Карин Алвтеген
Дълг (17)

Глава седемнайсета

Криминалният инспектор Будил Андешон напусна офиса бясна, а Петер се затвори в конферентната зала, за да продължи с нови сили започнатото разследване.

Наслаждаваше се неописуемо на куража, започнал да расте в него, и почти го чувстваше как се разпростира, за да хване корен във всяка част на тялото му.

Отдавна бе забравил, че новите следи се дължаха на поетия от него безумен риск.

Изразът на лицето на Будил Андешон си струваше усилията.

Улуф влезе и затвори вратата след себе си.

— Току-що се обадиха от болница „Света София“. Нямам сифилис.

— Тъй ли? Поздравления! — каза Петер и му се усмихна.

— Това би трябвало да означава, че съм нямал нищо с нея, ако е носила болестта отдавна. Ще ти кажа, че чувството е ободряващо.

Петер продължаваше да чете своя списък.

— Звъннах тук-там и проверих някои неща. Тук има една Маргарета Лундгрен, която е умряла, тъй че нея можем да зачеркнем.

Улуф въздъхна.

— Сигурен ли се, че е някаква гаранция?

Петер вдигна очи към него и видя, че се шегува.

— Лена Люнгрен преди осем месеца се е преместила в Малмьо. Проверих в телефонни услуги — продължи той. — Така че остават още четири имена. Изглежда, всички все още живеят на посочените адреси.

— Добра работа — каза Улуф. — Това имах предвид.

Той му намигна и Петер се изчерви от похвалата, опитвайки се да скрие смущението си, като вдигна телефонната слушалка. Набра номер от списъка.

— Карин Сьодерберг?

— Да — отвърна колеблив тас.

— Обаждам се от абонаментната служба на вестник „Дагенс Нюхетер“. Искам само да проверя дали получихте нормално вестника днес.

Улуф вдигна вежди, усмихвайки се, поклати глава и излезе от стаята.

— Какво, какво? — попита жената от другата страна.

Не можеше да схване дали гласът му е познат.

— Получихте ли вестника днес и кое най-много ви хареса?

Искаше да я накара да говори повече.

— Не съм абонирана за вестници и който и да си ти, се разкарай. Имам хора, които ме пазят, и ако не внимаваш, ще изпратя някой от тях да ти разкаже играта!

— Добре, тогава няма да ви безпокоя повече — каза Петер и остави слушалката.

Беше невъзможно да определи дали това бе гласът на Демона, но казаното от нея директно я изстрелваше на върха на списъка със заподозрените.

Реши засега да не звъни повече.

Изправи се и отиде при Улуф, за да му разкаже за разговора. Почука и влезе. Лундберг вдигна ръка, сякаш за да го спре, и той реагира като уплашено куче, изнизвайки се заднишком.

Лундберг седеше с телефонната слушалка на ухото. Сви раздразнено вежди и мълчаливо поклати глава, та Петер да проумее, че не го е разбрал. Махна му да влезе и да затвори вратата. После посочи слушалката.

Петер разбра, че на линията е Демона.

Реагира веднага. Отвори вратата и я затвори колкото се може по-тихо. Втурна се към телефона на рецепцията и набра 9-00-00.

Все пак беше гледал някое и друго криминале по телевизията.

— Номерът е закрит. Новият номер е 112.

Натисна копчето да прекрати разговора, набра новия номер и си помисли колко ли смъртно болни с последно усилие на волята са набирали 9-00-00, а после са умрели, докато са им давали това указание.

— Спешна помощ.

— Нуждая се от помощ да проследя телефонен разговор, който се провежда в момента. Страшно спешно е!

— Кой се обажда?

— Името ми е Пер Вилан…

В този миг във фоайето влезе Лундберг.

Петер се поколеба за секунда, после прекъсна връзката.

Влязоха в офиса и затвориха вратата. Лундберг кимна.

— Беше тя. — Бе напрегнат и говореше тихо. — През цялото време шепнеше и трябваше да се напрягам, за да я чуя.

Петер нетърпеливо очакваше продължението.

— Каза, че скоро ще имам повод пак да изпратя момчето за поръчки в цветарницата на Льофстед и да поръчам погребален букет за гадната си балдъза. После намекна, че съм убил жена си и че тя знаела как съм го направил. Смятала да използва балдъзата ми, за да види как става.

Лундберг отчаяно поклати глава.

Петер усети как ужасът отново се промъква в него. Каквото и да правеше, тя винаги бе една крачка напред. Все едно да гониш изсъхнал лист в есенна буря. Колкото и да се напъваше, не можеше да я настигне. Тъкмо когато смяташе, че е успял да напредне, всичко отиваше на вятъра.

— Трябва да намеря Шерштин — каза Лундберг и зарови из бележника си.

Откри номера и се протегна за телефона.

— Петер, защо не отидеш да се обадиш на Будил Андешон? Искам да подслушват телефона ми.

Лундберг натисна копчето на високоговорителя и започна да набира номера. След двукратен сигнал някой вдигна слушалката.

— Шерштин Тилберг.

— Здравей, Улуф е. Наред ли е всичко?

— Здравей. Странно! Тъкмо мислех да ти се обадя и да ти кажа, че вчера срещнах една твоя позната. Ах ти, негоднико. Защо не си ми казал нищо?

— Да ти кажа какво?

— Че най-после си срещнал нова жена. Но ти прощавам, защото тя наистина е страшно мила. Впрочем казах й, че имате постоянна покана за вечеря у дома, но е хубаво да го чуеш от извора.

Лундберг затвори очи Петер са върна в конферентната стая. Намери телефонния номер на Андешон и пое дълбоко дъх.

— Криминален инспектор Будил Андешон.

Самочувствието му бе разколебано. И без това бе на временна котва, а сега някоя от веригите поддаде.

— Хьом, тук е Петер Брулин. Дето помага на Улуф Лундберг.

В слушалката бе тихо.

— Днес той бе заплашен по телефона в офиса и занапред би искал разговорите му да се подслушват.

— Така ли?

— Да, ако тя пак се обади, разговорът ще може да се проследи. Опитах да се свържа с полицията, но не успях.

Усети, че тя прихна в слушалката.

— Каква беше заплахата? — попита.

— Заплашила е със смърт балдъзата му и намекнала, че Лундберг е убил жена си — отвърна Петер.

— За първото мога да си представя, че е разтревожен, но за второто се надявам, че не е особено обезпокоен. Иначе не е лоша идея.

Той не намери какво да каже и тя продължи:

— От опит знам, че е много необичайно подобни закани да се осъществят. Просто е нов начин да привлечеш вниманието на жертвата, но ние разбира се, ще охраняваме балдъзата на Лундберг и преди всичко ще я предупредим. Може би вече е сторено?

— Улуф разговаря с нея в момента. Може ли да разчита на полицейска закрила? — запита той.

Този път тя направо се изхили.

— Онова време, когато можехме да обещаем закрила наляво и надясно, отмина. Но в дузината криминалета, които са ти като наръчник за примитивните методи на разследване, то може би все още съществува. Освен това нямаме купища подслушвателна апаратура тук, в участъка, а и имаме страшно много случаи преди този.

Тя направи пауза, сякаш очакваше реакцията му. Но той не влезе в капана.

— Трябва да ти кажа, че Лундберг изобщо не е единственият, когото тероризират така. Само тук, на бюрото ми, са струпани дузина подобни дела. А и в случая с Лундберг все още никой не е пострадал.

Петер усети как се разтупа сърцето му. Устоя на изкушението да тресне слушалката и по този начин да изясни и за двамата, че тя е началникът. Че той не бе дори достатъчно силен да се изправи срещу нея по телефона.

Преглътна с усилие и събра целия си кураж:

— Защо мислиш толкова лошо за мен? Какво съм ти направил, за да заслужа подобно отношение?

В слушалката цареше мълчание. После тя отвърна:

— Не харесвам хора, които мислят, че познават нашата работа по-добре от нас. Нищожества, които си въобразяват, че са нещо. Ето това е.

Той се зачуди дали някога ще може да възпроизведе този разговор пред Лундберг, без да му причини някой инфаркт. Усети прилив на воля да се опита да подобри отношенията си с Будил Андешон, като все повече и повече схващаше, че само заради престижа си тя по-скоро би изпуснала Демона, отколкото да позволи на Петер да я намери. Нека си мисли, че го е победила, но да го остави да смята, че именно той контролира положението.

Сърцето му работеше на високи обороти. Познанията му не включваха начините как да се умилостиви една жена, но той знаеше как това се прави с мъжете.

— Съжалявам, ако по някакъв начин съм показал липса на уважение към твоя талант и опит. Наистина виждам на колко много неща би могла да ме научиш. И сега разбирам, че постъпих погрешно, като намесих името ти в телефонния разговор с Бекомберга, но просто тогава не разсъждавах и наистина моля за извинение.

Автоматично бе кръстосал под масата двата пръста на дясната си ръка като ключ. Не беше правил това от времето, когато лъжеше майка си, но рефлексът явно бе останал.

В слушалката цареше гробна тишина.

— Хвърлих поглед на твоя списък — каза тя накрая. — Ще проверя имената в най-скоро време, когато мога.

Петер се въздържа да спомене, че две от имената вече бяха проверени, реши да го направи при друг удобен случай.

Тя продължи:

— Поздрави Лундберг и му кажи да си купи телефонен секретар. Не струва много, но ще има пълен контрол върху обажданията. Иначе, щом намеря нещо интересно, ще звънна.

Петер чу, че около нея иззвъня телефон.

— Другият ми телефон звъни. Предполагам, ще се видим — каза тя и затвори.

Той не можеше да определи дали има контрол над нейното надмощие, или тя наистина го бе победила.

Сложи телефонната слушалка и реши оттук нататък да се постарае да има колкото се може по-малко общо с нея. Всеки път, когато я видеше или разговаряха, после му трябваха няколко часа, за да се възстанови.

Петер влезе при Лундберг, който тъкмо приключваше разговора с балдъзата си. Изправи се и раздразнен се отправи към стъклените стени, където се вторачи в трудещите се кадри на своята фирма.

— Сега вече полицията наистина трябва да направи нещо! Онази се насочва и към познатите ми. Шерштин отначало въобще не ми повярва! Женището я приближило в библиотеката на „Свеавеген“ и се представило като Мари Лашон. Твърдяла, че познава Шерштин от един от моите фотоалбуми, и казала, че имаме тайна връзка повече от година! Шерштин, естествено, страшно се изненадала, но толкова се зарадвала, че най-сетне съм се решил на нова връзка.

Ще полудея! Ами тя скоро ще започне да напада и клиентите ми!

— Предупреди ли я за заплахата?

Лундберг се обърна към него:

— Обеща да бъде внимателна. Тя не се плаши, тази Шерштин, но обеща веднага да се обади в полицията, ако се случи и най-малкото нещо. Какво каза Андешон?

Петер преглътна шумно.

— Каза, че нямат свободна подслушвателна апаратура и че е добре да си вземеш телефонен секретар. А иначе щяла колкото се може по-скоро да провери имената от списъка от Бекомберга.

Лундберг поклати глава.

— Да бе, да… ще се пръснат от работа — въздъхна той. — Вече стана съвсем ясно, че сам трябва да се заемеш с това, Петер. Като начало ще бъда благодарен, ако купиш телефонен секретар. Впрочем вземи два. Искам да имам и един у дома. Нуждаеш ли се от пари?

Петер се зарадва на въпроса. Тъкмо смяташе сам да го повдигне.

— Ами няма да е лошо. Портфейлът ми се поизпразни — отвърна.

Лундберг мълчаливо попълни чек и му го подаде.

Петер не погледна сумата, а направо го пъхна в портфейла. Лундберг пое дълбоко въздух.

— Мисля, че днес ще се прибера рано. Чувствам се уморен. Понеделник е и сигурно Катерина е там и чисти, но обикновено свършва около два. Сега ли ще дойдеш или по-късно?

Петер имаше други планове.

— Мисля да пообиколя и да мина край Карин Сьодерберг.

Лундберг въпросително повдигна вежди.

— Едно от имената в списъка — поясни Петер.

— Скоро говорих с нея по телефона и съм любопитен. Живее на Бергсгатан трийсет и пет.

— Само внимавай — каза Лундберг. — Не прави нищо прибързано и се обади на нашата приятелка в полицията, ако се окаже, че си попаднал на заподозряната. Ето, вземи мобилния ми телефон.

Петер взе телефона и Лундберг го инструктира за най-необходимите подробности.

— Не му е останало много от батерията, така че го дръж затворен, докато ти потрябва. Кодът е нула пет нула три. Ако натиснеш буквите, излиза Улуф. Но няма значение. Не се прави на храбрец, за да не загазиш.

— Спокойно. Не съм толкова голям юнак, както си мислят някои!

Улуф се усмихна.

Петер с изненада установи, че в този момент се е пошегувал. Беше толкова отдавна…