Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем (3)

2.

В осем без десет, точна както винаги, Сузи Уолш сви от шосе №9 и подкара към дома на дългогодишната си работодателка Катрин Банкс. Вече трийсет години беше икономка на седемдесет и пет годишната вдовица и сутрин пристигаше в осем, за да си тръгне в един следобед всеки делничен ден.

Страстна любителка на театъра, Сузи много се радваше, че миналата година прочутата актриса Натали Рейнс купи къщата в съседство с госпожа Банкс. Натали определено бе най-любимата й актриса. Само преди две седмици я гледа в „Трамвай Желание“ и реши, че никой не може да изиграе по-сполучливо ролята на крехката Бланш Дюбоа, дори Вивиан Лий във филма не беше по-добра. С деликатните си черти, стройно тяло и каскадата от светлоруси коси Натали бе истинско въплъщение на Бланш.

До този момент Сузи не се бе срещала лице в лице с нея, но все се надяваше някой ден да се сблъскат в супермаркета. И на отиване, и на връщане от работа Сузи минаваше бавно край дома на Рейнс, макар следобед това означаваше да обиколи квартала, за да се качи на магистралата.

В днешното понеделнишко утро Сузи почти постигна мечтата си да види Натали Рейнс отблизо. Когато минаваше покрай къщата й, тя точно слизаше от колата си. Сузи въздъхна. Дори подобно бегло зърване на нейния идол бе достатъчно, за да направи деня й вълшебен.

В един часа същия следобед Сузи се сбогува с госпожа Банке, качи се в колата въоръжена със списък с покупките за следващия ден и подкара на заден ход по алеята. За момент се поколеба. Шансът да зърне Натали Рейнс два пъти в един ден не бе по-голям от едно на милион, а и беше уморена. Но навикът победи и тя зави наляво, като намали, докато минаваше край съседската къща.

В следващия миг спря рязко колата. Гаражът и колата на Рейнс бяха отворени, точно както ги видя сутринта. Натали никога не оставяше вратата на гаража така и едва ли бе човек, който ще държи колата отворена цял ден. Може би не е редно да си пъхам носа, помисли си Сузи, но как да се стърпя?

Зави по алеята, спря и слезе от колата. Влезе с несигурни стъпки в гаража. Беше малък и се наложи да затвори вратата на паркирания там автомобил, за да влезе в кухнята. Вече не се съмняваше, че нещо не е наред. Хвърли бегъл поглед към колата и видя дамска чанта на предната седалка и куфар на пода отзад.

Почука на кухненската врата, но не получи отговор. Изчака малко, а после — понеже не можеше да си тръгне просто така — завъртя дръжката. Вратата се оказа отключена. Макар и разтревожена, да не би да я арестуват за нахлуване, Сузи все пак отвори и влезе в кухнята.

И тогава започна да пищи.

Натали Рейнс лежеше на пода. Бялата й плетена жилетка беше изцапана с кръв. Очите й бяха затворени, но от устните й се проронваха сподавени стонове.

Сузи приклекна до нея, сграбчи мобилния си телефон и набра 911.

— Уолнът Стрийт номер осемдесет, Клостър — изкрещя тя на операторката. — Натали Рейнс. Вероятно е била простреляна. Бързо, бързо. Умира!

Изпусна телефона. Погали Натали по главата и занарежда успокоително:

— Госпожо Рейнс, ще се оправите. Ще изпратят линейка. Всеки момент ще пристигне, обещавам.

Стоновете на Натали заглъхнаха. Секунда по-късно сърцето й спря.

Последната й мисъл бе една реплика на Бланш Дюбоа в края на пиесата: „Винаги съм разчитала на милосърдието на непознати“.