Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава трийсет и девета
Той стоеше на ръба.
Още една крачка и го очакваше падане от няколко километра. Никой нямаше да може да го намери. Дъно не се виждаше.
Пое дълбоко дъх. Въздухът имаше различен вкус от всички места, където някога беше пребивавал. Въпреки слънчевата светлина бе хладно и той закопча сакото си.
Тя беше задържана.
Отново.
Когато се почувства по-силен, реши да отиде да я види. От персонала в болницата в Бекомберга бяха казали, че тя най-сетне реагира на лекарствата, но са нужни по-големи дози, за да може повече или по-малко да я упоят, защото дълго отлаганото лечение на сифилиса е нанесло непоправими щети на гръбначния стълб; има атеросклероза на мозъка, невъзможно било да я оперират.
Никой не можеше да обясни как през всичките години не са забелязали болестта и никой не се наемаше да каже колко още й остава.
Петер стоеше зад прозореца на вратата и я наблюдаваше. Тя лежеше напълно неподвижно на прикован за стената нар. Впрочем всички мебели бяха приковани за стената и помещението приличаше повече на килия, отколкото на болнична стая. Нямаше нито един излишен предмет. Персоналът бе обяснил, че получавала ужасни пристъпи на бяс през равни интервали и че се безпокоени да не се нарани.
Тя нямаше представа, че Петер стои там и я наблюдава, затова той не бързаше.
Беше отслабнала. Така, както лежеше свита в ъгъла, приличаше на паднало от гнездото малко пиле. Жалко и изоставено. Страхът, който се опасяваше, че ще изпита, се превърна в гняв. Гняв от непонятното в живота. Какъв живот бе живяла… Той винаги беше смятал себе си за големия губещ, но истината беше, че тя бе изтеглила непечелившия билет и й бе отнета възможността за достоен живот преди още да бе започнал.
Персоналът му разказа нейната ужасяваща житейска история. Семейните взаимоотношения по време на подрастването й били ужасни. Бащата бил алкохолизиран в тежка степен, а майката на няколко пъти била принудена да вика лекари заради побоища. Но нито веднъж не съобщила в полицията, което направило невъзможно отвън да повлияят на ситуацията. Цялата истина била открита, записана в дебелия дневник на Аня Фрид. Майката починала през 88-а година и пациентката останала да живее с баща си.
Била на единайсет, когато се появили първите белези на психическо разстройство и няколко пъти пациентката била приемана в разни лечебни заведения, винаги с добър резултат. Не могли да поставят никаква диагноза. След завръщането й вкъщи рецидивът настъпвал бързо. Повдигнат бил въпросът за настаняване в сиропиталище.
Лекарите констатирали „ненормално сексуално съзряване“, след като в дома за сираци пациентката на два пъти направила опити за сексуална близост с пазача. Присъствието й там било прекратено и временно била настанена в психиатрична болница за изследване. Била описана като емоционално увредена, с големи усилия разграничавала своите от чуждите физически качества.
Когато пациентката станала на тринайсет години, бащата приел препоръките на лекарите да бъде направена стерилизация, за да се избегнат нежелани бременности. Интервенцията била извършена и пациентката била върната у дома.
Следваха само бележки за рутинни посещения, в които пациентката е определяна като „затворена в себе си“ и „социално приспособима“, без да са отбелязани никакви рецидиви до януари 88-а, когато бащата умрял. Следващите три години пациентката била приемана за дълбоки депресии в повечето случаи в закрити заведения.
През 91-ва тя получила собствено жилище и се очаквало да се грижи сама за себе си. Изплащали й преждевременна пенсия.
Последен контакт с лечебница пациентката имала през март 96-а, когато сама посетила психиатричната клиника на Бакомберга, след като на няколко пъти имала натрапчиви идеи. Предписали й подходящи лекарства и записали час за повторно посещение. Последното вписване бе от октомври 96-а, където се казва, че пациентката не се е явила на повторен преглед и че трябва да се вземат мерки.
Той внимателно почука на вратата.
Тя бавно извърна глава.
Когато го видя през прозореца, цялото й лице се изкриви в нещо, което изглеждаше като усмивка. Една сестра отключи вратата и той влезе.
Тя се изправи и дойде при него.
— Папа — каза и се сгуши в прегръдката му.
Той я притисна здраво.
— Най-сетне дойде, толкова те чаках.
Помоли го да седне. Той се настани в края на нара, без да знае какво да каже. Искаше да донесе цветя, но персоналът му забрани.
Седяха мълчаливо. Тя го гледаше предано и цялото й лице грееше. Той отвори уста, мислейки да каже нещо, но едва започнал, вече беше забравил какво бе то.
— Какво каза, татко? — попита оживено тя, позасмивайки се.
Усети как нараства буцата в гърлото му. Преглътна и се втренчи в пода.
— Прощавай — прошепна той.
В стаята стана тихо, Петер се изкашля и я погледна.
— Прощавай — повтори по-ясно.
Бавно, бавно усмивката й премина в измъчена гримаса и по бузите й се затъркаляха едри сълзи. Хълцаше високо.
Той взе ръката й и леко я погали.
— Прости ми — каза пак.
Обгърна я с ръка и я притисна до себе си. Кокалестото й тяло се тресеше в прегръдката му. Усети как собствените му сълзи се изнизаха от ъгълчетата на очите и потекоха по лицето му. Един пропаднал живот.
Седяха дълго така.
Сянката от запречения с решетка прозорец бавно се местеше върху стената.
Най-сетне на вратата се почука, в стаята влезе мъж и каза, че е време за вечеря.
Изправиха се.
Тя взе ръката му и се усмихна.
— Хайде, чао — рече и тръгна към вратата.
Там се спря. Той гледаше гърба й. Промяната, през която премина, се усети в цялата стая. Тя бавно се обърна и го изгледа. Очите й бяха като малки цепки.
Ужасът тотално го връхлетя.
— Чао, малък Петер! — прошепна тя. — Пак ще се видим.
Той стоеше на покрива на Света.
Целият свят буквално лежеше в краката му. Дори не бе близо до самия връх, но достатъчно високо, за да бъде изгледът зашеметяващ.
Писмото беше в джоба му. Извади го и го сгъна като самолетче. Послушните прегъвки на хартията механично се оформяха между пръстите му и все пак имаше нещо, което той със сигурност знаеше — баща му го бе научил на това.
Никога не го забрави.
Вдигна ръка и късчето хартия в перфектна дъга напусна дланта му и отлетя надолу в пропастта.
Бяха го оставили на мира.