Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

16

Около петнайсет дни работихме по къщата и Бети от началото до края не престана да ме учудва. Чувствах се щастлив, че вършим това заедно, и най-вече, че бе възприела моето темпо. Оставяше ме на мира, когато не ми се говореше, от време на време прекъсвахме работа, за да обърнем по някоя бира. Хубаво беше, слагаше ми пирони в устата, не правеше щуротии и успяваше да държи четката, без боята да се стича до лакътя й. По хиляди подробности си личеше, че подхожда разумно, и съвсем естествено стигаше до най-точното движение. Има момичета като нея, с тях човек винаги се пита колко ли още заека ще извадят от шапката си. Ето защо да работиш с такова момиче е направо върхът. Особено когато си бил достатъчно хитър да си позволиш чисто нов дюшек, трийсет и пет сантиметра чист латекс и знаеш как да направиш така, че да накараш само с поглед мацето да слезе от стълбата.

Тъй като пазарувахме винаги пеша, а и имахме малко спестени мангизи, започнах да се заглеждам в колите на старо и да чета обявите, а Бети през това време надничаше над рамото ми. Цените на големите автомобили бяха изгодни, защото собствениците им явно изпадаха в паника при мисълта колко ще им струва пълен резервоар — големите коли бяха последните пламъчета на една цяла цивилизация и сега беше моментът да се възползваме от случая. Има ли някакво значение дали ще харчим двайсет и пет или трийсет литра на сто километра, нормално ли е наистина да се задълбочава човек в такива сметки?

И така, намерихме си един мерцедес 280 на петнайсетина години, пребоядисан в лимоненожълто. Не си падах кой знае колко по този цвят, но колата вървеше добре. Вечер, преди да си легна, поглеждах през прозореца и когато някой лунен лъч я докосваше, беше наистина най-разкошната кола на цялата улица. Предният калник беше чукнат, но това е дреболия, ядосвах се само, че липсва онази джаджа, дето украсява фара, но избягвах да го гледам. Отстрани и отзад колата изглеждаше като нова, но в живота всичко е илюзия. Сутрин отивах да проверя дали е на мястото си, после меракът ми мина отведнъж, това стана по-точно в деня, когато се скарахме с Бети на връщане от супермаркета.

Тя току-що невъзмутимо бе минала на червено и за една бройка да ни размажат като хлебарки. По този случай реших да й направя дребна забележка:

— Още мъничко ти трябва, за да се върнем вкъщи пеша с кормилото в ръце, не мислиш ли?

 

 

Този ден бяхме станали рано, предстоеше най-трудната работа. В седем сутринта нанесох първия удар по стената, която разделяше спалнята от голямата стая, и вече минавах лесно през отвора. Бети стоеше от другата страна, погледнахме се през дупката, докато прахта бавно се стелеше.

— Видя ли! — казах.

— Да, знаеш ли за какво ми напомня…

— Ами да, за Сталоун в „Роки III“.

— Нещо по-добро. Напомня ми за теб, когато си писал книгата.

От време на време ми излизаше с подобни номера. Вече започвах да й свиквам. Знаех, че е искрена, но в същото време изпитвах нужда да се убода с игла, за да видя дали ще усетя нещо. Не ми ставаше приятно от това. Когато си мислех за тези неща, имах чувството, че се подсещам за заседналия в гърба ми куршум, и болката ме караше да охкам вътрешно, та трябваше да гледам настрани. Но това не беше най-важното. Понякога животът заприличваше на гора от лиани, трябва да пуснеш едната веднага след като си се уловил за другата, ако не искаш да се озовеш на земята с два счупени крака. Всъщност нещата бяха учудващо прости, дори едно четиригодишно дете би го разбрало. В съвместния си живот с нея откривах повече неща, отколкото когато седях пред някой лист с пламнал мозък. Така на работната площадка научавах всичко, което наистина си заслужава човек да знае на този свят.

Побутнах с пръст една малка тухла, която се канеше да падне.

— Не виждам връзката между това да събориш една стена и да напишеш книга — казах.

— Няма значение, не съм изненадана — отговори тя.

Започнах да удрям по стената, без да кажа нищо. Знаех, че се засяга, когато й отговарях по този начин, че й развалям удоволствието, но не можех другояче, имах чувството, че си говоря сам на себе си. Част от сутринта трупахме кашони с боклука от съборената стена на тротоара, но тя нито веднъж не проговори. Не исках да й досаждам, дори казвах от време на време по някоя дума, без да очаквам отговор, например колко невероятно топло е за януари или че като минем пода с прахосмукачка, нищо няма да остане, че трябва да прекъсва понякога, за да си пийне биричка, че, дявол да го вземе, къщата става неузнаваема и Еди положително ще падне от изненада.

Заех се да правя омлет с картофи, за да се опитам да я умилостивя, но нищо не стана; картофите полепнаха по дъното на тигана като вендузи, да ги вземат мътните. Няма нищо по-скапващо от това да се държиш за клон, който накрая ще се счупи.

Трудно беше да продължим бачкането след всичко това, чувствах, че е по-добре малко да променим обстановката. Качихме се в колата и поехме към супермаркета. Трябваше ми още боя, а и знаех, че тя иска да си купи две-три неща, тъй като рядко се случва момиче да не закъса с кремовете или с лосионите и да откаже да отиде на пазар. Ако всичко вървеше добре, щях да разпръсна облаците с някое червило, два-три чифта гащета или някой шоколад с пълнеж.

Преминахме кротко по главната улица с полуотворени прозорци и обедното слънце беше като фъстъчено масло, намазано върху осветен хляб. Гарирах на паркинга, като си подсвирквах. Тя още не беше обелила нито дума, но не се тревожех особено. След трийсет секунди цъфнахме пред щанда с козметиката и номерът успя. Тъй като тя стоеше с ръце в джобовете, обърнала глава в друга посока, аз трябваше да бутам количката. Още най-много двайсет секунди, казах си.

В магазина нямаше много хора. Вървях малко зад нея, като я оставях спокойно да избира, и я гледах как хвърля една след друга разни кутийки в количката. Питах се дали ще успея да си издействам някакво намаление на касата под претекст, че кутиите са ударени тук-там. Но нищо не казвах засега, имах в джоба си още два-три силни коза.

Насочихме се към щанда с парфюмите. Не се спряхме, минахме го метър. Вече нищо не разбирах. Онези от магазина бяха пуснали по уредбата някакъв блус. Може би беше решила да се цупи до вечерта, във всеки случай нещата вървяха натам, трябваше много да внимавам.

Същата история пред щанда с дамско бельо — тя дори не забави крачка. Няма значение, казах си аз и се спрях. Паркирах на втората пътека, избрах набързо два чифта гащета от лъскавите и я догоних малко по-нататък.

— Погледни — казах. — Взех ти трийсет и осми номер. Не са лоши, нали?

Дори не се обърна. Чудесно, грабнах гащетата и ги метнах върху една количка със замразени храни. В най-лошия случай, казвах си, след няколко часа ще се стъмни и нощта ще я освободи от клетвата. Започвах вече да се убеждавам, че трябва да се въоръжа с търпение, забавих крачка и спрях пред кутиите с боя с блажена усмивка на уста. Докато разглеждах етикетите, чух нещо като пърхане от крила на птица, последвано от глух удар. Вдигнах глава. На пътеката бяхме само аз и Бети, тя беше малко по-нататък и разглеждаше някакви книги. Всичко изглеждаше спокойно. Книгите бяха наредени на пет или шест въртящи се поставки в индийска нишка, точно преди готварските печки със запаметяващо устройство и микровълновите шашми, и въпреки че наблизо имаше едно хубаво момиче, птиците не кръжаха над него. И все пак бих се обзаложил, че прелитаха птици… Едва бях навел очи, за да погледна един бидон с акрилна боя, когато пърхането се повтори. Този път птиците бяха две, гонеха се в нещо като въздушен балет или загадъчна любовна игра, чиято сянка можах да уловя с поглед, преди да ги чуя как кацат на тавана.

Обърнах се към Бети. Тъкмо вземаше една дебела книга. Прелисти две-три страници, после я метна яростно над главата си. Книгата не летя дълго, падна почти пред краката ми, преди да се плъзне и да пресече централната пътека. Въпреки всичко реших да не обръщам внимание, наведох бидона и започнах да чета спокойно упътването, докато в това време ято книги летяха на всички страни.

Когато започна да ми писва, се изправих, повдигнах бидона и го сложих в количката. За миг погледите ни се срещнаха. В магазина беше топло, искаше ми се да пийна нещо, и то веднага. Тя разтърси коси, после хвана първата въртяща се поставка за книги и я блъсна с всички сили. Поставката се сгромоляса със страхотен шум. Направи същото и с останалите, после прелетя бегом покрай мен. За секунда останах като закован на мястото си. Когато се почувствах по-добре, обърнах количката и тръгнах с нея в обратната посока.

Дотича някакъв мъж с бяла престилка. Кривеше неистово лице, сякаш го гонеше самият дявол, беше червен като мак, получил кръвоизлив. Сложи ръка на рамото ми.

— Я кажете, какво стана там?

Като начало свалих ръката му от рамото си.

— Нямам представа — казах. — Идете да проверите…

Той явно не можеше да реши дали да ме пусне, или да изтича на местопроизшествието и това явно бе дяволски проблем за него. Беше ококорил очи, хапеше устни, без да може да вземе решение, и нямаше да се изненадам, ако го чуех да стене. В живота се случват такива ужасни неща, че човек има право от време на време да се обърне към небето, за да изкрещи яростта и безсилието си. Стана ми жал за него, защото може би беше роден тук, може би бе израснал в магазина, целият му живот преминаваше в него и той бе единственото нещо, което познаваше на този свят. Ако всичко беше наред, можеше да издържи още двайсет години.

— Слушайте — казах. — Я се отпуснете, не е станало кой знае какво. Видях всичко, няма нищо счупено. Една бабичка събори книгите, но не са пострадали. Само дето толкова се изплашихте…

Онзи ми се усмихна измъчено.

— Така ли? Наистина?

Намигнах му.

— Честна дума. Нищо страшно няма!

После продължих към касите. Платих сметката на едно силно гримирано маце, което си гризеше ноктите. Усмихнах й се, докато чаках рестото. Въобще не реагира. Бях петмилионният тип, който й се усмихваше от началото на седмицата, тъй че не ми оставаше нищо друго, освен да си прибера мангизите и да се омитам. Въпреки всичко, когато излязох навън, слънцето все така грееше. И слава Богу, защото, ако има нещо, което не мога да понасям на този свят то е в един момент всички да ми обърнат гръб.

 

 

Бети ме чакаше. Беше седнала на капака на колата като през петдесетте години. Не си спомнях вече на какво приличаха капаците на автомобилите тогава, но не ме учудва, по това време всички мъже имаха адски тъпи физиономии. Колкото до мен, не съжалявах за нищо, просто не ми се искаше тя да намачка ламарината — тая кола можеше да издържи до 2000-та година, ако човек внимава. Пък и нямах желание да нося от ония панталони с ръб, толкова широки, че вътре могат да се поберат трима души, а от тирантите платът се впива в задника.

— Дълго ли ме чакаш? — попитах.

— Не, топлех си кълките.

— Ще внимаваш да не изподраскаш прекалено боята, като слизаш. Онзи тип от гаража точно я полира…

Каза ми, че иска да кара. Подадох й ключовете и тя се метна зад кормилото, докато аз нареждах нещата в багажника, изпаднал в кротък унес от топлия, приятен въздух, проникнат за миг от свръхестествената неподвижност на нещата и от осезателното им присъствие. Стисках пакет спагети и чувах как те се чупят в ръцете ми като стъкло, но все пак не си правех илюзии, не съм чувал още някой да е бил осенен от божията милост на паркинга на супермаркет, особено пък в компанията на момиче, което барабани нервно по кормилото, и с петдесетина кутии какво ли не, които трябва да бъдат извадени от количката, без да се броят бирите.

Седнах усмихнат до нея. Тя изфорсира леко мотора, преди да потегли. Свалих стъклото от моята страна, запалих цигара, сложих си очилата и се наведох напред, за да включа радиото. Спускахме се по една дълга улица, а слънцето блестеше в предното стъкло. Бети приличаше на позлатена статуя с полупритворени очи и хората се спираха на тротоара, за да ни гледат как преминаваме с 40 километра в час, но те нищо не знаеха, нямаха си хабер, горкичките. Протегнах за малко ръка навън, за да почувствам вятъра — въздухът беше почти топъл и музиката от радиото се ядваше. Мигове като тези са такава рядкост, че видях в това някакво знамение, втълпих си, че моментът е настъпил, че ще се сдобрим в тази кола и накрая отново ще се шегуваме, защото в началото наистина ми се бе сторило, че някакви птици прелитат зад гърба ми, без майтап. Хванах един кичур от косите й и започнах да си играя с него.

— Направо ще е смешно, ако продължиш да се цупиш цял ден.

Бях виждал вече същата сцена в „Завоевателите“. Момичето на кормилото беше лишено от душа, оставаше безчувствено към подадената ми ръка и нито един мускул не трепваше по лицето му. Много ми се искаше някой божи ден едно от тези същества да ми обясни защо се държи така и как успява да навакса пропуснатото време. Прекалено лесно е да живееш, като тъпчеш на едно място.

— Какво ще кажеш? — настоях. — Не мислиш ли, че е така?

Отговор не последва. Значи се бях излъгал, бях се оставил един слънчев лъч и лекият полъх на вятъра да ме заблудят като някой новак, последните ми думи сякаш още се изтърколваха от устата ми като остарели втвърдени бонбони. Трябва да беше около четири часът, пред нас нямаше коли. Сега се чувствах вече леко изнервен, напълно разбираемо беше. След изпълнението в супермаркета толкова непосилна задача ли беше да приеме предложението ми за примирие? В края на улицата имаше кръстовище със светофар, който светеше зелено. Сигналът беше зелен вече от доста време, стори ми се цяла вечност. Когато преминахме, вече беше яркочервен.

 

 

И така тя мина на червено, без да й мигне окото. Точно тогава й казах, че още малко й трябва, за да се върнем вкъщи пеша — дотам бяхме стигнали. Този път бях твърдо решен да й дам отпор. Вместо да избухне, тя слезе от колата и докато държеше вратата отворена, ме изгледа така, сякаш аз бях направил всичките тези щуротии.

— Няма да се кача повече в тази кола — заяви тя.

— Я не се занасяй!

Седнах зад волана, докато тя се оттегляше по тротоара, включих на скорост и потеглих. Стигнах до края на улицата.

В един момент реших, че не бързам чак толкова. Завих и спрях пред автосервиза. Онзи тип седеше зад бюрото с кръстосани крака и четеше вестник — познах го, беше шефът, точно той ми беше продал мерцедеса. Навън времето беше приятно, миришеше на пролет. Върху бюрото имаше отворена кутия с дъвки.

— Добър ден — казах. — Ако можете да отделите малко време, да вземем да погледнем маслото, а?

Тъкмо се опитвах да прочета наопаки заглавията с едър шрифт, когато вестникът изведнъж се смачка и на негово място се появи голяма глава, главата му наистина беше много по-голяма от нормалното, един път и половина, ако можете да си го представите.

— Но, по дяволите… ЗАЩО?! изрева той.

— Ами нали не трябва да остава без масло…

— Вече пети път идвате от няколко дни и всеки път проверяваме това идиотско ниво, а то си е все същото, чувате ли ме, не си измислям, нито капчица не е изтекла… И какво, всеки ден ли ще идвате така да ми лазите по нервите, като ви казвам, че тази кола не харчи нито капчица масло?

— Добре, за последен път, но искам да съм сигурен — казах.

— Не, защото разберете ме добре, с парите, които взех за тази кола, не мога да си позволя да почивам на лаврите си, принуден съм да се занимавам с много по-сериозни неща, загрявате, нали?

Реших да му подхвърля един кокал.

— Ще дойда да сменя маслото на две хиляди и петстотин.

Глупакът въздъхна, но не бях виновен, че светът е така устроен — няколко дни може и капка да не изтече, а после една сутрин го виждаш как направо се е изляло всичкото на тротоара. Той повика един тарикат, който минаваше с лейка в ръка.

— Ей, ти… Зарежи лейката и върви да провериш нивото на маслото в мерцедеса.

— Дадено.

— Не се безпокой, нивото е нормално, но клиентът иска да бъде спокоен. Значи ще провериш внимателно пръчицата, ще я погледнеш на светло, ще я попиеш, пак ще провериш и ще му покажеш, че нивото наистина е между двете чертички. И преди да я върнеш на мястото й, трябва да си сигурен, че сте единодушни.

— Така наистина ще бъда по-спокоен — казах. — Мога ли да си взема една дъвка?

Придружих помощник-механика до колата, за да отворя предния капак. Показах му къде се намира показателят за нивото на маслото.

— Ето за такава кола си мечтая… — каза той. — Шефът нищо не разбира от мерцедеси.

— Прав си. Никога не трябва да се доверяваш на мъж над четирийсетте.

Малко по-надолу спрях да пийна нещо. Когато плащах, извадих портфейла си и попаднах на съобщението от вестника, в което ставаше дума за Бети и за бомбичките с блажна боя. Поисках от бармана да ми донесе още едно. Малко по-късно ударих спирачки пред една будка за вестници. Прегледах всичките заглавия едно по едно, накрая вече ми стана байгън, излязох с някакво списание с рецепти и друго, което нямаше нищо общо с манджите.

Докато обикалях така, доста се отдалечих от къщата. Кварталът ми беше съвсем непознат и карах бавно. Бях стигнал вече края на града, когато забелязах, че слънцето залязва. Върнах се, без да бързам. Когато спрях пред витрината с пианата, нощта вече стъпваше с единия крак на земята. Смрачаваше се бързо, беше странна нощ, една от тези, които щях да запомня за цял живот.

 

 

Както му е редът, когато пристигнах, тя беше пред телевизора и похапваше от една купа пуканки, в ръката й димеше цигара. Миришеше на тютюн. Миришеше и на нещо друго, на сяра.

На екрана се мотаеха трите дежурни мацки с пера, а един тип ревеше в микрофона някаква екзотична и лигава мелодия. Стори ми се, че песента въобще не подхожда на напрежението, което цареше в стаята, и аз съвсем не се разхождах на пуст плаж в Третия свят с километри ситен пясък от двете страни на терасата на хотела и барман, който приготвя на сянка специален коктейл със синьо кюрасо. Не, нищо подобно, намирах се на първия етаж на една съборетина с момиче, което се беше нагълтало с горещи въглени, а навън беше нощ. Още с влизането си почувствах, че нещата не вървят на добре. Просто отидох в кухнята и пътьом намалих малко звука на телевизора. Още не бях отворил хладилника, когато апаратът започна отново да кънти.

Последва познатият сценарий, но без нищо оригинално, а междувременно успях да изпия една бира и да разбия бутилката в кофата за боклук, за да дам тон. Но може ли човек да е толкова ненормален, да си помисли, че може да живее с момиче, и да му се разминат тези малки инциденти… А и кой би отрекъл необходимостта от тях?

Бяхме достигнали вече един задоволителен градус с няколко продължителни светкавици в очите и затръшвания на кухненската врата и ако останеше на мен, бих спрял дотук, тъй като вече бях подхвърлил няколко плахи реплики и температурата сякаш се стабилизираше. Искаше ми се да се задоволим с равен мач при положение, че нямаше да е необходимо да играем продължения.

Невинаги бях в състояние да си обясня някои нейни жестове. Невинаги ги разбирах. И затова не съумявах винаги да ги избегна. Тъй че си седях и си поемах дъх в моето ъгълче в очакване на спасителния гонг, когато тя ме погледна, стиснала ръка в юмрук. Това ме учуди, защото до този момент не бяхме си посягали, но тъй като стоях най-малко на три или четири метра от нея, не се разтревожих особено, бях влязъл в кожата на дивака, който се пита за какво ли служи предметът, който белият човек е насочил към него. Този юмрук първо го вдигна до устата си, сякаш искаше да го целуне, и само миг след това го изстреля в кухненското стъкло, стори ми се, че стъклото изкрещя.

Кръвта рукна от нараненото място и се стече по ръката й, като че ли беше смачкала шепа ягоди. Неприятно ми е да го кажа, но направо ми омекнаха топките от тази гледка. Ледена пот притисна черепа ми като менгеме. Чух нещо като свистене в ушите си, преди тя да започне да се смее. Правеше такива гримаси, че за малко да не я позная, заприлича ми на ангел, долетял от лоното на мрака.

Хвърлих се отгоре й и хванах ранената й ръка със същото чувство на отвращение, както ако бях стиснал гърмяща змия. Смехът й разкъсваше тъпанчетата ми, а тя ме налагаше с юмруци по гърба, но все пак успях да разгледам раната.

— Глупачка такава, пак имаш късмет!

Издърпах я до банята и пуснах водата. Започна да ми става топло, усещах ударите, които ми нанасяше, и не можех да разбера дали плаче, или се смее, но истината беше, че направо се бе развихрила зад гърба ми. Трябваше да я стисна с всички сили, за да й измия ръката. Точно когато вземах бинта, тя ме сграбчи за косата и ми дръпна главата назад. Изкрещях от болка. Не съм като някои други, адски ме заболява, когато ме скубят, особено когато опъват яко. Направо сълзи ми излязоха на очите. Тогава замахнах с лакът назад, почувствах, че уцелих нещо, и тя веднага ме пусна. Когато се обърнах, видях, че от носа й тече кръв.

— По дяволите! Не може да бъде! — изръмжах аз.

От друга страна, това поуталожи беса й. Щях да мога почти спокойно да й бинтовам ръката, ако не беше съборила в последен порив шишето с йод. Не успях да дръпна крака си. Предишния ден бях лъснал с бяла боя обувките си, а сега едната стана направо яркочервена, докато другата изглеждаше ослепително бяла — ефектът беше поразителен. Кръвта още течеше от ръката й, но носът й беше по-добре. Стенеше тихичко. Нямах желание да я утешавам, по-скоро трябваше да се въздържам, за да не я разтърся цялата и да я насиля да ми се извини заради това, което бе направила с ръката си. Готов бях да я оставя да плаче дни наред, ако нещата бяха спрели дотук.

Навих още малко бинт около ръката й и преди да я оставя, й подадох носна кърпа, без да кажа нищо. После отидох да събера парчетата стъкло в кухнята. За да бъда точен, запалих една цигара и останах така прав, докато ги гледах как блестят на плочките като летящи рибки. Лек ветрец полъхваше от счупеното стъкло, стана ми хладно и потреперих. Точно се питах как да почистя всичко това, дали си струваше да извадя прахосмукачката или по-добре да опитам с метла и лопата, когато чух как вратата долу хлопна. Оставих всичко и само миг след това улицата видя как от къщата излетява един тип с пяна на уста и с една червена обувка.

Тя имаше най-малко петдесет метра преднина, но аз нададох неистов крясък, който ме изстреля като реактивен самолет, и започнах да скъсявам разстоянието. Виждах как задникът й танцува в дънките, а косите й се развяват по хоризонтала.

Пресякохме квартала като две падащи звезди. Печелех сантиметър по сантиметър, но тя беше в страшна форма и при други обстоятелства щях да й сваля шапка. Пухтяхме като локомотиви, а улиците бяха пусти, само лека мъглица, ухаеща на диви треви, се стелеше тук-там, но не бях излязъл, за да се възхищавам на гледката, втурнал се бях в адско преследване с ярост в сърцето и с безумното стакато на галопиращите стъпки като звуков фон. Няколко пъти извиках след нея, но сега предпочитах да не прахосвам малкото въздух, който ми оставаше, по улицата се шляеха няколко безделници, които се обърнаха след нас, а две момичета на отсрещния тротоар взеха да крещят разни тъпотии, за да окуражават Бети. Вече завивахме зад ъгъла, но още ги чувах, направо оплаквах първия беззащитен минувач, който щеше да се изпречи на пътя ни.

Когато бях вече само на три-четири метра зад нея, почувствах как лекият полъх на победата пее в ушите ми, дръж се, още малко, казвах си аз, ето го финала, старче. В този момент изпитах такава наслада, че сигурно съм отделил вълна биотокове около себе си, и тя прекрасно го усети, дори не й беше необходимо да се обръща, не знам как го направи, но една боклукчийска кофа ми се препречи в краката, стъпих отгоре й и се проснах от другата страна след изпълнението на този сложен акробатичен номер.

Изправих се веднага щом дойдох на себе си. Беше ме изпреварила най-малко с трийсет метра. Нещо ме изгаряше отвътре, когато дишах, но все пак продължих гоненицата. Нали за това бях там, трябваше да догоня някак това момиче и само ако знаеше колко бях настървен, щеше да изкрещи „Не играя!“, нито за миг не би си въобразила, че ще може да ме спре с някаква си нищо и никаква кофа за боклук, щеше да погледне реално на нещата.

Коляното ме болеше, бях го ударил при падането, но тя бе намалила темпото и не се оставях да увеличи дистанцията. И така, като на шега бяхме изминали доста път, намирахме се при някакви складове, а по средата минаваше железопътна линия. Но не беше като онези потънали в мръсотия места, нападнати от ръжда и от бурени, облени от свръхестествената светлина на лунен лъч. Не препускахме сред дивата красота на изоставени терени, точно обратното. Всички сгради изглеждаха нови, наоколо беше асфалтирано. Не ми беше ясно кой плаща сметките за електричеството, но беше светло като посред бял ден.

Бети зави зад ъгъла на един хангар, боядисан в синьо и розово, доста разнежващо розово впрочем. Тя наистина вече не тичаше сериозно. Коляното ми се беше подуло като тиква, влачех си крака, стиснал зъби, за да не изохкам, въздух не ми беше останал, а мозъкът ми щеше да се пръсне от прекалено много кислород. Единственото, което ме успокояваше, беше, че тя вече береше душа на няколко крачки пред мен, а на този хангар краят му не се виждаше, от време на време тя се облягаше на него или се отблъскваше с ръка. Сега вече започна да ми става студено. Целият бях вир-вода и изведнъж усетих как зимната нощ ме стяга в прегръдка, погледнах надолу към нещастното си пуловерче, без да се опитам да се поразкърша.

Когато вдигнах глава, видях, че се е спряла. Не се възползвах от неочакваната възможност, за да се хвърля върху нея, вървях си нормално, бих казал дори кротко, предпочитах да стигна до нея, когато щеше вече да е спряла да повръща. Няма нищо по-ужасно от това да повръщаш, когато не ти достига въздух и не можеш да спреш да се давиш.

Колкото до мен, добрите ми стари дънки се бяха издули като сарфалади около коляното. Започвахме да го закъсваме яко, сякаш бяхме попаднали в музея на ужасите, приличахме на двама куцащи перковци, които току-що са ги изритали от последния отворен бар. Светлината наоколо беше такава, сякаш снимаха игрален или документален филм за живота на някоя любовна двойка. Изчаках да свърши и последният хрип, преди да се реша да вметна нещо.

— Направо изпукахме от студ! — казах.

Косите й бяха паднали пред очите, въобще не я виждах. А и не го казах на майтап, едва успявах да си наложа да не ми тракат зъбите от студ, бях като човек, който потъва в леда, отправяйки последен поглед към залязващото слънце.

Преди да посинея съвсем, я хванах за ръката, но тя веднага ме отблъсна. Само че цялата тази история беше започнала рано сутринта и вече беше почти полунощ, а на всичкото отгоре беше зима и имах чувството, че целият този ден ми беше струвал прекалено много. Не исках да платя нито сантим повече, нямаше вече опасност, та затова не ми беше необходимо да се замисля, преди да я сграбча за яката на якето. Притиснах я до стената на хангара, като смръкнах една капка, която се стичаше от носа ми. Направо ме разболяваше тази скапана нощ.

— Да имаш стил в живота, значи да умееш да спреш навреме! — изрекох аз.

Тази нощ наистина ме правеше съвсем мрачен. Вместо да чуе какво й казвам, тя се опитваше да се освободи, но аз все така я притисках до вълнистата ламарина и вече не си знаех силата. Даже и да исках, не бих могъл да я пусна. Нещичко в нея разбра това. Започна да крещи и да рита ламарината. Хангарът издрънча като камбана на вратите на ада.

В такова състояние беше в момента, че това направо ме довърши, устата й се беше изкривила в някаква ужасна гримаса и ме гледаше така, сякаш й бях напълно непознат. Не можех да издържа дълго, не можех да понеса нито яростта й, нито виковете, нито начина, по който се опитваше да ми скрои тоя мръсен номер с изпадналото в нервна криза момиче, цялото настръхнало и готово да дращи. Зашлевих й един шамар, за да я върна на земята, не ми беше хич приятно, но въпреки това я плеснах с опакото на ръката, сякаш трябваше да прогоня някакъв демон в пристъп на мистичен бяс.

В този миг до мен се появи изневиделица кола с ченгета, кацна като летяща чиния. Пуснах Бети, тя приклекна и се свлече на петите си, докато в това време вратите на колата се отваряха. От колата просветваха сини мълнии, беше като детска играчка. Видях как някакво младо ченге се изтърколи презглава и стъпи здраво на двата си крака, насочвайки към мен пистолета си. Друг, по-възрастен, излезе нормално от другата врата. В ръката си държеше дълга палка.

— Какво става тук? — попита той.

Адски трудно ми беше да си преглътна слюнката.

— Стана й лошо — казах. — Не че я биех, страх ме беше да не изпадне в нервна криза… Знам, че трудно ще ми повярвате, но…

Старото ченге постави усмихнато палката на рамото ми.

— Защо ще е трудно за вярване?…

Подсмръкнах, после се обърнах към Бети.

— Май вече е по-добре — въздъхнах аз. — Можем да си ходим…

Той докосна с палката другото ми рамо. Започвах вече да се вкочанясвам от студ.

— Много странно място за нервна криза, не мислите ли?

— Зная. Това е, защото тичахме…

— Да, но нали сте още млади. Тичането е полезно за сърцето.

Нещастната ми ключица потреперваше под тежестта на палката му. Знаех какво ще стане, но не исках да го приема, намирах се в положението на човек, който гледа как налягането в парния му котел опасно се покачва и се надява, че крановете сами ще се затворят. Бях направо парализиран, премръзнал и ми се повдигаше от цялата тази история. Ченгето се надвеси над Бети, без да престава да ме държи под око, имах чувството, че съм заварен за края на палката му, тя се беше плъзнала от рамото ми и притискаше корема ми.

— А нашата госпожичка как се чувства? — попита.

Тя не отговори нищо, но отметна косите от челото си, за да погледне ченгето, и тогава видях, че вече е по-добре, приех го като малка утешителна печалба в очакване на експлозията в парния котел. Оставих да ме завладее сладкият покой на отчаянието. След ден като този не бях в състояние да се взема в ръце.

— Бих искал да приключваме по-бързо — прошепнах аз. — Не сте длъжен да ме карате да чакам…

Той бавно се изправи. Ушите ми пищяха, почти всичко ме болеше, секундите се точеха като волни съчетания в конкурс за жвакане на дъвки, докато старчето се изправяше. Погледна ме. После погледна младото ченге, което все още заемаше позиция за стрелба, едното му око беше затворено и не помръдваше нито на милиметър, леко приклекнал. Мускулите на бедрата на тези типове сигурно бяха от закалена стомана. Старецът въздъхна.

— По дяволите, Ришар, казах ти да не насочваш това нещо към мен. Още ли не си разбрал?…

Другият едва раздвижи устните си:

— Не се безпокой, целя се в него, а не в теб.

— Да де, ама знае ли човек. Свали по-надолу патлака…

Младото ченге май хич не му се искаше да си прибере оръжието.

— Никога не съм спокоен с такива смахнати типове — каза той. — Не видя ли какъв цвят са обувките му?… Не ги ли погледна?

Старчето поклати глава:

— Да де, ама спомняш ли си, оня ден на улицата видяхме един перко със зелени коси. Човек си търси оправдание, светът днес е такъв… Не можем вече да се занимаваме с подобни дреболии.

— Особено когато става дума за съвсем дребен инцидент — обадих се аз.

— А, ето, виждаш ли… — каза старецът.

Другият свали неохотно оръжието и прекара ръка по косата си.

— Някой ден ще загазим, ако не внимаваме повече. Ти сам си го търсиш. Сети ли се да претърсиш тоя тип? Ами не, разбира се, че не си помислил за това! Единственото, което те интересува, е да се увериш, че си прибирам патлака, нали?

— Слушай, Ришар, не се впрягай чак толкова…

— Не, ама наистина е така, дявол да го вземе! Всеки път едно и също!…

Той се наведе, за да грабне ядосано фуражката си, после се качи в колата и тръшна вратата. Даде си вид, че гледа в друга посока, като дъвчеше нокътя на палеца си. Старчето, изглежда, не беше на кеф.

— Мама му стара! — каза. — Припомням ти, че имам четирийсетгодишен стаж. Повярвай ми, вече започвам да усещам кога трябва да съм нащрек и кога не!

— Добре, добре, оправяй се както знаеш, мен хич не ми пука! Все едно, че ме няма!

— Ама погледни ги хубаво в края на краищата! Момичето едва се държи на крака, а на него мога да му разцепя черепа на две, преди да е успял да направи и най-малкото движение…

— Остави ме на мира, не ми лази повече по нервите!

— Знаеш ли, че имаш адски шибан характер, а?

Младокът се наведе и вдигна светкавично стъклото. После пусна сирената и кръстоса ръце. Старецът пребледня. Хвърли се към колата, но онзи беше блокирал вратите.

— ОТВОРИ! ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА С ТЕЗИ ЩУРОТИИ! — изкрещя старчето.

Бети си беше запушила ушите с ръце, нещастната, едва бе дошла на себе си и сигурно нищичко не разбираше. А всъщност всичко беше ясно като бял ден, беше си най-обикновена полицейска проверка. Старецът се наведе над капака на колата, за да погледне през предното стъкло, вените на шията му се бяха издули като въжета.

— РИШАР, НЕ СЕ ШЕГУВАМ, ДА ЗНАЕШ! ДАВАМ ТИ ДВЕ СЕКУНДИ, ЗА ДА ПРЕСТАНЕШ С ТЕЗИ ИЗГЪЗИЦИ, ЯСНО ЛИ Е?

Ужасът продължи още няколко секунди, после Ришар изключи сирената. Старото ченге се върна при мен, като прекара ръка по челото. Почеса се по върха на носа с празен поглед. Беше настъпило чисто новичко мълчание.

— Уфф… — изпъшка. — Сега ни изпращат все супертренирани младоци. Това не е лошо, но намирам, че нервите ми са малко опънати…

— Съжалявам, аз съм виновен за всичко — казах.

Бети се изсекна зад мен. Старецът си повдигна малко панталоните. Вдигнах очи към звездното небе.

— Бие само временно сте в нашия край, нали? — попита ченгето.

— Ами заехме се с магазина за пиана — казах. — Познаваме се добре със собственика…

— Ааа… Става дума за Еди, нали?

— Да, познавате ли го?

Той ми отправи лъчезарна усмивка.

— Аз познавам всички тук. Не съм мърдал от градчето от последната война.

Потреперих от студ.

— Студено ли ви е? — попита.

— Моля?… Да, да, съвсем съм замръзнал.

— Добре, качвайте се и двамата. Ако искате, ще ви закарам.

— Да не ви притесняваме?

— Не. Ако нещо ме притеснява, това са хора, които се мотаят около хангара. Никой няма работа тук след мръкнало.

След пет минути ни оставиха пред къщи. Старчето подаде глава от прозореца, докато слизахме от колата.

— Ей, надявам се, че тази вечер няма повече да има семейни скандали, нали?…

— Да — отвърнах.

 

 

Гледах ги как потеглят, докато Бети отваряше вратата и се качваше по стълбата. Изчаках да се изгубят от погледа ми в дъното на улицата. Ако не ми беше толкова студено, нямаше да бъда в състояние да отлепя краката си от тротоара. В момента наистина работех на празен ход, сякаш току-що отварях очи след черепна операция. Но навън беше зимна нощ с ясно небе и ледената шир беше стиснала улицата като с клещи и ме измъчваше. Използвах, че в момента бях съвсем сам, за да си поохкам, после се обърнах и се закатерих по стълбите.

Успях някак си да стигна до горе с пострадалото си коляно и с убеждението, че се бях разминал на косъм със смъртта в тази история, но все пак топлият въздух в апартамента ме накара да се усмихна — имах чувството, че съм попаднал в гореща пирожка с ябълкова плънка.

Бети лежеше на леглото. Беше облечена, с гръб към мен. Седнах на един стол, без да сгъвам коляното, и отпуснах едната си ръка на облегалката. Да те вземат мътните, казах си аз, като я гледах как диша. Мълчанието приличаше на дъжд от пайети върху филия с лепило. Все още не бяхме разменили нито дума.

И все пак животът продължаваше, аз станах и отидох да разгледам контузения си крак в банята. Смъкнах панталоните. Коляното ми беше съвсем кръгло, почти лъщеше, не беше особено приятна гледка. Когато се изправих, се видях в огледалото, физиономията ми идеално си пасва с крака, казах си аз, вървят си дружно ръка за ръка и докато от нея ти се доплаква, то от него направо ти иде да изкрещиш. Шегувах се, но от друга страна, въобще не ми беше ясно какво трябва да сложа на коляното, а в аптечката нямаше нищо, което да прилича на универсален мехлем за рани. В крайна сметка изгълтах два аспирина и се върнах в другата стая с остатъка от йода, няколко марли и лейкопласт.

— Според мен трябва да ти се смени превръзката — казах.

Останах да стърча прав като човек, който чака да му дадат нареждания, за да запише поръчката. Но тя не помръдна. Лежеше в абсолютно същата поза както преди, може би само леко бе свила коленете си към гърдите или пък някой кичур се бе плъзнал безшумно от рамото й, но не можех да го твърдя със сигурност. Стиснах тила си и постоях така известно време, преди да отида да видя какво става — така изглеждаше, сякаш разсъждавам за нещо, а всъщност не мислех за нищо.

Тя спеше. Седнах до нея.

— Спиш ли? — попитах.

Наведох се, за да й сваля обувките, бяха гуменки — идеалният патък, за да прекосиш града на бегом. Такива подробности ви карат да се замислите за дълбоката логика на нещата, защото едва до вчера тя се разхождаше на високи токчета и ако беше с тях, щях да я настигна още долу на стълбите като едното нищо. Метнах белите гуменки на пода до леглото, без да изпитвам вече предишния гняв, после смъкнах ципа на якето й. Тя продължаваше да спи.

Отидох да потърся хартиена кърпичка, за да се изсекна, и между другото изсмуках една-две таблетки за гърло, докато си миех старателно ръцете. Сега нощта приличаше на буря, връхлетяла над горски пожар. Можех да отдъхна и да оставя топлата вода да тече по ръцете ми, като затворя за миг очи.

После се върнах при нея, за да се заема с превръзката й. Направих го така внимателно, сякаш поставях шина на крачето на птица. Повдигах марлята милиметър по милиметър, за да я отлепя, и не я събудих. Разтворих лекичко ръката й, уверих се, че нараненото място е чисто, докоснах го с пипетката с йод и много грижливо направих нова превръзка, като стягах точно колкото трябва. След това изчистих кръвта, полепнала по ноктите, и отстраних каквото можах — усещах как щях да се влюбя в тези малки белези.

В кухнята си сипах голяма чаша ром. Много скоро започнах да се потя, но нали, така или иначе, трябваше да се лекувам. Постоях още малко, за да събера парченцата стъкло под прозореца, и се върнах при нея. Изпуших няколко цигари. Питах се дали не бях избрал най-трудния път, дали да живееш с жена не е най-ужасният експеримент, който един мъж би дръзнал да опита, дали това не е равносилно да продаде душата си на Дявола или да си спечели безсмъртие. Бях затънал в дебрите на недоумението до мига, в който Бети помръдна, обърна се леко в съня си и свеж полъх повя в душата ми, прогонвайки мрачните мисли като ментов бонбон, който премахва лошия дъх.

Би трябвало да я сложа да си легне като хората, казах си аз, така сигурно не й е удобно. Взех от земята едно списание и го разлистих разсеяно. Хороскопът ми предсказваше трудна седмица с колегите от службата, но от друга страна, моментът бил подходящ да поискам увеличение на заплатата. Вече бях забелязал, че светът се смалява, повече нищо не ме учудваше. Станах, за да изям един портокал, блестящ като мълния и на всичко отгоре бъкан с витамин C после се върнах при нея като бумеранг.

Плъзнах напред пръстите си на магьосник, за да я съблека, това беше началото на нещо като гигантско микадо, в което и най-малкият полъх можеше да провали всичко. Доста зор видях с пуловера й, особено когато трябваше да прекарам главата й през отвора. Впрочем точно в този момент миглите й трепнаха и почувствах как по челото ми изби пот, на косъм беше да се събуди. След това не се и опитах да й сваля тениската, същото беше и със сутиена, нямаше да почна да си играя с презрамките я, просто го откопчах и толкова.

С панталона нямах такива проблеми, а с чорапите всичко стана като от само себе си. Да й сваля гащетата беше направо играчка за човек като мен. Разклатих ги под носа си, преди да ги пусна на пода, о мрачно цвете, о малко слипче на райета, чиито измачкани венчелистчета се затварят в дланта на мъжа притиснах ви за миг до бузата си. Беше около един през нощта, прекрасно беше. След подобни усещания нямах ни най-малко желание да умирам. Отидох да взема бутилката с ром, за да лекувам бронхопневмонията си.

Седнах на земята, облегнат с гръб на леглото. Изпих една глътка за крака, който ме болеше. Друга за ръката. Още една за нощта, която си отиваше бавно. И накрая една за целия свят. Опитах се да не забравя никого. Забелязах, че като облягах глава назад, черепът ми докосва бедрото на Бети. Останах още малко в тази поза, с широко отворени очи, тялото ми се носеше в междугалактическата пустиня като гилотинирана кукла.

Когато се почувствах във форма, станах и я вдигнах на ръце. Повдигнах я доста високо, така че трябваше само леко да наведа глава, за да заровя лицето си в корема й, и топлината на тялото й нежно ме обля. Реших да се задържа колкото се може повече на крака, ръцете ми се бяха втвърдили като френски ключ, но колкото до душевния ми покой, по-добре не можеше и да бъде, та затова и успях, потрих лице в нежната й кожа, като носът ми се беше почти сплескал, изръмжах нещо тихичко, ромът избиваше в пот по гърба ми, докато се освобождавах от отровата. Не си задавах в момента никакви въпроси.

След малко тя отвори едно око, сигурно треперех като лист, ръцете ми щяха да се скършат.

— Хей… Ох… ама какво правиш?…

— Слагам те да легнеш — прошепнах аз.

Тя веднага заспа отново. Положих я на леглото и дръпнах завивката отгоре й. Започнах да се мотая из къщата. Съжалих, че изядох този портокал, уморен бях, но чувствах, че няма да успея да заспя. Отидох да взема един душ. Без да искам, насочих струята към коляното си. Не беше кой знае колко гениално — сърцето ми започна да тупти отдолу.

Накрая се оттеглих в кухнята. Изгълтах прав до прозореца един сандвич с шунка, известно време гледах светлините на къщите и отраженията, проблясващи в мрака като подводни сияния, след което обърнах на един дъх бутилка бира. Мерцедесът беше точно под мен на улицата. Открехнах прозореца и запратих бирената бутилка по колата. Шумът въобще не ме трогна. Затворих отново. В края на краищата тя бе виновна донякъде, че барутът гръмна. Впрочем след тази история повече не заставах рано сутрин на прозореца, за да проверя дали колата още е там.