Карин Алвтеген
Дълг (7)

Глава седма

Отне им около четирийсет и пет минути, за да изминат трите мили до Хювюдста. Едва ли вината беше в колата. Неприятното чувство не напускаше Петер. Разбира се, след като се настани на седалката и заключи вратите, той се бе опитал да огледа гаража на светлината на фаровете, но напълно съзнаваше, че можеше да потърси по-внимателно, ако не се бе уплашил толкова.

Поне можеше да даде възможност на Лундберг да огледа сам.

Но той се бе уплашил от всичко. Доста време бе изминало, откакто бе седял зад волан на автомобил.

Жилището на Катерина се намираше насред район с високи къщи и, изглежда, бе нещо като еталон за обстановката в цялата област. Оставиха колата на паркинг и известно време се лутаха, докато намерят номера на сградата.

Вратата не беше заключена. Стълбището бе точно такова, каквото можеше да се очаква. Имаше мизерен вид и бе изпълнено с драсканици, някои набързо замити, така че стените изглеждаха още по-мръсни.

Лундберг се спря пред врата на втория етаж. На табелката пишеше „Радковиц“, а отдолу на ръка беше надраскано, че собственикът не желае да получава реклами.

Лундберг натисна звънеца. Едва бе свалил ръка и вратата се отвори. Метална верига ограничаваше процепа до десетина сантиметра и Лундберг се премести така, че да вижда.

— Аз съм Улуф Лундберг. Търся Катерина.

Вратата се затвори и веднага се отвори.

— Влезте.

Жена на около седемдесет години ги покани в антрето.

— Чакайте, ще я доведа — каза тя на развален шведски.

Антрето не беше широко. Особено за двама мъже в дебели зимни якета.

Нямаше прозорци.

Петер се помъчи да се стегне.

Появи се тъмнокоса жена на около трийсет. Изглеждаше уплашена. Не ги покани по-навътре.

— Съжалявам, че идваме така, но трябва да задам няколко въпроса — започна Лундберг.

Жената не направи никакъв жест, с който да им позволи да влязат навътре в жилището, и Петер усети как сърцето му заудря в гърдите.

— Няма нищо — отговори тя.

Лундберг пристъпи на другия си крак.

— Не те обвинявам в нищо, но някои неща сочеха, че днес някой е бил в къщата ми.

— Да, аз бях там — объркано каза жената. — Нали идвам всеки понеделник.

Петер забеляза, че дори Лундберг се чувстваше неудобно в тясното пространство.

— Не смяташ ли, че можем да влезем за малко? — каза той с доловимо раздразнение в гласа.

Жената се поколеба. После се обърна и тръгна към вътрешността на жилището.

Лундберг я последва. Петер се наведе и събу обувките си.

Влязоха във всекидневната. Трета жена седеше на единия от двата, разположени срещуположно дивани и гледаше телевизия. Щом ги видя, веднага стана, поздрави едва чуто и излезе от стаята.

Помещението имаше два прозореца и балконска врата. Петер си избра стола до нея, а Лундберг и жената се настаниха — всеки на свой диван. Петер забеляза, че обувките на Лундберг бяха оставили петна по пода.

— Имаше ли някой, освен теб вкъщи?

Лундберг се бе навел напред, опрял лакти на коленете си.

— Не, чистих сама.

— И не си видяла някого в градината или нещо такова?

— Не — отвърна жената след кратка пауза.

— Напуска ли къщата, без да пуснеш алармата?

Тя явно размишляваше. Стана и изключи телевизора. Остана права насред стаята и поклати глава.

— Какво се е случило? Да не е откраднато нещо? — И без да дочака отговор продължи: — Кълна се, че аз никога не бих… искам да кажа, никога не съм вземала нищо. Не съм. И не съм такава!

Май се канеше да се разплаче.

— Не, разбира се, и аз не вярвам — успокоително каза Лундберг. — Най-вече искам да знам дали не си видяла някого около къщата.

Тя избърса с показалци очите си и отново седна на дивана.

Лундберг въздъхна. Удари с длани по коленете си и се изправи. После нещо се засуети.

— Намерихме някои отпечатъци от стъпки и ти наистина ще ни помогнеш, ако ни позволиш набързо да погледнем краката ти. За да изключим твоите отпечатъци, разбираш ли?

Катерина изглеждаше напълно объркана. Петер се опита да улови погледа на Лундберг, за да му каже, че това бе съвсем излишна мярка. Тази жена не беше Демона, в това бе напълно сигурен. Тя беше поне трийсет сантиметра по-ниска и освен това не бе бременна.

Катерина вече събуваше чорапите си. Петер се запита дали тази жена някога ще се съвземе след всичко това.

Верен на навика си, когато бе смутен, той се вторачи в тавана.

— Благодаря — каза Лундберг.

И той, и Петер установиха, че от ходилата на Катерина не липсват пръсти.

— Ако се сетиш за нещо, което би обяснило как някой може да влезе в къщата, без да се задейства алармата, моля те да ми звъннеш. Или у дома, или на мобилния. Имаш всички номера, нали?

Катерина кимна.

След няколко минути двамата вече седяха от ново в колата.

— Ако тя лъже, вече никога на никого няма да вярвам до края на живота си — каза Лундберг.

Мобилният му телефон звънна. Когато отговори и разбра кой е, Лундберг натисна хендсфри-бутона и гласът на Катерина изпълни колата:

— Ами аз… сетих се за едно нещо. Когато проветрявах завивките на прозореца в спалнята, една възглавница падна долу. Трябваше да изляза и да заобиколя къщата, за да я взема. За съжаление оставих външната врата незаключена за минутка. Но нямаше никакви петна по калъфката, сигурна съм.

Лундберг и Петер се спогледаха. Лундберг благодари на Катерина и приключи разговора.

— Все пак страхотно е да разбереш, че човекът не е минал през стените — каза Лундберг — Впрочем ти къде живееш?

— На Осьогатан — отвърна Петер. — И освен това се казвам Брулин.

— Помня, че беше нещо, свързано с футбол — усмихна се Лундберг. — На кой край на Осъогатан?

— На другия, до Йотгатан.

— Тогава ще можеш да закараш мен и колата до хотел „Малмен“ на площада пред Кметството. Нямам никакво желание да спя у дома тази нощ.

Идеята се стори на Петер добра.