък да си държиш устата затворена, или… — Като видя разтревоженото му изражение, продължи: — Джими, всеки може да е. Най-вероятно е някой луд. Думите ти, докато обявяваха присъдата ти, вече са в Интернет, съобщиха ги и по радиото. Заради проблемите, които имаш тук, а и след тези обаждания решихме веднага да те прехвърлим. В интерес на твоята безопасност е. — Крафт виждаше, че Истън е изплашен не на шега. — Джими, кажи ми честно. Ще си направиш голяма услуга. Знаеш кой се е обадил, нали?

— Не, нямам представа — заекна Джими. — Някой луд, предполагам.

Крафт не му повярва, но реши да не го притиска. Вместо това каза:

— Ще проверим от кой номер е постъпило обаждането и ще се постараем да идентифицираме лицето — увери го той. — Не се безпокой.

— Да не се безпокоя?! Лесно ти е да го кажеш. Гарантирам ти, че обажданията са били от предплатен мобилен телефон. Всичко знам за тях. Самият аз съм ги използвал десетки пъти. Провеждаш важен разговор, после хвърляш апарата. Опитай и ти някой път.

— Добре, Джими. Хайде сега да си събереш нещата. Вече съобщихме в затвора, че ще те прехвърляме. Ще се погрижат за теб.

Час по-късно, окован с белезници и свит в дъното на затворническата камионетка, Джими гледаше навъсено през решетестия прозорец. Намираха се на отклонението в Нюарк, близо до летището. Видя самолет да излита към небето. Какво ли не бих дал да съм в него, накъдето и да се е отправил, помисли си той.

Сети се за една песен на Джон Денвър: „Заминавам с реактивен самолет“…

Де да можех.

Никога не бих се върнал тук.

Ще започна отначало някъде другаде.

Докато чакаше да се уредят формалностите в областния затвор, Джими започна да крои следващия си план.

Адвокатът на Олдрич се държа доста гадно с мен по време на процеса, но се обзалагам, че ще се зарадва да ме чуе утре, помисли си той.

Когато му кажа това-онова, няма да има нищо против, че съм провел разговора за негова сметка.