Карин Алвтеген
Дълг (18)

Глава осемнайсета

Щом излезе на „Карлавеген“, извади портфейла и погледна чека. Беше за 10 000 крони. Веднага го пъхна обратно и инстинктивно се огледа, сякаш се страхуваше да не го оберат.

Отдавна не бе имал толкова пари на разположение.

През няколко пресечки имаше банка, той влезе, осребри чека и половината пари вложи в банковата си сметка. Осребряването му струваше 50 крони, защото не беше неговата банка, но той реши, че може да си позволи тази екстравагантност.

За да не свиква да живее от тези доходи, взе метрото вместо такси. Кой знае колко време ще трябва да се оправя с тези пари?

Слезе на „Фридхемсплан“ и най-напред отиде в магазин „Телиа“, за да купи два телефонни секретаря. После потегли към Бергсгатан. Когато приближи входа с номер 35, осъзна, че се намира точно до полицейското управление. Предположи, че това би трябвало да го успокои, но фантазиите надделяха и той си представи плакати с уголемена негова снимка, разлепени вътре по стените. „Петер Брулин — издирва се за данъчни измами.“ Вдигна по-високо яката си и се опита да прикрие останалата част от лицето си с шалчето.

Жилището на Карин Сьодерберг бе на втория етаж. Входната врата бе заключена. Поколеба се няколко минути.

На петия етаж живееха Е. и К. Лундел и Петер натисна техния звънец.

— Да? — Беше жена.

— Извинете за безпокойството, но аз съм Карлсон от първия етаж. Кодът не работи и нямам ключ. Можете ли да ми отворите?

Портата изжужа и се отвори. Петер се озова на стълбището. Чу проскърцване на врата и женски глас някъде отгоре по стълбите:

— Стана ли?

— Да! Благодаря за помощта!

Вратата се затвори и на стълбището се възцари тишина.

Петер се промъкваше колкото може по-тихо нагоре по стълбите. Чувстваше се като крадец и малко му помагаше фактът, че не го прави за себе си. Когато стигна до втория етаж, си призна, че това не беше съвсем вярно, но по-скоро се ободри, отколкото да изпита вина от своите разсъждения.

На етажа имаше три врати. Средната беше на Карин Сьодерберг. Никоя нямаше шпионка, което му даде кураж да прилепи ухо до вратата на Сьодерберг.

В жилището цареше тишина.

Хрумна му идея. Взе мобилния телефон и списъка от джоба си и набра номера на Карин Сьодерберг. Чак след петото позвъняване чу сънливия й глас:

— Ало?

Веднага изключи телефона и го пъхна заедно със списъка във вътрешния си джоб. Възможно най-тихо слезе по стълбите и излезе навън. Откъсна парче скоч от опаковката на един от телефонните секретари и внимателно го залепи върху името „Сьодерберг“, без да натиска копчето на домофона.

Огледа се и пресече улицата. От другата страна имаше паркиран камион и през прозореца на шофьора ясно се виждаше входът на номер 35. Самият Петер оставаше извън полезрението. Отново набра номера на Карин Сьодерберг. Този път тя отговори директно:

— Кой е?

Звучеше сърдито.

— Пак се обаждаме от „Дагенс Нюхетер“. Съжалявам, че ви обезпокоих преди, но грешката е в това, че някой е заличил името ви на домофона долу на улицата. Сметнах за нужно да ви предупредя, така че да не сбърка някой от вашите… Тъкмо сега мина един и като че ли бе доста объркан.

Минута по-късно портата се отвори и му отне само секунда да разбере, че не беше тя. Жената беше висока най-много метър и трийсет и изглеждаше поне на шейсет години. Всъщност нещо невъзможно, защото Петер имаше рождената дата и данните й в джоба си. Попита се какво ли нещастие бе сполетяло тази жена, че да се състари така бързо и толкова много. Помисли за майка си и за първи път, откакто бе започнал да помага на Лундберг, се отврати от методите си на разследване. Майка му, която престана да живее своя живот на 33 години и която само старееше, до последния си ден.

Карин Сьодерберг махна лепенката и ядосано се огледа по улицата.

— Мамка ви, идиоти! — изкрещя тя и гласът й проехтя между къщите.

Петер се спотаи зад камиона. Когато погледна отново, жената бе изчезнала във входа и Петер си обеща никога повече да не я безпокои.

Взе такси до вкъщи. Извади списъка и зачеркна Карин Сьодерберг.

Все още оставаха три имена.

Двамата вечеряха пред телевизора. Улуф изглеждаше уморен и неразговорлив. Петер го уведоми, че Карин Сьодерберг може да бъде зачеркната от списъка, но премълча за действията си. Улуф сигурно щеше да сметне това за много умно, но Петер не се гордееше особено, че измами бедната жена. Следващия път щеше да бъде по-внимателен.

След новините Улуф се изправи и каза, че смята да си легне. Имаше книжа, които трябваше да прегледа преди предстоящата му среща на следващия ден.

Тръгна към банята.

— Остави да свети в антрето — каза. — Добре е при цялата тази тъмница наоколо.

Спря и въздъхна, като се чу какво говори. Поклати унило глава и изчезна.

Петер остана още известно време, за да погледа футболния мач за световното първенство между Швеция и Шотландия. Не се интересуваше особено, но изявленията на спортните коментатори винаги му въздействаха успокояващо. Имаше нещо ежедневно и стабилно в тези звуци. Когато по телевизията предаваха спорт, сякаш внезапно възникваше една огромна съобщност. Сякаш всички зрители се обединяваха чрез кабелите, свързващи милиони телевизионни екрани, които светеха из цялата страна. Където всички имаха равни права. Самотници, млади, стари, куци и сакати като никога се спираха около един общ интерес и една обща надежда. Като огромно семейство.

Не успя да се задържи буден, докато свърши мачът. Събуди се, когато усети, че Улуф отдавна е приключил с банята си. Влезе и застана под душа. Десетина минути по-късно лежеше в леглото и чувстваше как сънотворното хапче се разпростира освобождаващо из безсънното му тяло.

Чувстваше се спокоен и сигурен.

На 600 метра от него на гарата в Салтшьо-Дувнес спря влак и отнето на перона слезе жена. Два вагона по-нататък се отвори врата, кондукторът провря ръка и помаха на водача, че може да тръгва. В следващия миг жената остана сама.

Не срещна никого по пътя. След петминутна разходка стигна до имота на Лундберг. Избягна пътеката, водеща до къщата, а предпочете да мине направо. Не бе останал много сняг по земята, така че тя с лекота се придвижваше там, където имаше само оголена пръст. Почвата все още бе твърда и тя внимаваше да не оставя следи по нея.

В антрето светеше, светеше и зад дръпнатите пердета на един от прозорците отпред. Останалата част от къщата бе тъмна.

Тя изчака.

Не бързаше.

След малко направи обиколка около къщата. Навсякъде бе тъмно, дори и отзад, освен в една от стаите, където иззад пердетата се процеждаше бледа светлина. Кракът все още я наболяваше, но не толкова, както през последните дни. Отдавна се бе научила да понася болката, но желанието да я сподели бе ставало все по-силно и сега я изпълваше цялата така, че заплашваше да експлодира.

Скоро.

Скоро щеше да дойде нейният ред.

Продължи да се промъква около къщата. Беше като тигър, обграждащ плячката си, и скоро, скоро щеше да го накара коленичил да моли за милост и прошка, тя щеше да го държи изцяло в своя власт и да го принуди да изпита цялата преживяна от нея болка.

Щеше да си плати за всяка минута.

Едвам се сдържаше.

Промъкна се до осветения прозорец. Ако се повдигнеше на пръсти, сигурно можеше да надникне между прозоречната рамка и ръба на пердето.

Ето къде лежеше той. Спеше и от ъгълчето на отворената му уста се стичаше малко слюнка. Тя го изгледа с отвращение.

Гневът бушуваше в нея. Той се бе изтегнал там напълно беззащитен и за миг тя се овладя да не счупи прозореца и да се нахвърли върху него.

Но толкова лесно нямаше да му се размине. Първо трябваше да бъде измъчван. После — унищожен.

Той се обърна в съня си и лицето изчезна от погледа й. Тя продължи да гледа гърба му, който равномерно се повдигаше и спадаше в такт с дишането му.

Скоро, помисли си тя. Скоро ще си мой. Скоро е мой ред.

След малко се отдалечи от прозореца и започна да изпълнява онова, за което бе дошла.