Мери Хигинс Кларк
Сърце назаем (33)

32.

По-голямата част от уикенда Майкъл Гордън прекара с Грег и Кати. На вечерята в петък при Ниъри обикновено въздържаният Грег беше превъзбуден и бъбрив. В отговор на безкрайните извинения на Майкъл, че се е усъмнил в неговата невинност, Грег махаше енергично с ръка и накрая взе думата:

— Майк, напоследък често мисля за един инцидент, който ми се случи, когато бях на шестнайсет. Преживях ужасна катастрофа и останах в интензивното цели шест седмици. Не помня нищо. По-късно майка ми каза, че съм бълнувал и съм настоявал да ми махнат системите. Взел съм медицинската сестра за баба си, а тя почина, когато бях на шест.

— Никога не си го споменавал — отбеляза Майк.

— На никого не е приятно да споделя какво е на прага на смъртта? — усмихна се Грег тъжно и добави: — А и на кого ли му се слуша? Има достатъчно мрачни и съдбовни неща в живота, че човек да слуша за някакви кошмари отпреди двайсет и шест години. По-добре да сменим темата.

— Добре, но първи си изяж яденето — съгласи се Майк. — Грег, колко кила си свалил?

— Достатъчно дрехите да ми стоят по-добре.

В събота рано сутринта Майк взе Грег и Кати и ги заведе в бунгалото във Върмонт. Едва след два месеца щеше да стане подходящо за ски, но следобед Грег и Кати излязоха на дълга разходка, а Майк седна да работи върху книгата си.

За вечеря отидоха с колата до Манчестър. Както обикновено, във Върмонт беше по-студено, отколкото в Ню Йорк, затова запалената камина в уютната гостилница ги сгря и емоционално, и физически.

По-късно същата вечер Кати си легна, а Грег седна в кабината при Майк, където той продължи да работи след вечеря.

— Беше споменал, че ще посветиш една глава на Хари Тоу, милионера, застрелял архитекта Станфорд Уайт на Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк.

— Точно така.

— Застрелял го пред сума народ, но се отървал с освидетелстване за невменяемост, нали?

Майкъл се питаше накъде бие Грег.

— Да, но все пак се наложило да прекара известно време в отделение за психично болни — отбеляза той.

— Но когато не след дълго излязъл оттам, се нанесъл в хубава голяма къща в Лейк Джордж, доколкото си спомням.

— Грег, накъде биеш?

Грег пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше страшно уязвим.

— Майк, след произшествието, което преживях като дете, имах периоди, в които не помня какво се е случило. Всичко това отмина, но съм загубил чувството си за време. Така се отнасям, че не помня как са минали два часа, например.

— Това се нарича способност да се концентрираш — уточни Майк.

— Благодаря. Случи се и сутринта, когато Натали е умряла. Беше гаден мартенски ден. Едно е да седиш зад бюрото и да не си даваш сметка как се изнизват часовете, а друго, когато си навън в кишата. Искам да кажа, че не е възможно да съм убил Натали. Знам го. Господи, колко я обичах! Но с всички сили се напъвам да си спомня какво е станало през онези два часа. Помня само как върнах взетата под наем кола. Ако съм тичал в продължение на два часа, толкова ли съм бил отнесен, че да не усетя студа или да се задъхам?

Унил от съмнението и объркването, изписани по лицето на приятеля му, Майк стана и постави ръце на раменете на Грег.

— Чуй ме. Вчера се представи чудесно при показанията. Повярвах в мнението ти за Джими Истън, както и на обяснението защо така често си звънял на Натали. Помня колко често, когато сме били заедно, изведнъж грабваше телефона и й звънеше просто за да я чуеш.

— „Натали, обичам те — припомни си Грег. — Край на съобщението“.