Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skuld, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Anonimen (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Карин Алвтеген. Дълг

Шведска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2007

Редактор: Петя Пешева

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 978-954-330-100-3

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Лундберг бе довършил уискито си. Петер едва го бе опитал. След това преживяване вече беше убеден, че има неща по-приятни от вкусването на прясно смазани стари талпи.

През цялото време не си казаха нещо особено. Петер бе отишъл да огледа хаоса в спалнята. Впрочем не изглеждаше по-зле от бъркотията в собствения му дом, но той реши да спести коментара си на домакина. Когато се върна в салона, се намести във фотьойла точно срещу Лундберг и с гръб към панорамния прозорец.

Окачените по стените произведения на изкуството бяха подбрани с вкус и вероятно с особена грижовност. Личеше си, че онзи, който ги е поставял там, е избрал мястото на всяка картина така, че да й отдаде колкото се може по-добре дължимото. Петер се интересуваше от изкуство, без да е особен специалист, но обичаше обстановки, където картините по стените живееха свой живот, вместо непременно да отговарят на цвета на дивана. Стаята бе мебелирана много сдържано, ала обстановката по никакъв начин не можеше да се нарече бедна. Всяка мебел, всеки детайл излъчваха вкус и финес и заедно изглеждаха като произведени да бъдат точно там, където са.

Тук живееше естет.

На едната стена, точно срещу кухнята, висеше черно-бяла сватбена фотография с размер на лист за писане. Лундберг си приличаше, ако се махнеха десетина килограма от сегашното му тегло, а жената, за която Петер предположи, че е Ингрид Лундберг, бе руса и красива, широко усмихната срещу камерата. Изглежда, снимката бе от 70-те години. Сватбената рокля бе семпла, вероятно не бяла, ако се сравняваха нюансите с бялата риза под фрака на Лундберг.

Но имаше нещо сбъркано с местоположението на снимката.

Ако всичко в стаята принадлежеше към известна цялост и хармоничност, то фотографията и нейното място между два големи акварела представляваше грубо нарушение на стила и придаваше на стаята някак дисбалансиран вид. Беше ясно, че е била окачена доста след останалите картини.

Лундберг проследи погледа на Петер.

— Ингрид и аз. Лятото на шейсет и седма.

Изглеждаше потънал в спомени. Така измина някоя и друга минута. Той въздъхна.

— Първите години ни беше страхотно заедно, фирмата просперираше, пътувахме много и живеехме, общо казано, добър живот. — Той сведе поглед и надникна в чашата си. — После ни споходи мисълта, че е време да създадем деца. Особено Ингрид усещаше, че времето лети. Беше на трийсет и пет години тогава, а това си е възраст. Престанахме да се пазим, но нищо не се случваше.

Петер изпита чувството, че е надникнал през чужда ключалка. Нямаше кой знае какъв опит в приемането на интимни откровения от хората. След като сам никога не споделяш, няма и да споделят с теб, а той само веднъж в живота си бе близък с някого, достатъчно близък, за да посмее да надникне в душата му.

Лундберг продължи:

— Изминаха няколко години. Ингрид все повече бе обсебена от мисълта за деца и накрая започнахме да спим заедно по схема, която тя измисли с помощта на термометъра. Понякога ми звънеше в работата току по средата на важно съвещание, за да ми каже, че е време. Тези неща не разпалват особено любовта и чак сега ми става ясно, че тъкмо тогава стъпихме накриво. — Той разтърси глава, сякаш за да прогони спомена. — Да, по дяволите… Накрая Ингрид се погрижи да минем през изследване, което да покаже какво не е наред. Беше ужасно унизително. Няколко пъти трябваше да изпращам проби със сперма, които тя носеше в ръчната си чанта в болницата „Софияхемет“.

Петер се изчерви.

— Оказа се, че грешката е в мен. Моите сперматозоиди не се движели достатъчно силно и така и не стигали до целта. Не е забавно да чуеш това. Бе нанесен сериозен удар върху моята мъжественост и през последвалите месеци вече и аз бях обсебен от мисълта за деца. Направихме няколко оплождащи сеанса, които струваха зашеметяващи суми, и всичките се провалиха. Накрая страшно се измъчихме. Желанието изцяло бе изчезнало, след като всичко, което имаше нещо общо с телесните течности, бе свързано с тръбички и капсули за сперма. След този период бракът ни фактически приключи. — Той замълча, сякаш обмисляше фактите. — Срамувах се, че не мога да й дам онова, което така силно желаеше. Предложих й развод, но тя не искаше. Прекарвах все повече и повече време на работа и Ингрид започна често да пътува в чужбина сама, докато аз стоях тук… и я карах като сламен вдовец. Ще призная, не бях особено придирчив в избора на креватни партньорки. Мисля, че жена ми знаеше, но най-лошото бе, че, изглежда, не й пукаше. Мисля, че дълбоко в себе си тя ме обвиняваше за претърпяната от нея загуба. Някакъв вид омраза, който нямаше абсолютно нищо общо с любовта.

Лундберг стана и си наля ново уиски. Отбеляза, че чашата на Петер бе недопита. Отново седна.

— И тъй, годините си минаваха — продължи той. — Ингрид така и не отвори дума за развод, а и за мен бе изгодно да има някой у дома, който да се грижи за имота, без да поставям никакви изисквания. Докато един ден телефонът звънна и някой съобщи, че Ингрид е в интензивното. След седмица бе мъртва. — Той се вторачи в уискито си, докато с кръгови движения го разклащаше в чашата. — Аз се изненадах от собствената си реакция. Останах вкъщи и плаках няколко дни. Не съм имал представа какво е означавала тя за мен и колко ще ми липсва. Минаха няколко месеца, преди горе-долу да се съвзема.

Известно време бе тихо, после Лундберг се надигна и отиде до фотографията.

— Но едно нещо ще знаеш… — рече той.

Не беше ясно дали говори на фотографията или на Петер.

— Като някаква реакция или респект, оттогава не съм поглеждал жена.

Петер гледаше гърба му. Щеше му се да каже нещо подходящо или да разполагаше с нещо, което сам да довери, за да има баланс между двама им, но мозъкът му беше празен. Той изобщо не беше майстор на думите.

— Къщата ти е фантастична — бе единственото, което му хрумна.

Лундберг се огледа и сви рамене, обърна се и рече:

— Сега се сетих, че чистачката е била тук днес. Ще бъде много интересно да я чуя какво има да разкаже.

Той взе портфейла си и извади визита картичка, която явно бе носил в джоба си. Обърна я и набра надраскания на ръка номер на мобилен телефон.

— Катерина? — попита след минута.

Тишина.

— Името ми е Улуф Лундберг. Катерина ми даде този номер за свръзка.

Отново тишина.

— Да, благодаря.

Направи гримаса и доизпи на един дъх чашата с уиски.

— Здравей, тук е Улуф Лундберг от Салтшьо-Дувнес. Бих искал да задам няколко въпроса, но предпочитам да се срещнем лично. Къде живееш?

По израза на лицето му Петер разбра, че въпросната Катерина се е уплашила, и това не го изненада.

— Успокой се. Ще бъдем там след половин час.

После се обърна към Петер:

— Надявам се, че имаш шофьорска книжка. Аз не бива да карам.

 

 

Пет минути по-късно Петер седеше зад волана на черното ауди куатро на Улуф Лундберг. Той внимателно бе изкарал колата на заден ход от двойния гараж, където бе паркирана до покрит автомобил, за който Петер предположи, че е зазимен ягуар. Преди това Лундберг се бе забавил в тоалетната. Външната порта се отвори и Лундберг наново включи алармата, преди да дойде и да се настани до него.

— Натисни яко газта! — нареди той и закопча предпазния колан.

Петер усещаше нещо неприятно под лъжичката.

Бе го връхлетяло, докато чакаше в гаража. В тъмнината му бе трудно да намери верния ключ и да запали, и докато седеше и ровичкаше, внезапно му прилоша.

Може би мракът го бе изплашил, но имаше нещо друго и той вече бе почти сигурен.

Там, в гаража, не беше сам, имаше още някой.