Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Skuld, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карин Алвтеген. Дълг
Шведска. Първо издание
ИК „Унискорп“, София, 2007
Редактор: Петя Пешева
Коректор: Грета Петрова
ISBN: 978-954-330-100-3
История
- — Добавяне
Глава трийсета
Тя не каза нищо повече. Седна отново във фотьойла и се вторачи оттам в него. Вече нямаше и помен от усмивка по лицето й.
Той не посмя да задава повече въпроси. Чудеше се колко ли е часът. Откакто се бе пробудил, нямаше представа за времето. А освен това му се пикаеше.
Все още се чувстваше някак непонятно спокоен. Разбираше, че нейното най-голямо желание е да го види рухнал, но за първи път от много години тялото и душата му бяха партньори.
Навън бе тъмно. Сигурно Улуф бе излязъл от офиса. Мракът пролази и в жилището, но тя не направи усилие да запали някоя лампа. Сега беше само силует, стърчащ във фотьойла срещу осветлението, идващо откъм Сибилегатан.
Никой от двамата не бе проговорил в продължение на няколко часа.
Петер обмисляше положението си. И нямаше никакви идеи.
Споменът за фотографията на стената в другата стая се върна, което още повече го обърка. Сигурно бе видял нещо погрешно. Сети се за видението си в Хумлегорден. Сега бе ясно, че не е било никакво видение. Лицето от снимката сякаш бе залепнало зад вътрешния му взор и той вече знаеше какво бе видял. Себе си. Макар и с няколко години по-стар, с гладко пригладена назад коса. С риза и вратовръзка. И пуловер.
Никога не бе притежавал пуловер. Нито вратовръзка. Човекът на фотографията трябва да беше някой друг.
Двойник.
Двойник, когото Аня Фрид явно ненавиждаше.
Разбра, че първата и най-важна задача сега бе да я убеди, че го взема за някой друг.
— Кой е мъжът на снимката? — попита.
— Ерик Фрид — веднага отвърна тя.
Отговорът го смути. Предположението му бе неточно.
— Роднина ли ти е?
Тя не отговори.
— Мога ли да отида до тоалетната?
— Не — отсече тя. — Можеш да го направиш в панталона.
И се изсмя високо и злорадо.
Петер реши да стиска още малко.
Отново настъпи дълга тишина. Силуетът й седеше неподвижен във фотьойла.
Лежането започна да става неудобно. Чаршафът се бе усукал на топка под него и със свободната си ръка той опита да го оправи. Движението му напомни за нуждата от тоалетна.
Тя запя. Най-напред тихо, после все по-силно и по-силно.
— „Къде отиваш, малката? За пиене отивам…“
Когато стигна до първия припев „да дойда ли и аз?“, тя високо изрева, изправи се и изпя с крясъци песента докрай.
От долния етаж някой затропа.
Звукът изпълни Петер с надежда, но Демона продължи да крещи:
— Вървете по дяволите, проклетници!
Лампата на тавана светна. Той примижа срещу внезапната светлина.
— Трябва да отида в тоалетната — примоли се той.
— Нищо не ти трябва, лайно такова — беше отговорът.
Той се обърна към стената.
— Но ако ми се помолиш любезно, може и да те пусна — прошепна тя.
— Моля ти се, нека отида в тоалетната — опита той.
— Можеш и по-добре! Кажи „мила, добра Аня“!
— Мила, добра Аня — повтори той.
Нуждата не познава закони и достойнство.
— Кажи „мила, скъпа, фантастична Аня“ — продължи тя.
Той стисна очи и повтори думите й.
— Видя ли, че можеш — каза тя и изчезна към кухнята.
Върна се с нов чифт белезници и му нареди да протегне дясната си ръка. После се наведе над него и заключи свободния край около китката на лявата му ръка. Сега гледаше право в ноздрите й и това го накара да сведе поглед. Миризмата й го обгърна. Миришеше силно на стара пот и парфюм и той опита да сдържи дъха си. Тя го освободи от стената и той се изправи. За секунда му се дощя да я удари, но бързо схвана, че не печели нищо. Освен това страшно му се пикаеше. Тя вдигна един катинар, който явно беше причина краката му да стоят неподвижни на ръба на леглото, и той ги прехвърли навън. Въжетата обаче останаха около глезените му и се принуди да подскача, за да се придвижи по пода.
В антрето хвърли поглед към следната стая и видя фотографията. Приликата бе изумителна.
— Голяма или малка нужда? — усмихна се тя.
Той заподскача до ръба на тоалетната и се опита да свали ципа на панталона. Толкова му се пикаеше, че дори не чувстваше срам. Все едно да се облекчаваш пред куче. Фактът, че е жена, той почти бе забравил.
— Ако не искаш да се изпикая на пода, трябва да подържиш — се чу да казва.
Не вярваше на ушите си. Обърна се и я погледна.
Тя реагира мълниеносно. Изниза се от тоалетната и застана с гръб към противоположната стена на антрето. Гледаше го с широко отворени очи и дишаше забързано и шумно.
Той обърна глава и се опита да уцели колкото може тоалетната чиния. Повечето се стичаше извън ръба й и се лееше по пода. Помъчи се да предпази краката и панталона си. Трудно успя да завърти крана за водата. Изпитваше остра нужда да си измие ръцете. С периферното си зрение я зърна да се появява на вратата и преди да успее да реагира, иглата се заби в гърба му.
Последното, което усети, бе вонята на урина.