Карин Алвтеген
Дълг (21)

Глава двайсет и първа

Когато се съвзе, все още лежеше на пода зад тезгяха. Ахмед се бе надвесил над него и махаше пред лицето му с днешния „Афтонблад“. От време на време го пляскаше по бузите доста здраво.

— Ало! Чуваш ли ме?

Гласът на Ахмед се приближаваше все повече и накрая Петер отвори очи.

— Какво стана? — попита Ахмед. — Уплаши ме до смърт. Как ти се струва да звънна на полицията и да им кажа, че един от колегите им лежи тук умрял. Като емигрант не мога да си позволя подобни волности!

Петер седна объркан. Дробовете още го боляха.

— Видя ли ме? — попита най-сетне той.

— Не, не ми се вярва — отвърна Ахмед. — Припадна ли, какво стана?

— Трябва да съм заспал — каза Петер. — Напоследък имах много работа.

Стана и заизтръсква праха от панталона.

— Благодаря за помощта. Наистина много мило.

Тръгна към вратата. Ахмед гледаше след него, клатейки глава. Петер вдигна яката си колкото може по-високо и сви глава между раменете. Отвори вратата и излезе навън. Дори без да погледне към номер 11, почти хукна към Ериксгатан. От север се зададе такси и Петер му махна от края на тротоара, като помоли да го откарат на „Карлавеген“.

 

 

Улуф още не се бе върнал от срещата си, но Лота покани Петер да почака в офиса. Той предпочете конферентната зала, спомняйки си, че при Лундберг нямаше пердета.

Щом момичето излезе и затвори вратата, Петер вдигна слушалката и набра номера на Будил Андешон. Никой не отговори и той опита на мобилния.

— Полицейски инспектор Андешон слуша.

В сегашното му състояние нейният финландско-шведски диалект го накара да настръхне.

— Тук е Петер Брулин. Аз, за помощ…

— Знам кой си. Продължавай!

Караше го да се чувства като наказан ученик. Проклетото женище.

— Намерих я. Имам адреса й.

Няколко секунди беше тихо.

— И как стана това? И този път ли си се вмъкнал незаконно, или си извършил други криминални действия?

Той усети как се изчервява.

— Всъщност не. Просто прочетох внимателно списъка, който ти дадох. Не беше много трудно.

Този път тишината бе по-дълга.

Един на един!

— И коя е тя?

— Елизабет Густафсон, Фалугатан единайсет.

Чу, че тя започна да рови из някакви книжа.

— Родена през петдесет и пета, шести август. Напълно ли си сигурен, че е тя?

— Да, напълно — отговори искрено той.

— Окей. Искам да изчакаш. Ще се свържа с нея директно утре сутринта. Днес е пълно с по-спешни случаи.

Той не можеше да повярва на ушите си.

— Забравих да спомена, че е била у Лундберг тази нощ и е изпръскала всички прозорци с черна боя. И това ли не е спешно? Кой знае какво ще предприеме тази нощ? Мисля, че Улуф ще оцени, ако се заемете с тази работа още днес!

Тя отново замълча. Петер не можеше да прецени дали резултатът е два на един за него, или тя само презареждаше.

Когато заговори отново, гласът й беше променен:

— Казвала съм преди и ще кажа пак. Не се бъркай в моите методи на работа. Знам какво е необходимо и знам от опит, че тази жена едва ли заплашва живота на Лундберг. Имам цяла купчина с действителни заплахи за убийство тук, на бюрото ми, и за последен път ти казвам, че ще се заема с нея утре сутринта. Ако ти или Лундберг доближите района преди това, лично ще се погрижа да отговаряте пред цялата полиция. Разбра ли ме? Добре.

Петер се опита да отговори, ала тя вече бе затворила.

След десет минути Улуф се върна от срещата си. Петер бе успял да сведе пулса си до нормално ниво след разговора с Андешон и веднага разказа радостната новина за Елизабет Густафсон.

— Тогава да се обадим на Будил Андешон. Боже, колко съм чакал този момент. Ти си феноменален, Петер — каза Лундберг и потри ръце. Тръгна към телефона.

— Всъщност й се обадих…

— И?

Улуф вече не се усмихваше.

— Каза, че щяла да изчака до утре сутринта. — Петер смутено сведе поглед, сякаш това бе негова грешка.

— По дяволите!

За секунда Лундберг побесня.

— Не си мръднаха пръста. Дори когато им сервираш решението на сребърен поднос, дори тогава нямат време да направят нещо. Проклети аматьори. Какъв й беше телефонният номер?

Петер събра кураж. Страхуваше се, че Лундберг ще излее гнева си върху него.

— Съжалявам, но не смятам, че има смисъл. Тя доста се разсърди, когато предложих веднага да се заемат със случая.

Лундберг поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си.

— Окей — каза. — Щом като искат така, тогава ние сами ще завършим това разследване. Досега вървеше добре и без тях. Къде живее онази?

 

 

Мозъкът на Петер се раздели на две. Знаеше, че Лундберг ще откачи, ако му каже, че Андешон изрично бе забранила да ходят там, и тогава щеше да се разбере, че тя още веднъж е взела надмощие над него. От друга страна, трябваше да предупреди Улуф да очакват последствия, ако се противопоставят на забраната й.

Лундберг вече бе тръгнал към външната врата и Петер с неудоволствие остави последната мисъл да отпадне.

Помолиха шофьора да спре точно пред входа с номер 11. Докато Петер се измъкваше от колата, Лундберг плати. Петер се опита да се направи на невидим, доколкото бе възможно, но явно не успя, защото Ахмед промуши тава през вратата на магазинчето за тютюневи изделия и викна:

— Здрасти отново! По-добре ли си?

— Да, благодаря — отговори Петер и му обърна гръб, за да покаже, че разговорът е приключен.

Улуф въпросително погледна него, после и Ахмед, но той се направи, че не разбира.

Лундберг отиде до портата и изпсува, като забеляза, че е нужен код, за да се влезе. В прилив на раздразнение бутна вратата.

Не беше заключено.

Петер се сети, че вече е преживял това, и чу как дрънна предупредително звънче.

Лундберг въобще не се поколеба, а с устремни едри крачки заизкачва стълбите. Петер се държеше на малко разстояние зад него. Само мисълта, че скоро ще я види, предизвикваше сърцето му да удвои ударите си.

Лундберг позвъни на вратата.

Не се случи нищо.

Изчака малко и позвъни отново, дълго и настоятелно, но вратата остана затворена. Накрая хвана бравата. Петер се опита да го спре, но беше късно. Сега вратата бе широко отворена.

— Улуф, нека си вървим — умоляващо рече той. — Андешон бе категорична, когато каза, че предпочита да се занимае сама с това.

Лундберг се изхили и влезе в антрето.

— Ало! — извика той.

Никакъв отговор.

Петер се приближи, но остана от външната страна на прага. Лундберг направи крачка навътре в жилището.

Антрето бе малко и препълнено с връхни дрехи и обувки. На пода беше чантата на Демона и за Петер това бе достатъчно. Повдигна му се.

— Има ли някой? — викна Лундберг.

Пак никакъв отговор.

— Хайде, Улуф, да си вървим. Можем да я изчакаме на улицата. Не съм сигурен, че е напълно законно. Хайде.

Лундберг се обърна и изненадано го изгледа.

— И откога това има значение за теб? — каза с крива усмивка и отпраши навътре в апартамента, като изчезна от погледа на Петер. — Освен това не можем да я виним, че ни е дала добър пример — добави той.

Беше неприятно да се седи на прага, но май бе още по-неприятно да се влезе в жилището. Петер изпитваше огромна необходимост да е наясно с всеки звук, идващ откъм стълбището.

— Във всеки случай попаднали сме точно на място — чу той Лундберг да вика някъде отвътре. — Ела да видиш!

Петер се колебаеше.

Накрая прескочи прага и след като преодоля инстинкта да си свали обувките, продължи напред.

Жилището се състоеше от стая и кухня. Улуф стоеше надвесен над бюрото в помещението, служещо и за дневна, и за спалня. Когато Петер влезе, той държеше пачка розови пликове в лявата ръка, а с дясната сочеше фотография, закачена над приготвеното за спане легло. Петер прецени, че фотографията бе поне отпреди десет години — показваше Лундберг, който усмихнат и гол до кръста седеше на обляно в слънце мостче.

— Трябва да я е взела, когато е била в къщата ми. Това е от една конференция на фирмата преди няколко години.

Петер се огледа.

Освен един захвърлен на пода найлонов плик стаята бе подредена и изчистена педантично. По стените, боядисани в бяло, нямаше картини и всички предмети и мебели му напомняха за болници и клиники. Като се изключи фотографията на Лундберг, в стаята нямаше нито една лична вещ. Дори пердетата изглеждаха като взети от някоя чакалня.

Петер се приближи до найлоновия плик и го отвори.

— Ето ти доказателствата за нощните действия.

Лундберг се приближи и погледна четирите опаковки от спрей.

— Ама че място — каза той. — Но какво толкова намира в мен? Да бях по-млад и по-малко уморен, направо щях да се обидя!

Влязоха в кухнята. И там цареше същият безупречен порядък като в дневната. Дори на мивката нямаше капчица вода.

Внезапно откъм стълбите долетяха гласове.

Лундберг се вцепени, а Петер изпадна в паника.

От чист инстинкт за самосъхранение той изхвърча в антрето, отвори, както му се стори, вратата към банята, влезе и се заключи.

Мракът го обгърна отвсякъде.

Някакъв вентилатор бръмчеше и заглушаваше всички звуци извън жилището. Затърси копчето за осветлението. Не можа да го намери от вътрешната страна около вратата, затова заопипва нататък в тъмнината. Разпозна мивката и направи крачка назад. Нещо тежко и меко се пльосна върху него и се огъна при сблъсъка с тялото му. Той се обърна. Беше някакъв груб плат и когато опипа надолу, усети, че на края му виси нещо меко. Мозъкът инстинктивно му заповяда да го пусне.

В мига, в който му се подчини, разбра какво е това.

Ръка.

Някой блъскаше по вратата, в същия миг се включи осветлението.

На десет сантиметра от лицето на Петер висеше Демона с въже около врата, окачено на кука на тавана.

Петер се метна към вратата и опита да отключи, но ръцете не го слушаха. За секунда зрението му се превърна в тунел, а шумът в тавата му стана оглушителен. Усети се, че крещи. Заудря с юмруци вратата, която в този миг се отвори и той се строполи с главата напред в антрето, на пода в краката на Лундберг. Запълзя от банята към външната врата.

— О, по дяволите! — застигна го викът на Лундберг.

След миг той се наведе над него, молейки го да диша спокойно. В ръката си все още държеше кухненския нож, с който бе отворил ключалката на банята.

— Трябва да се обадим на полицията — продължи Улуф.

Дишането на Петер вече бе напълно извън контрол, усещаше бодежи в ръцете и краката. Цялото му тяло се тресеше, но той все пак се опита да кимне с глава.

— Не може — успя да изрече.

Опита се да направи няколко дълбоки вдишвания.

— Андешон бе категорична, когато забрани да идваме тук. Може би съм забравил да го кажа…

Лундберг се изправи и явно продължи да мисли.

— Трябва да се махаме оттук — обяви накрая.

Пъхна кухненския нож в джоба си и помогна на Петер да се изправи. Преметна ръката му през раменете си, внимателно се придвижи към външната врата, погледна и се увери, че е чисто. Петер по-скоро се влачеше, отколкото вървеше по стълбите. На портала Лундберг го подпря на стената и извади мобилния си телефон.

— Мамка му, батерията пак е свършила!

Петер посочи през прозореца към магазина за тютюневи изделия и Лундберг с известно усилие отвори вратата и пресече улицата, мъкнейки Петер, все още увиснал на раменете му.

Ахмед задържа вратата отворена пред тях и Лундберг намести Петер на стола, който все още стоеше пред витрината.

— Имаш ли телефон? — попита Лундберг.

Ахмед посочи пространството зад тезгяха. Лундберг изчезна и го чуха как поръчва такси. Ахмед гледаше Петер, който едва се държеше изправен на стола.

— Май днес не е точно твоят ден, а? Мога ли да предложа малко шоколад?