Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава двайсет и трета
В един и десет влязоха в банка С. Е. на Йотгатан. Улуф бе категоричен, че не бива да подраняват, и въпреки че бяха там в един без десет, той реши да изчакат в съседния магазин.
— Не трябва да се натягаме — обясни на Петер.
Петер се запита какво губи всъщност, но не го изрече на глас, а прие информацията като добре съхранявана бизнес тайна.
Лундберг застана отзад и остави Петер да се свърже с персонала на банката. Почакаха малко, но накрая той разпозна чиновничката, която се появи на гишето и ги покани в стая, отдалечена от салона.
— Не можехме да ви открием — каза тя и седна зад бюрото в стаята. Посочи двата стола от другата страна и те послушно седнаха.
— Да видим сега. Един милион триста петдесет и две хиляди крони и лихвата е…
Тя пресметна на калкулатора.
— Осемнайсет хиляди седемстотин и осем крони плюс глоба за закъснението. Прави общо един милион триста седемдесет и девет хиляди и петстотин и деветнайсет крони. Имате ли предложение как да се плати сумата?
Тя владееше до съвършенство положението и говореше без капка състрадание. Той беше просто част от бизнеса. Няколко цифри на лист хартия, които трябваше да се оправят. Още една нескопосана амеба от дъното на обществото, която не може да се справи с парите си.
Служителката погледна към Улуф, който мълчеше като пън и разглеждаше някаква картина в дъното на стаята. Петер не знаеше какво да каже.
— Тогава предлагам да направим план за изплащане в срок от двайсет години и тогава… — Тя пак защрака на калкулатора. — Стават осемнайсет хиляди триста шейсет и осем крони на месец.
Петер се сви.
Лундберг сякаш се пробуди и взе думата.
— Можете да изтеглите цялата сума от офиса на Ханделсбанкен на „Карлавеген“.
Жената го погледна колкото изненадано, толкова и подозрително.
— Вие пък кой сте?
— Улуф Юхан Бертил Лундберг. 3901142617.
— Имате ли лична карта?
Той бръкна в джоба си и извади портфейл. Протегна шофьорската си книжка и чиновничката прокара поглед един-два пъти от лицето на Лундберг до пластмасовата карта.
— Нали разбирате, че трябва да проверя — вметна тя.
Лундберг вдигна рамене.
— Моля. Ако паметта не ме лъже, на сметката ми има значително повече. И ако не греша, руската мафия трябва да е внесла там поне седем милиона вчера.
Петер се изчерви, а чиновничката придоби тревожен вид. Изправи се и излезе от стаята.
— Извинявай — каза Улуф. — Просто не се въздържах.
Пет минути по-късно жената се появи с куп книжа, които Петер трябваше последователно да подпише. Когато свърши, тя се обърна към Лундберг:
— Сметката, изглежда, е наред.
— Надявам се — отвърна той.
Усмихна се малко смутено. Подписа документа, който бе оставен пред него.
— Така, готово — каза тя и протегна усмихнато ръка към Лундберг.
Улуф се взря в нея, сложи портфейла във вътрешния джоб и й хвърли бърз поглед.
— Доколкото си спомням, току-що се разреши въпросът със заема на Брулин. Така че благодарете на него.
Ръката й свенливо се стрелна назад и червенина заля шията и лицето й. Петер вече бе до вратата и само вдигна ръка за поздрав. След което напусна стаята като човек без дългове.
Стояха пред банката на Йотгатан. Петер чувстваше, че каквото и да каже, ще бъде недостатъчно.
— Благодаря — бе единственото, което измъдри.
— Всъщност аз трябва да благодаря. Или вече си забравил?
За първи път между тях се настани един вид конфузна тишина. Нямаше какво повече да се каже и това бе ясно и за двамата.
— Така — рече най-сетне Лундберг. — Налага се да отида в бюрото и да се уверя, че работят както трябва. Твърде дълго се справяха без мен. Ще се чуем, нали?
— Естествено — отвърна Петер.
— Чао засега — каза Лундберг и махна на едно такси.
Петер вдигна сака с вещите си за нощувката в Салтшьо-Дувнес и потегли към Осьогатан.
В апартамента му миришеше на застояло. Малкото растения, които притежаваше, се бяха увесили над ръбовете на саксиите и напомняха, че все пак има някой, комуто е липсвал. Върху килимчето в антрето лежеше купчина поща и вестникът „Дагенс Нюхетер“, повече от половината писма бяха от банката. Без да ги отваря, той ги изхвърли в кошчето за боклук. Най-отдолу лежеше плик с написан на ръка адрес и той веднага позна почерка на сестра си. Остави го на кухненската маса, седна на един стол и се огледа.
Вече не изпитваше страх, но пък жилището му беше напълно чуждо. За първи път осъзна колко грозно е всичко наоколо. Нуждата от пребоядисване и модернизиране бе направо крещяща. На няколко места маслиненозелените тапети с изображения на гоблени бяха издрани, а където все още бяха цели, носеха тъмните следи от картини и стенни декорации на предишни наематели. Маслиненозелено. Цветът на живота му. Нямаше да се изненада, ако се разтопи и изчезне, щом се подпре на стената. Погълнат от един гоблен.
Повечето от мебелите отдавна бяха изживели добрите си дни и той отбеляза, че от разръфания диван тук-там бе изскочил пълнежът. Светлината, идваща откъм улицата, се процеждаше през отдавна немити, мръсносиви прозорци, които крадяха повечето от слънчевите лъчи, и над всичко това тегнеше равен слой прах и разхвърлени купчини непрани дрехи.
Това бе неговият дом. Онова, което допреди няколко дни бе готов да брани на всяка цена. Неговото убежище, неговият окоп от околния свят. Ако трябваше да бъде честен, това, което виждаше, бе целият му свят. Съзря се седнал там насред грозотията и схвана колко провален бе неговият живот. Защо му трябваше да го пази, след като бе толкова ненужен, а баща му, изпълнявал огромна функция за обществото, бе лишен от своя?
И каква полза?
Би трябвало да има справедливост. Някой трябва да сложи ред в системата. Сега нямаше никакво значение как хората живеят живота си. И масовите убийци, и светците ги чакаше един и същи край. Отдавна го бе напуснала вярата, че един ден ще има възмездие. Не, хората още приживе трябва да съзнават, че колкото повече доброта раздават, толкова по-голямо би било възнаграждението след земния край. А тези, избрали другия път, би трябвало да знаят какво ги чака. Напълно безсмислено би било да наказваш някого, когато злото е извършено и нищо не може да се промени. Изживян живот, който директно след смъртта се оценява и награждава или наказва. Тогава би имало смисъл. Или още по-добре — приживе да се въздава справедливост. Справедливите действия веднага трябва да бъдат възнаграждавани с удължение на живота поне с няколко часа, докато злобните проклетници в такт със злодеянията си да съкращават живота си като разтопяващи се снежни човеци през март.
Тогава нещата щяха да са поносими.
Като малък Петер си бе създал собствен порядък. Бе решил, че всички мъртви възкръсват като гълъби след края на живота. Ако си добър, ще имаш бели пера, а колкото по-лош си бил приживе, толкова по-мрачно е оперението ти. Така всички заслужили могат да се фукат с великолепието си и не би имало никакво съмнение за тяхната истинност. Дори и в Царството на гълъбите. Когато бе дете, това напълно го задоволяваше. Но вече бе голям.
Онова, което виждаше около себе си, бе цялото му съществуване, дори и то бе отблъскващо. За първи път в зрелия си живот призна, че се чувства ужасно самотен. Чак тялото го заболя. Сега, когато задачата бе приключена и дългът платен, никой нямаше нужда от него и даже да легнеше на пода и умреше, никой не би го потърсил месеци наред. Беше един такъв типичен случай, за каквито от време на време пишат вестниците: лягат и умират в жилището си и никой не пита за тях, докато вонята на труп не обезпокои съседите.
Той, който дълги години успешно си въобразяваше колко е доволен да живее сам, само за седмица свикна да се прибира вкъщи и там да има друг човек, с когото да разговаря, някой, който освен другото се интересуваше как е минал денят му. Обезпокоително бързо свикна и вече не знаеше дали е способен отново да се приспособи към бита си.
Беше се завърнал.
Старият обикновен Петер Брулин седеше там до кухненската маса, освободен от дългове, но точно със същия безинтересен и скучен живот, досущ като новина от миналата седмица. И най-лошото от всичко беше, че новият Петер Брулин, който внимателно се бе оформил в последно време, в никакъв случай не би могъл да живее отново със старото. Чисто и просто нямаше никаква представа как ще я кара оттук нататък и как ще изживее остатъка от живота си.