Филип Джиан
37°2 сутринта (4)

4

Привършихме бунгалото на старците една вечер към седем часа, по залез-слънце. Къщичката изглеждаше почти нереална, с розови капаци на бял фон и с двамата старци, възторжено притиснати един в друг. С Бети бяхме умрели от умора. Седнахме на по един бидон с боя, наляхме си бира и се чукнахме. Следобед излезе лек ветрец и стана приятно. Когато човек приключи с някакво бачкане, каквото и да е то, винаги има някакво хубаво усещане, а ние умеехме да се наслаждаваме на тези мигове. Умората и болката в крайниците се превръщаха в особен ликьор, шегувахме се с повод и без повод.

Точно когато си разменяхме многозначителни намигвания и карахме бирата да блика от бутилките, цъфна собственикът. Зад колата му се виеше облак прах и той спря точно пред нас. Трудно ни беше да си поемем дъх, особено на мен. Ушите ми започнаха да бучат.

Той слезе от колата и се насочи към нас с влажната си носна кърпа. Погледна Бети с пресилена усмивка. Последните лъчи на слънцето придаваха на кожата му леко виолетов оттенък. Понякога не е трудно човек да разпознае пратениците на Ада.

— Добре — каза, — май че всичко е тип-топ тук. А и работата напредва…

— Вие го казвате! — сряза го Бети.

— Добре, добре… Ще видим дали ще можете да поддържате темпото…

Изби ме студена пот. Скочих от бидона. Сграбчих го за ръката и смених веднага темата:

— Елате да видите по-отблизо, приближете се… Изсъхва за пет минути, това се казва качествена работа!

— Чакай малко — усъмни се Бети. — Той спомена нещо, което не разбрах…

— Всичко е наред — обявих. — Всички са доволни. Да отидем при наемателите…

— Какво искаше да каже с това, че ТРЯБВА ДА ПОДДЪРЖАМЕ ТЕМПОТО?

— Просто така се изрази — казах аз. — Хайде да пийнем по чашка при старците…

Въпреки всичките ми усилия собственикът се обърна към Бети. Лицето ми неволно се сгърчи в гримаса.

— Не, не се тревожете, госпожице. Не съм толкова лош, колкото изглеждам. Не искам от вас да свършите всичко това, без да спирате, за да си отдъхнете…

— Всичко това? Какво означава ВСИЧКО ТОВА?

Лицето на онзи за част от секундата изрази почуда, после той се усмихна.

— Ами… говоря, за останалите бунгала, разбира се… Има ли нещо, което да не ви е ясно?…

Не можех да помръдна от мястото си, сякаш по тялото ми се стичаха капки кръв, а не пот. Бети все така седеше на бидона, гледаше собственика изпод вежди и помислих, че ще се хвърли и ще го сграбчи за гърлото или ще забълва огън.

— Значи си въобразявате, че ще си направя кефа да боядисам всички тези съборетини? — изсъска тя. — Да не се шегувате?

— Имам ли вид на шегаджия? — попита той.

— Ами откъде да знам… Чакай малко да помисля и след секунда ще ти кажа.

Изведнъж скочи. Грабна бидона с розова боя. Капакът прелетя над главите ни като златен диск. Всичко стана тъй бързо, че никой нямаше време да реагира. Очаквах най-лошото.

— О, не, Бети… — примолих се аз.

Но това не я спря. Хвърли се право към колата на собственика и изля бидона върху покрива — няколко литра индианско розово. Онзи можа само да изхълца. Бети му се усмихна, показвайки всичките си зъби.

— Колкото да боядисам таратайката ти, нямам нищо против, не е толкова досадно и става доста бързо… Но виж, другото няма да приема, страхувам се, че здравето ми няма да позволи…

След тези думи тя изчезна и ни бяха нужни няколко секунди, за да дойдем на себе си — боята вече беше стигнала до вратите.

— Няма нищо… Не е голяма беля… С малко повечко вода ще се изчисти — отбелязах аз. — Много е пунтово така.

Няма как, измих му колата. Отне ми повече от час и едва успях да го успокоя. Казах му, че всичко ще се уреди, че й е дошъл мензисът, че е преуморена, че горещината я изнервя и че тя първа ще съжалява. По дяволите, забравете случилото се, настоях аз, ще ви боядисам всички боклукчийски кофи и всички лампи.

Той се качи в колата със стиснати зъби и преди да потегли, му позачистих предното стъкло. После останах сам сред алеята. Беше почти тъмно и се чувствах скапан, бях на края на силите си. Въпреки това знаех, че едва сега започва най-трудното. На трийсет и пет години бях и не можех повече да се шегувам с тези неща, не си правех илюзии. Най-трудното бе да отида при Бети. Дадох си още пет минути, преди да тръгна. Виждах светлината в бунгалото, постоях пет минути неподвижен, с вдигната глава, опитвайки се да подуша откъде ще духне вятърът на бедствието. Мисля, че точно от този момент нещата взеха странен обрат.

Бети бе извадила бутилката на масата. Седеше на един стол разкрачена и с наведена глава, а косите й падаха напред. Когато влязох, тя остана в същата поза пет секунди, преди да ме погледне. Никога не ми е изглеждала толкова красива. Аз съм много проницателен и веднага разбрах, че тя не е просто вбесена. Беше тъжна. Сто години да живея, не бих могъл да понеса такъв поглед.

— Каква е тази история? — попита с глух глас. — Какво си изкомбинирал с тоя тъпанар?

Приближих се до масата да си налея една чаша. На плещите си мъкнех огромен невидим товар, тъй че дишах учестено.

— Не беше съгласен да останеш тук. Освен ако не се захванем с това бачкане. Много е просто.

Тя се изсмя нервно, а очите й блестяха като ахати.

— Мда… доколкото разбирам, би трябвало да се нагърбя с всички тези скапани съборетини, за да получа разрешение да гния тук? Та това е все едно сам да си го вкараш, не намираш ли?

— В известен смисъл.

Тя си напълни една чаша, аз също. Леко се потях.

— Човек не може да избяга от мръсниците — продължи мисълта си тя. — Пълно е с тях по улиците. Но в такива моменти трябва да ги очистиш, а не да разговаряш с тях. А най-много ме вбесява, че си се оставил това нищожество да те мине и си приел бачкането…

— Опитах се да претегля и хубавите, и лошите страни — оправдах се аз.

— Не е трябвало да го правиш, просто да го беше пратил на майната му, въпрос на гордост, да ти се не знае! Какво си въобразява тоя скапаняк, че сме задръстени загубеняци, които ги бива само да му лъскат патъците… Ама че съм тъпачка, трябваше да му издера очите!

— Слушай, ако трябва да боядисам бунгалата, за да можем да останем заедно, ще го направя и ще пея. Усилието е направо нищожно, като си помисля какво печеля…

— Я стига! Няма ли най-сетне да се решиш да отвориш очи? Абсолютно откачен си, честна дума! Погледни в каква дупка живеем и онзи мръсник ти плаща мизерна заплата, за да те погребе тук. Виж докъде си се докарал в средата на живота си, кажи ми поне какво си спечелил от всичко това, покажи ми чудесата, заради които си се оставил да ти го начукат.

— Добре де, добре… И двамата сме в същото положение. Няма съществена разлика.

— А, моля ти се… Не ми излизай с такъв номер! Защо мислиш, че съм с теб, какъв смисъл има, ако не ти се възхищавам, ако не мога да се гордея с теб… Губим си времето тук, това е идеалното място човек да тренира за оня свят!

— Добре, съгласен съм, може и така да е… Но как си го представяш да се чупиш оттук с ръце в джобовете и да затънеш в същата тиня, но малко по-далеч… Да не би да смяташ, че ще намерим мангизи край пътя? Струва ли си усилието?

Пийнахме по глътка, трябваше да се подкрепим, за да можем да продължим с тези празни приказки.

— Ама, дявол да го вземе — възмути се тя, — как може да се живее така без надежда, без нищо, без желание за нещо различно… Едно не мога да разбера, копеле, та ти си още млад, в цветущо здраве си, а живееш, сякаш са ти отрязали оная работа!

— Бих могъл да ти представя нещата и по друг начин — казах. — Светът е нещо като обезумял панаир, а ние сме си намерили едно спокойно кътче, далеч от тъпанарите, с тераса и легълце, където да се любим. Мисля, че по-скоро ти не си в ред.

Тя поклати глава, впила поглед в мен, после изпи питието до дъно.

— О, по дяволите! Пак се натресох на същия загубеняк. Какво ли се учудвам, при мъжете винаги нещо не е както трябва.

Тръгнах към хладилника за лед. Започна да ми писва от тия приказки, стигаше ми за този ден. После се изтегнах на леглото с чашата на корема, подложил ръка под главата си.

Тя се обърна да ме погледне, опряла брадичка на облегалката на стола.

— Какво се е прекършило в теб? Какво куца? — попита.

Вдигнах чашата, за да пия за нейно здраве, като в същото време си събувах патъците. Може би не бях избрал най-подходящия начин. Имах чувството, че съм дал сигнал за стрелба. Тя скочи поривисто от стола, здраво стъпила на земята и със свити в юмрук ръце на кръста.

— Не ти ли е тясно тук? Нямаш ли нужда от въздух? Е, добре, аз пък ИМАМ! Имам нужда от въздух!

Докато ми казваше това, очите й безумно оглеждаха стаята и усещах, че ще се заяде с нещо, може би с мен, но погледът й се насочи към кашоните. Имаше цял куп в един ъгъл, небрежно струпани един връз друг. Вярно, че нямаше достатъчно място, но това не ме притесняваше особено, от време на време пълнех по някой и повече не се занимавах с него.

Тя изкрещя яростно и сграбчи първия попаднал й кашон. Вдигна го над главата си. В него нямаше нищо ценно и затова не се намесих. Кашонът изхвърча през прозореца. Чу се шум от строшено. Всъщност не знаех точно какво имаше вътре.

Последваха го други два. Доизпих си питието. Ако продължаваше със същото темпо, скоро щеше да капне.

— Да! — крещеше тя. — Имам нужда от въздух! Искам да ДИШАМ!

По едно време взе кашона, в който бях подредил бележниците си. Сега вече станах.

— Не, чакай — казах. — Този го остави на мира. Останалите можеш да изхвърлиш, ако ти доставя удоволствие.

Тя отметна кичур коса, паднал над очите й. Изглеждаше заинтригувана, още дишаше тежко от това малко упражнение с почистването.

— Какво има вътре?

— Нищо особено. Просто записки.

— Като че ли изведнъж се впрегна. Какви са тези записки?

Не отговорих нищо, минах покрай нея и отидох да си налея чаша. Съзнанието ми постепенно се замъгляваше.

— Искам да хвърля един поглед — настоя Бети.

Речено-сторено, тя обърна кашона на леглото и бележниците ми се изсипаха безразборно, като стока по количките за сезонна разпродажба. Не ми беше приятно, почувствах се неловко. Изпих една голяма глътка, докато Бети грабна напосоки един-два и започна бързо да ги прелиства.

— Я! Какви са тези работи? Кой го е писал, ти ли?

— Виж какво, това са стари неща, не представляват интерес. Остави ме да ги подредя…

— ТИ ли си писал ТОВА?

— Да, АЗ съм писал ТОВА. Преди време.

Май й беше забавно. Добре стана така, но бих предпочел да говорим за друго.

— Да не искаш да кажеш, че си изписал всичките страници на тези бележници… Не мога да повярвам!

— Бети, най-добре да забравим всичко това за днес и да си легнем кротко. Направо съм скапан и…

— Я стига! — скара ми се тя. — Какво точно е това? Не разбирам.

— Нищо особено… Просто неща, които съм писал в свободното си време.

Тя ме гледаше с ококорени очи, изразът на лицето й бе едновременно напрегнат и възторжен.

— И за какво става дума в тях?

— Не мога да ти кажа точно, за мен… Записвал съм каквото ми е минавало през ума…

— Но защо никога не си ми споменавал за това?

— Ами почти ги бях забравил.

— Хайде, хайде, не ме будалкай. Човек не може да забрави подобно нещо.

Тя събра бавно бележниците, като ги опипваше с пръсти като слепец. В стаята цареше мъртва тишина, питах се дали ще можем най-сетне да си легнем. После ги сложи на масата и седна на един стол.

— Тези цифри на кориците сигурно означават поредния номер? — попита.

— Да… но какво правиш? Да не започнеш сега да ги четеш…

— Защо? Нещо по-интересно ли можеш да ми предложиш?

Исках да възразя, но се отказах. Бях поркан. Съблякох се безшумно и се изтегнах на леглото, докато тя протягаше ръка към бележник номер едно. На никого още не бях ги показвал, а и не бях говорил за тях. Бети първа щеше да ги чете. А тя не беше кой да е. Изпитвах странно чувство. Изпуших дълга цигара, преди да заспя, с поглед в тавана, и отново се почувствах спокоен. На трийсет и пет години човек вече има солиден житейски опит. И умее да цени всеки миг, в който може да си отдъхне.

На другата сутрин се обърнах в леглото и видях, че тя не е до мен. Седеше на масата, отпуснала глава на ръцете си над един от знаменитите бележници. Беше вече съмнало, но лампата още светеше. Стаята бе задимена. По дяволите, казах си, цяла нощ не е мръднала оттам. Облякох се набързо, като я гледах, а гърлото ми бе пресъхнало. Питах се дали да не й изстрелям като начало някоя страхотна къса реплика, за да започнем деня, или да си трая. Тя въобще не ми обръщаше внимание, от време на време отгръщаше някоя страница и отново подпираше челото си с ръце. Това ме изнерви. Повъртях се на едно място и реших да сваря кафе. Слънцето започваше да пълзи по стените.

Подложих глава под чешмата, после поставих кафеника на масата с две дълбоки чаши. Сипах кафе в едната и я сложих пред нея. Тя я хвана, без да ме погледне, без да благодари, очите й бяха подути от безсъние, а косите й стърчаха на всички страни. Изгълта кафето, преди да съм успял да сложа захар, като обръщаше глава настрани, за да може да продължи четенето. Изчаках да видя дали няма да стане нещо, дали ще ме забележи, или ще се свлече от стола, капнала от умора. След това станах, като се плеснах с ръце по бедрата.

— Ами… аз тръгвам — казах.

— Хм… да, да…

Сигурен бях, че въобще не е разбрала какво й бях казал.

— Как е… харесва ли ти? — попитах.

Този път не ме и чу. Попипа с ръка по масата, за да вземе цигарите си. Това поне малко ще я разсее, помислих си аз, и може би нещата ще се поуталожат. На повече не се надявах. Достатъчно ми беше да я задържа при себе си.

Изгасих светлината на излизане и въпреки че тя не ме удостои дори с един поглед, всичко беше съвсем различно в това ранно утро. Светът наоколо плуваше в красива жълта светлина, като само тук-таме бяха останали няколко сенчести кътчета. Трябва да беше много рано, навън нямаше жива душа, бях съвсем сам с леко горчив вкус в устата.

Отидох да взема бидон с боя. Хванах един от горния ред, но ми се изплъзна от ръцете, отскочих назад и си ударих кръста в задницата на фолксвагена. Привидяха ми се звезди посред бял ден. Онзи тип от сервиза бе предложил за него колкото да си купи човек крем за лице и пазарлъкът пропадна. Сега съжалявах, защото просто не знаехме какво да правим с тази бричка. Разтрих си кръста, псувайки — ето ти нов проблем, списъкът ставаше прекалено дълъг. Затворих вратата на склада и се понесох с бидона, като се мръщех от слънцето като олигофрен.

Заех се с бунгало номер две, като си мислех за Бети, надвесена над масата в компанията на моите драсканици. Това малко ме окуражи и с олекнало сърце ударих първата четка.

Не бяха изминали повече от пет минути, когато забелязах как капаците се разтварят и се появява мутрата на някакъв тип. Беше наемателят, недообръснат, по потник, току-що излюпил се от леглото, от ония, дето представляват някаква фирма за целия район — неговата специалност бяха очилата.

— А, ти ли си… — каза. — Какво се бъзикаш?

— Не си ли личи?

Той поклати подигравателно глава.

— Знаеш ли, не е лошо да побачкаш за разнообразие… После и ВЪТРЕ ли ще боядисваш?

— Да, започнете да местите мебелите.

Той се прозя, после ми предложи кафе. Поговорихме за това-онова и се захванах отново с бачкането. При всяко движение валякът засмукваше шумно въздуха, бих предпочел да работя с нещо по-тихо.

Времето течеше бавно и работата беше все така еднообразна, само дето се катерех и слизах по стълбата, а температурата се покачваше. Не си давах много зор, чувствах се скован, бялото ме заслепяваше. Единственото досадно нещо беше струйката боя, която се стичаше по ръката ми, беше доста неприятно и каквото и да правех, не можех да се отърва от нея, гъделичкаше ме, сърбеше ме, направо се вкисвах. Да си кажа честно, бояджийството не е моя слабост, целият се изплескваш и бързо ти писва.

Но тази сутрин имах нужда точно от такова бачкане, за да се разсея. Исках да се усамотя. Дори забавих дишането си и притворих очи. Ефектът беше такъв, че не чух шума на мотора. Просто видях как Бети мина покрай мен с пикапа.

Сякаш ме прободоха с кама в корема. Тръгна си, помислих, това е, замина, изостави ме! Стана ми адски кофти, почувствах как изпадам в паника, но продължих още две-три секунди да боядисвам, докато мечето съвсем пресъхна. После захвърлих всичко и се втурнах към бунгалото, като се молех да не е офейкала наистина, още повече пък с колата на фирмата. Връхлетях вътре като див звяр, дишайки тежко, и ми бяха нужни няколко секунди, за да забележа, че нещата й си бяха по местата. Наложи се да придърпам един стол, краката не ме държаха. Трябва съвсем да съм психясал, щом реагирах така. Изправих се отново, за да докосна пак дрехите й, късите й полички, тениските й, идваше ми да започна да си удрям шамари. Видях също, че малките ми бележници бяха грижливо подредени в един кашон. Изгълтах на един дъх голяма чаша вода и се заех отново с бачкането.

По-късно се върнах в бунгалото да хапна един залък, но тя още не се беше прибрала. Те винаги така пазаруват, помислих си, трябва им известно време. Изпържих си яйца, но не бях гладен, стаята ми изглеждаше особена без нея, кофти ми беше. Не можех пет минути да стоя на едно място. Измих чиниите, после се възползвах от отсъствието й, за да вкарам обратно кашоните, които беше изхвърлила навън, и да сложа ред в стаята. И все пак чувствах, че нещо се е променило, нещата ми изглеждаха не така познати и дори атмосферата тук беше странна, още малко и щях да си помисля, че съм на гости при непознат. Чувството бе отвратително. Въпреки горещината предпочетох да се върна при четките — излязох от бунгалото заднишком.

Колкото и да си повтарях, че просто е отскочила до града да купи едно-друго, не успявах да се отърся от някакво чувство на безпокойство, примесено с нервност. Боядисвах с бързи, резки движения и капчици боя летяха на всички страни. Струваше ми се, че съм хванал кожна болест. От време на време някоя кола минаваше по шосето и прекъсвах работа, за да я проследя с поглед от върха на стълбата. Над покривите виждах пътя километри напред, само някои клони ми пречеха. Сигурно приличах на дежурен матрос на скапана черупка, премятана от вълните в Саргасово море. Толкова напрегнато се взирах в шосето, че чак очите ме заболяха. И за пръв път мястото ми заприлича на пустиня, същинска дяволска дупка, сега разбирах какво искаше да каже Бети. Оттук нещата не изглеждаха розови. Моят рай приличаше на опърлена от слънцето пустош, място, което никой не би пожелал. Разбира се, всичко ми изглеждаше така, защото нея я нямаше, и аз започнах да се дразня при мисълта, че едно момиче е способно да ми отнеме света и да го обърне наопаки като ръкавица.

Когато видях най-сетне пикапът да се връща, подпрях валяка на стълбата и запалих цигара. Пейзажът бе възвърнал предишното си спокойствие, листата по клоните леко потрепваха, докато се отпусках блажено. Малко по малко нещата заемаха местата си. Известно време се борих с желанието да отида при нея и когато почувствах, че ще капитулирам, изстрелях едно яко дясно кроше в стената на бунгалото, кожата на юмрука ми цъфна, но имаше ефект — не слязох от стълбата.

Търговецът на очила излезе да види какво става, държеше в ръка някакво порнографско списание — успях да зърна две цици.

— Хей… ти ли вдигаш тоя джангър?

— Да… размазах един комар.

— Майтап ли си правиш с мен? По това време вече няма комари!

— Можете да се качите да проверите. Още виждам как крачката му потрепват сред локва кръв.

Той уморено махна с ръка. После нави на руло списанието и ме погледна през цайсите.

— Как е иначе… Гот ли е горе?…

— Прели малко се бях скапал, но чувствам как добрата ми форма се завръща на галоп.

— Питам се как може човек да се опълчи така цял ден на слънцето. Не ти завиждам на бачкането.

Върна се в бунгалото с голите мацки под мишница, а аз се върнах с удвоена енергия към боядисването. Работех като бесен, усмихнат и със стиснати зъби.

Зарязах бачкането по-рано от обикновено, но поне си доказах каквото си бях наумил, нямаше смисъл да прекалявам. Бях се превъзбудил от чакането и ми беше адски трудно да стигна нормално до бунгалото, чувствах как светкавици пронизват ръцете и краката ми, още малко и чашата щеше да прелее.

Едва бях отворил вратата и Бети се хвърли в обятията ми. Това направо ме довърши. Притиснах я до гърдите си и видях през рамото й сложената за вечеря маса с огромен букет цветя в средата. Миришеше хубаво.

— Какво става? — попитах. — Да нямам рожден ден?

— Не. Малка вечеря за влюбени.

Целунах я по врата, без да се опитвам да разбера, не исках да задавам въпроси, всичко ми изглеждаше прекалено хубаво.

— Ела — каза тя. — Седни, ще ти сипя чаша студено вино.

Оставих се кротко на грижите й, още бях под въздействието на изненадата. Усмихвах се, като се оглеждах наоколо, а винцето беше истинско чудо, сякаш създадено специално, за да бъде дегустирано под лъчите на залязващото слънце. Наистина страшно ги бива да ви отведат от Ада на Небето, мислех си аз, знаят как да го направят.

Докато тя отиде да хвърли едно око във фурната, сипах си още една чаша. Разправяше ми за разходката в града, обърната с гръб към мен, клекнала пред готварската печка, а късата й жълта поличка се бе вирнала високо над бедрата и всеки момент щеше да се пръсне по шевовете. Слушах я разсеяно. Гледах едно птиче, кацнало на ръба на прозореца.

— След десет минути ще ядем! — обяви тя.

Дойде да седне на коленете ми и се чукнахме. Пуснах й една ръка между бедрата. Това се казва тузарски живот. Надявах се, че се е сетила да вземе цигари. Много скоро започнах нервно да опипвам гащетата й, но тя ме спря. Отдръпна се леко с пламнали очи.

— Чакай — каза, — остави ме да те погледам…

Бях на седмото небе. Оставих я да прекара ръце по лицето ми, без да трепна. Изглежда, това й допадна. Отпих няколко големи глътки вино.

— Сега разбирам защо си се погребал тук — прошепна тя. — Защото е трябвало да напишеш това!

Нищо не отговорих, задоволих се само да се усмихна. Всъщност не беше както тя си го мислеше, не бях останал в тази дупка, за да пиша, дори през ум не ми е минавало подобно нещо. Не, това, което търсех тогава, беше спокойно кътче на слънце и далеч от хората, защото светът ме отегчаваше — какво да се прави, така си беше. Желанието да пиша дойде много по-късно, може би след година и без конкретна причина, подобни хрумвания сякаш ви спохождат след няколко месеца самота при условие, че все още усещате в себе си вкуса на белите нощи и ви се иска да чувствате, че живеете.

— Знаеш ли… трудно ми е да ти го обясня — добави тя. — Не можеш да си представиш какво изпитах. Дявол да го вземе, никога не съм чела подобно нещо! Толкова съм щастлива, че точно ти си го написал, о, моля те, целуни ме!

Намирах, че преувеличава, но не се оставих да ме молят. Температурата беше добра тази вечер. Потопих се в нея като в топла вана, ухаеща на канела, отпуснах се напълно. До крайчеца на прасците на краката.

Бети цяла сияеше, остроумна и съблазнителна, имах чувството, че съм излязъл в космоса и плувам в безвъздушното пространство. Чаках да преминем към скачването и да се приземим в леглото. Но тя се интересуваше само от моите записки, от МОЯТА КНИГА, защо, как това, как онова, разбирах, че бях успял да я разтърся, да я съкруша със силата на мозъка си и тази мисъл ме правеше невероятно щастлив. Може би ако бях гений, щях да мога да я извадя от равновесие само с един поглед…

Опитвах се да охладя възторга й, но беше невъзможно, тя просто ме изпиваше с разнежения си поглед и галеше писателските ми ръце. Очите й блестяха като на момиче, счупило камък на две и намерило вътре диамант. Чувствах се като цар. Единственото петънце в тази картина бе чувството, че ме взема за някой друг. Но си казвах, че трябва все пак да се възползвам от случая, да пусна в ход едрия си писателски член и да почерпя вдъхновение в приказната дълбина на душата си. Животът е ресторант на самообслужване, трябва да умееш да грабнеш чинията, преди да се изплъзне под носа ти.

Към единайсет писателят започна да сдава багажа. Две бутилки вино, и вече едва се държеше на стола. Само гледаше втренчено момичето, не разбираше какво му говори, а и нямаше сили да я накара да повтори. Виното го бе упоило, но също и безметежната нежност, усещането за щастие и най-вече това момиче с дългите черни коси, което поклащаше гърди пред него. Малко оставаше да му се прииска да препрочете всичките си записки, на които тя бе придала съвсем нов смисъл. В леглото той се забавляваше с гащетата й, като се опитваше да ги смъкне със зъби. Тя го прегръщаше и го притискаше. Никога досега не го бе прегръщала така, това го караше да се чувства странно. Вкопчваше се в него, сякаш бяха преживели буря, с кръстосани на гърба му крака. Той бавно проникна в нея, загледан в очите й, стиснал задника й и захапал лекичко гърдите й, докато в това време нощта напредваше. После пушиха. Бяха целите в пот. След малко момичето се изправи на лакът.

— Като си помисля, че седиш тук и боядисваш тези съборетини!

Писателят умееше да намери бързо точния отговор, това беше част от занаята:

— Е и?

— Ами мястото ти не е тук…

— Ами? Къде ми е мястото тогава?

— На първия ред — отсече тя.

— Много си мила. Само че светът не е бил скроен по моите мерки.

Тя възседна гърдите на писателя и улови главата му с ръце.

— Добре, ще видим дали е така… — каза.

Той не придаде значение на думите й. Беше писател, а не ясновидец.