Филип Джиан
37°2 сутринта (22)

22

Кабинките на лифта скърцаха, като че ли беряха душа, и се поклащаха леко от вятъра. Може би бяхме на двеста метра над земята. С нас пътуваше само една възрастна двойка и имаше достатъчно място, но Бети се притискаше в мен.

— Мама му стара, умирам от шубе! — каза тя.

Самият аз не бях съвсем спокоен, но си казвах: я стига глупости, та това скапано въже няма да вземе точно ДНЕС да се скъса я! Милиони хора са се изкачвали досега без проблеми, може би ще се случи чак след десет или дори след пет години, пък дори и да е след седмица, важното е, че няма да стане СЕГА! В крайна сметка разумът надделя, дори смигнах на Бети.

— Хич да не ти пука — казах. — Много по-безопасно е, отколкото с кола…

Старецът поклати глава, усмихвайки ни се.

— Така си е — каза. — Не сме имали произшествие от края на Втората световна война…

— Ами точно затова — отговори Бети — намирам, че прекалено много време се е минало оттогава…

— О, НЕ ГОВОРИ ТАКА! — промърморих аз. — Защо не се наслаждаваш на пейзажа като всички останали?

Скръц, скръц, скръъъц…

Извадих тубичката с хапчета витамин C и й дадох едно. Тя направи гримаса, но там пишеше, че трябва да се пият по осем на ден, бях ги закръглил на дванайсет, което правеше по едно на всеки час, освен това съвсем не бяха лоши миришеха на портокал, затова настоях да го глътне.

— Ох, писна ми вече — измърмори тя, — вече цели два дни имам такъв вкус в устата!

Не отстъпих, вкарах едно от жълтите хапчета между устните й. Бях изчислил, че вечерта, когато си лягаме, ще изгълта последното. Според упътването това беше нормалното лечение с витамин C. Прибавете няколко дни на планина и балансирано хранене и със сигурност щях да я накарам да си възвърне нормалния цвят на лицето, бях дал дума на Лиза в деня на заминаването им, точно когато се целувахме и след като тя ми каза: внимавай да не се разболее, знаеш ли, малко ме тревожи състоянието й.

Крррр, крииии…

Според мен нарочно не смазваха тези машинарии. Но когато човек непрекъснато пуска лифта нагоре, после надолу, после пак нагоре и отново надолу, ден след ден, година след година, накрая престава да мисли за него. Може би момчетата от поддържането се забавляваха, като нарочно отпускаха болтовете, с четвърт оборот веднъж в месеца и с цял ход в случаите, когато животът им изглеждаше прекалено скапан. Нямам нищо против човек да приеме мисълта за смъртта, но все пак не трябва да прекалява с тези неща.

— Би трябвало да ги сменят на всеки две седмици — казах аз. — И един от тях винаги да пътува в кабината.

— За кого говориш? — попита тя.

— За онези, дето държат света в ръцете си.

— О, погледни овцете долу!

— Къде?

— Ама не виждаш ли онези бели точици?

— О, ГОСПОДИ!

 

 

Горе ни чакаше някакъв тип с каскет и със сгънат вестник в джоба. Отвори вратата. Въпреки добродушния му вид намирах, че има мутра на убиец. Няколко души чакаха, за да слязат долу, не бяха младоци, жадни за живот, а пенсии на около шейсет. Това придаваше на декора привкус на увехнало цвете. Какво пък, не бяхме тук, за да се забавляваме.

Хвърлих поглед към разписанието. Катафалката трябваше да е отново горе след един час. Чудесно, точно толкова време ни беше нужно, за да глътнем чист въздух, преди да започнем да се отегчаваме до смърт. Завъртях се около оста си, за да се насладя на панорамната гледка, наистина беше много красиво, дума да няма, направо подсвирнах от възторг. Вече не си спомням какво толкова изключително имаше в пейзажа, но едно е сигурно — горе нямаше много народ. Като се изключи униформеният служител с вид на садист, бяхме само ние и двамата старци.

Отидох да сложа раницата на нещо като маса от бетон с розетката на ветровете и дръпнах ципа. Извиках Бети, за да й дам да си изпие доматения сок.

— А твоят? — попита тя.

— Слушай, Бети, направо е смешно…

Тя понечи да остави чашата и затова бях принуден и аз да си сипя. Беше мъчително изпитание за мен, направо се ужасявах от този сок, имах чувството, че пия гъста кръв. Само че Бети се съгласяваше да изпие своя при това условие и макар че от нейна страна беше шантаж, реших да направя този компромис. Това е част от малката всекидневна доза смърт, която всички трябва да понесем.

За щастие резултатите си струваха усилието. Лицето й се беше леко оцветило, а бузите й изглеждаха по-малко изпити. От три дни времето беше чудно и бяхме обиколили пеша цялата околност, дишахме чист въздух и спяхме по дванайсет часа без прекъсване. Вече започвахме да виждаме края на тунела. Сигурен съм, че ако Лиза можеше да я види точно в този момент, красива като деня, с лице към слънцето, докато пиеше доматения си сок, щеше да си помисли, че е станало чудо. Колкото до мен, трябваше да се задоволя с това. Винаги изпитвах възнеприятно усещане, когато я наблюдавах по-внимателно. Струваше ми се, че съм изгубил нещо важно, и в същото време бях сигурен, че никога няма да успея да го намеря отново. Но не знаех какво точно беше то. Питах се дали не бях започнал да изперквам.

— Ела да видиш, о, ела бързо!

Беше се навела над нещо като завинтен за цокъла далекоглед, от тези, дето трябва да пускаш монети със скоростта на картечница. Беше насочен към съседния връх. Отидох да погледна.

— Невероятно! — каза тя. — Виждам орли! Два, кацнали на ръба на гнездото!

— Ами да, това са татко и мама.

— Страхотно е!

— Наистина ли?

Тя се отдръпна, за да ми направи място. Точно когато се навеждах, апаратът престана да функционира. Пълен мрак. Започнахме трескаво да ровим в джобовете си, но не ни беше останал нито цент. Извадих малката си пиличка за нокти. Започнах да бърникам в отвора. Никакъв ефект. Беше топло и започвах да се изнервям. Да бъдеш толкова близо до небето и да позволиш на някаква бракма да ти досажда, напрано не беше за вярване.

Бабичката леко ме потупа по рамото. Цялото й лице бе вече съсипано, но очичките й бяха останали все тъй живи, виждаше се, че е съумяла да запази най-ценното. Разтвори шепата си — на нея имаше три монети.

— Само толкова намерих — каза. — Вземете ги…

— Ще взема само една — отвърнах. — Запазете останалите за вас.

Смехът й бе като тънка струйка вода, бълбукаща през дантела от пяна.

— Не, няма да ми потрябват — добави тя. — Зрението ми вече не е като вашето…

Изчаках малко, после взех монетите. Погледнах към орлите. Описах й горе-долу това, което виждам, и отстъпих мястото на Бети. Смятах, че тя по-добре от мен ще го разкаже на старицата. Нямаше сняг, но в моите представи планината беше синоним на лавина и винаги носех със себе си бутилчица ром. Върнах се при раницата, за да пийна една-две глътки. Старецът беше там, седеше на масата и почистваше подметките си от калта, като се усмихваше с лице към светлината. Малки бели косъмчета потрепваха на врата му. Подадох му бутилката, но той отказа. Посочи жена си с леко движение на брадичката.

— Когато се запознахме, й дадох дума, че няма да се докосна до чашата, ако живеем заедно повече от десет години.

— Обзалагам се, че не е пропуснала да го запомни — казах аз.

Той поклати глава.

— Знаете ли, може да ви се стори малко глупаво, но вече петдесет години живея с тази жена. И ако трябва да почна отначало, бих го сторил с радост…

— Не, съвсем не го намирам за глупаво. Аз съм си малко старомоден. Бих искал да направя същото.

— Да, човек рядко може да се справи сам в този живот…

— Въобще е рядкост да съумеем да се справим както и да е — процедих аз.

С това, което носех в раницата, можехме да изхраним цяло семейство, а освен това бяха все вкуснотии: сладкиши от млени бадеми, сушени кайсии, обогатени с витамини бисквити, разни сусамени неща за хрускане и една връзка биологично чисти банани. Извадих всичко това на масата и поканих старците да хапнат с нас. Времето беше приятно, а мълчанието — изпълнено със светлина. Гледах как старецът дъвче една сусамена пръчица. Гледката ми възвърна оптимизма — може би и аз ще изглеждам така след петдесет години, казах си. Е, малко преувеличавам, да речем след трийсет и пет. Стори ми се не толкова далеч, колкото си мислех досега.

Разговаряхме спокойно, докато чакахме лифта. Кабината пристигна най-сетне, като поскърцваше. Наведох се малко и можах да видя главозамайващия наклон на кабела. Съжалих, че бях погледнал. Пъхнах един пръст в гърлото си, за да натикам шубето навътре. След група деца от кабината излязоха две жени. Едната от тях беше направо сдала багажа от страх, зениците й още бяха разширени. Когато мина покрай мен, погледите ни се срещнаха.

— Ако не видите това чудо на техниката да се задава след час, може да сте сигурна, че днешният ден е бил щастлив за вас, но не и за мен.

Изкачването се бе оказало сериозно изпитание, затова пък в много отношения спускането беше истински ужас. Всеки миг спирачките можеха да откажат, много ясно ги чувах как се напрягат със сетни сили. Сигурен бях, че отгоре пушеше. От триенето челюстите скоро щяха да прегреят, ако вече не беше станало. Кабината положително беше прекалено натоварена. За момент даже ми дойде наум да взема да изхвърля през прозореца всички излишни неща и да отвинтя седалките или пък да отпоря облицовката. Според изчисленията ми кабината тежеше един тон. След като спирачките откажеха, върховата скорост можеше да достигне 1500 километра в час. Точно зад финалната линия имаше огромен буфер от армиран бетон. Следователно щяха да минат много дни, докато ни съберат и подредят чарковете.

Започнах да поглеждам крадешком към аварийната спирачка като към някакъв забранен плод. Бети ме ощипа по ръката, смеейки се.

— Хей! Май не си много добре… Стой спокойно!

— Не е грях човек винаги да е нащрек — обясних аз.

Една нощ в хотела се събудих внезапно, а нямаше някаква особена причина — наистина бях капнал, бяхме си направили пеша малка разходчица от двайсет километра през деня с няколко паузи, колкото да си изпием доматения сок. Беше три часът сутринта. Леглото до мен беше празно, но виждах светлината, която проникваше от вратата на банята. Момичетата имат навика да стават рано сутрин, за да се изпишкат, неведнъж съм имал случай да се уверя в това, но в три часа се случва относително рядко. Както и да е, казах си аз и се прозях. Останах да лежа в тъмното, очаквайки тя да се върне или пък сънят отново да ме грабне, но нищо такова не стана. Нищо не чувах. След малко си потрих очите и се излюпих.

Бутнах вратата на банята. Тя седеше на ръба на ваната с лице към тавана, с кръстосани зад врата длани и стърчащи лакти. Нищо интересно нямаше на тавана, ама абсолютно нищо, беше си съвсем бял. Не ме погледна. Лекичко се поклащаше назад-напред. Не ми хареса тая работа.

— Виж какво, красавице, ако утре ще се катерим до прочутия ледник, най-добре ще е да вървим да спим…

Тя извърна очи към мен, но не ме видя веднага. Имах достатъчно време да забележа, че резултатът от всичките ми старания се бе изпарил — беше ужасяващо бледа, а устните й бяха сиви. Можах да забия до кръв нокти в дланите си, преди тя да увисне на врата ми.

— О, не може да бъде! — каза тя. — ЧУВАМ ГЛАСОВЕ!

Задържах главата й до рамото си и докато я галех, наострих уши. Наистина се чуваше смътно нещо. Поех си въздух.

— Ясно ми е какво е — казах. — Радиото. Попаднала си на новините. Във всеки хотел винаги има по някой перко, който иска да разбере как вървят нещата в три часа сутринта…

Тя се разрида. Чувствах как цялата се беше вцепенила в ръцете ми. Нямаше нищо по-мъчително за мен от това, направо ме убиваше.

— Не е това, по дяволите, чувам ги в главата си! В ГЛАВАТА СИ!

Започна да става голям клинчар в банята, нещо съвсем ненормално. Прочистих си гърлото.

— Хайде, хубава работа, успокой се — прошепнах аз. — Ела да ми разкажеш всичко…

Вдигнах я и я пренесох на леглото. Запалих лампата. Тя се обърна на другата страна, свита на кравай, захапала юмрука си. Бързо отидох да намокря една кърпа, бях невероятно съобразителен, сгънах я на две и я притиснах до челото й. Коленичих до нея, целунах я, отдръпнах юмрука й от устата и го засмуках.

— А в момента чуваш ли ги още?

Тя поклати отрицателно с глава.

— Не се тревожи, ще се оправи… — казах.

Но какво разбирах аз, глупакът, от тези неща, имаше ли поне нещо, което да ми е ясно, какво можех да й обещая? Та да не би да се чуваха в моята глава тези шибани гласове? Прехапах си устните, иначе, както бях замаян, сигурно щях да почна да й пея приспивна песен или да й предложа билков чай. И така, останах до нея, стегнат и мълчалив, почти толкова полезен, колкото хладилник в далечния Север, и доста след като тя заспа, изгасих светлината и останах така в мрака с широко отворени очи, очаквайки всеки миг цял рояк виещи демони да връхлети върху мен от мрака. Мисля, че нямаше да знам какво да направя.

 

 

Върнахме се след два дни и веднага уговорих среща с лекаря. Чувствах се изморен и езикът ми бе покрит с афти. Накара ме да седна между краката му. Носеше облекло на джудист и една малка лампа блестеше на челото му. Отворих уста, чувствах се съвсем потиснат. Прегледът продължи само три секунди.

— Свръхвитаминоза! — заключи той.

Докато попълваше бумагите, лекичко се изкашлях в шепата си.

— Знаете ли, докторе, исках да ви кажа… Има още една малка подробност, която ме измъчва…

— Хм?…

— Понякога чувам гласове.

— Няма нищо — отговори той.

— Сигурен ли сте?…

Той се наведе напред през бюрото, за да ми подаде рецептата. Очите му бяха станали две мънички черни цепки и нещо като усмивка кривеше устните му.

— Слушайте какво ще ви кажа, младежо — изхили се той. — Да чуваш гласове или да следиш в продължение на четирийсет години дали всички служители идват навреме на работа, или да манифестираш под някое знаме, или да четеш сводката на борсата, или да се облъчваш с кварцова лампа — има ли според вас някаква разлика? Не, повярвайте ми, напразно се безпокоите, всички си имаме по някой проблем…

 

 

След няколко дни афтите ми изчезнаха. Времето се беше скапало. Лятото още не беше дошло, но през деня вече ставаше доста топло и бяла светлина заливаше улиците от сутрин до вечер. Да пренасяш пиана в такова време беше все едно да плачеш с кървави сълзи, но така или иначе, нещата бяха тръгнали постарому. И все пак тези пиана започваха да ме изморяват, на моменти имах чувството, че разнасям ковчези.

Естествено, избягвах да разсъждавам по този начин на глас или поне гледах Бети да не е наоколо. Нямах никакъв интерес да човъркам раната, опитвах се да продължа да плувам, като в същото време държа главата й над водата. Поемах на гърба си всичките дребни ежедневни грижи, без дори да ги споменавам пред нея. Така се бях тренирал, че в погледа ми пламваше много специална искра, когато имах пред себе си хора, които ми лазеха по нервите. Хората веднага усещат, когато някой е способен да ги очисти като едното нищо.

Такова страхотно търкане и лъскане му хвърлях, че в крайна сметка всичко вървеше гладко. Ако нещо не обичах, то беше да я намеря седнала на някой стол с празен поглед и трябваше да извикам два или три пъти името й или да се доближа до нея, за да я разтърся. На всичкото отгоре възникваха някои проблеми, като например загоряла тенджера, вана, която прелива, или пералня, включена, без да има неща в нея. Но в крайна сметка не беше чак толкова лошо, бях разбрал вече, че не ни е писано да си живуркаме под безоблачно небе, и повечето време се задоволявах с това, което имах. Не бих отстъпил мястото си на никого.

Разсъждавайки така, започнах да си давам сметка, че с мен се случва нещо необичайно. Не бях станал писателят на нейните мечти и не бях хвърлил целия свят в краката й, нещо, което бих направил, ако бях някой титан, излишно е да подхващаме отново тази тема, но все пак можех да й дам всичко, което имах в себе си, и исках да го направа. Проблемът е, че това съвсем не беше толкова лесно, и всеки божи ден отделях моята малка топчица мед, но не знаех какво да правя с нея. Топчиците се трупаха една след друга, чувствах как нещо като камък издува корема ми, истинска малка скала.

Приличах на някой тип, който се озовава съвсем сам с огромен подарък в ръцете, сякаш се бях сдобил с един непотребен мускул или бях кацнал при марсианците с куп златни кюлчета. Можех колкото си искам пиана да влача насам-натам из града, докато ми се пръснат жилите, можех да се скапвам от бачкане из къщата и да тичам като луд — единственият резултат беше, че се изморявах и ръцете започваха да ме болят. Но цялата тази топка от енергия вътре в мен си оставаше непокътната, дори напротив, сякаш черпеше нови сили от умората на тялото ми. Дори ако Бети не си послужеше с нея, не можех да посегна на нещо, което й бях дал. Малко по малко започвах да разбирам как се чувства един генерал, който държи в ръцете си цял куп бомби, а войната все не идва и не идва.

Трябваше също така да внимавам повечко, да се наблюдавам отблизо. Усилието, което полагах, за да задържа това малко съкровище, ме изнервяше. Затова и една сутрин едва не се скарах с Боб. Бях отишъл да му помогна да направи ревизия в магазина си, стояхме на колене сред купища кутии и не знам как се получи така, но си спомням, че говорехме за жените. Всъщност говореше най-вече той, тъй като това не беше любимата ми тема за разговор, и останах с впечатлението, че той не беше съвсем доволен от жените.

— Не е нужно да отиваме кой знае колко далеч — въздъхна той. — Огледай се около себе си, на моята онази работа й се е подпалила, а на твоята почти й хлопа дъската…

Без много да му мисля, го сграбчих за врата и го притиснах до стената между доматеното пюре и майонезата в туби. Почти го бях задушил.

— Никога повече не казвай, че на Бети й хлопа дъската! — изръмжах аз.

Когато го пуснах, още треперех от ярост, а той кашляше. Ометох се, без да кажа нито дума повече. Когато пристигнах у дома, вече се бях успокоил напълно и съжалявах за постъпката си. Използвах, че Бети приготвяше нещо в кухнята, за да отнеса телефона до леглото. Седнах.

— Боб — казах, — аз съм…

— Забрави ли нещо? — попита той. — Може би искаш да разбереш дали още се държа на крака?

— Вземам си думите назад, Боб, но просто не знам какво ми стана, съвсем нямах намерение да направя подобно нещо… Искам от теб просто да забравим случилото се…

— Гърлото ми пари, сякаш ми е заседнала огнена топка…

— Зная. Съжалявам.

— Мама му стара, не ти ли се струва, че малко попрекали?

— Зависи. Човек може да стигне докрай само в любовта и в омразата…

— Така ли?… Тогава обясни ми, как си успял да напишеш книгата си?…

— Ами просто я обичах, Боб. Наистина я ОБИЧАХ!

Боб бе сред малцината привилегировани, които бяха чели моя ръкопис. След продължителни навивки накрая бях отстъпил. Отидох да взема единствения екземпляр, напъхан на дъното на един сак, и после излязох съвсем потайно, докато Бети си тананикаше нещо под душа. Наистина ми харесва как пишеш, бе заключил той, но защо в книгата ти не се разказва никаква история?…

— Не те разбирам, Боб. Как да няма история?

— Ами нали разбираш какво искам да кажа…

— Я ми кажи искрено, не четеш ли всяка сутрин какви ли не истории във вестника? Не ти ли писнаха всичките тези кримки, комикси и научнофантастични романчета, не ти ли ДОЙДЕ ДО ГУША от тях, не ти ли се иска поне малко да си отдъхнеш?

— Ами, другите книги са ми много досадни. Всички тези романчета, излезли през последните десет години… не успявам да прочета повече от двайсет страници…

— Нормално е. Повечето от хората, които пишат днес, са загубили вяра. В една книга трябва да се чувства енергията и вярата, писането на книга би трябвало да прилича на вдигането на тежести, все едно, че изтласкваш над главата си двеста килограма. Най-хубавото е, когато виждаш как жилите се издуват.

Този разговор се бе състоял преди около месец и сега си давах сметка, че имам прекалено малко читатели, за да си позволя лукса да удуша един от тях. Особено пък този, нуждаех се от помощта му, за да завършим покрива. Имаше някои неща, с които нямаше да мога да се справя сам. Идеята беше на Бети. Черната работа оставаше за мен.

Ставаше дума да се откъртят гредите от покрива върху шест квадратни метра площ и да се заменят със стъклени плоскости.

— Смяташ ли, че може да стане? — бе попитала тя.

— Ами ще те излъжа, ако ти кажа обратното.

— А… тогава защо да не го направим?

— Слушай, ако ми кажеш, че наистина ти се иска, ще опитам да се справя.

Беше ме притиснала в обятията си. После се качих на тавана, за да видя по-отблизо какво трябваше да се направи. Ясно ми беше, че здравата щях да се озоря. Когато слязох, я прегърнах.

— Мисля, че заслужавам още една порция — прошепнах тогава.

Сега вече почти бях привършил бачкането. Оставаше само да се поставят стъклата и да се уплътнят. Боб трябваше да дойде следобед, за да ми помогне да качим стъклата, но след сутрешния инцидент се страхувах, че може и да е забравил. Но се лъжех.

Адска горещина беше, когато се качихме двамата на покрива. Бети ни подаде няколко бирички. Беше въодушевена от мисълта, че ще прекараме първата си нощ под звездите, и от време на време се усмихваше сама. Ах, Бог ми е свидетел, че бих превърнал цялата къща в буца швейцарско сирене, ако го беше поискала от мен.

Подредихме инструментите под последните лъчи на залязващото слънце. Бети се качи при нас с няколко бири „Карлсберг“ в метални кутии и останахме още малко горе, приказвахме си и мигахме на светлината. Всъщност нещата бяха пределно ясни.

След като Боб си тръгна, направихме място на тавана и изметохме. После качихме горе дюшека плюс някои неща за хапване, цигари и съвсем малко пиене, колкото да не умрем от жажда. Сложихме дюшека точно под остъклената част на тавана и Бети се отпусна по гръб на него, скръстила ръце под главата си. Нощта вече бе настъпила и горе вляво се виждаха две звезди. Цяла седмица бачкане, но пък си заслужаваше. Питах се дали първо да похапнем нещичко, или да се любим, а после да ядем.

— Мислиш ли, че ще видим как преминава луната? — попита тя.

Започнах да разкопчавам панталона си.

— Не зная… възможно е — казах.

Аз имам по-обикновени вкусове. Не ми беше нужно да търся на небето това, което ми беше подръка. Така се бяхме сработили с нейните слипове, че можех спокойно да ги галя, без да ме ухапят. Не се разтревожих; когато хвърлих едно око под полата й и видях, че ми оставаха само три пръста.

— Виждам падащи звезди, честна дума… — заяви тя.

— Знам се какво струвам — казах аз. — Не се опитвай да преувеличаваш.

— ИСТИНСКИ СА, сериозно ти казвам!

Веднага разбрах, че единият от нас трябваше да надделее, аз или небето, но не загубих кураж, реших да се боря като бясно куче. Като начало пъхнах глава между краката й и налапах гащетата. Къде се бяха изпарили всичките ми проблеми, къде беше изчезнала цялата тая помия, която се бе насъбрала напоследък? Къде беше раят, къде беше адът, къде се бе покрила тази адска машина, която ни мелеше? Разтворих цепката й и долепих лице до нея. Ти си на един плаж, старче, на безлюден плаж, излегнал си се на мокрия пясък, и вълните смучат лекичко устните ти, хей, старче, разбирам защо хич не ти се иска да се изправиш…

Когато все пак се изправих, блестях като звезда и едното ми око цялото беше залепнало.

— Малко е неудобно, вече не виждам релефа — казах.

Тя се усмихна. Притисна ме към себе си и се зае да почиства въпросното око с върха на езичето си. Използвах момента, за да й го вкарам. Известно време въобще не чух да се говори за небето, усещах само смътно как звездите пълзят зад гърба ми.

Тази вечер Бети беше в особено разположение на духа и не ми беше необходимо да надминавам себе си, за да докарам шестица в секс тотото. Приятно ми беше да я гледам как се кефи, даже малко намалих темпото, за да продължи по-дълго, а тя плувна в пот много преди мен. Когато почувствах, че наближава, сетих се за теорията за Големия взрив. Останахме цели десет минути така един в друг, след което се нахвърлихме на пилето. Бях качил горе и бутилка вино.

Към края на угощението страните й бяха порозовели, а очите й блестяха. Рядко можех да я видя толкова спокойна и отпусната, бих казал даже почти щастлива, точно така, почти щастлива. Така се отнесох, че забравих да подсладя киселото мляко.

— Защо не си по-често такава? — попитах.

Така ме изгледа, че загубих всякакво желание да повторя въпроса си. Най-малко сто пъти вече бяхме разговаряли на тази тема, защо тогава продължавах да настоявам, защо непрекъснато се връщах към нея? Още ли вярвах в магията на думите? Прекрасно си спомнях последния ни разговор по този въпрос, не беше толкова отдавна и имах чувството, че го бях научил наизуст. Дявол да го вземе, беше ми казала тя, потръпвайки, не разбираш ли, че животът е срещу мен, че е достатъчно да пожелая нещо, за да ми стане ясно, че нямам право на нищо, че дори не съм способна да родя едно дете?!

Честна дума, когато говореше така, можех да видя как безброй врати се затръшват след нея, без да съм в състояние да направя каквото и да било, за да я настигна. Излишно беше да й развивам отново жалките си теории само и само да й ДОКАЖА, че греши или че нещата ще се наредят. Винаги се намира един тъпанар, който да поднесе чаша вода на някой с изгаряне от трета степен. Тъпанар като мен.