Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)
Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София


14

Спрях пред първото отворено заведение край пътя. Оставих колата пред помпите и слязох, без да обеля дума.

В бара ги накарах да строят под носа ми три кафета еспресо. Малко си опарих устните, но това не беше нищо, болеше ме навсякъде, да не говорим за очите, станали двойно по-големи, тъй че и най-дребната крушка ми изглеждаше като суперярка звезда. Не бях мигнал около деветдесет часа, след което потеглях на една малка разходка от седемстотин километра. Добре го давах, нали? Същински бараба от двайсетия район на Париж. Да, само дето в живота сервирах пици и не пресичах страната като нахакано копеле, а отивах на погребението на една старица. Смъртта, която ме очакваше в края на пътуването, не беше моята, не, времената се бяха променили.

Започнах да се подхилквам на себе си, беше нервен смях, не можех да се спра. Онзи тип от бара ми отправи тревожен поглед. За да го успокоя, взех солницата и едно твърдо сварено яйце, като му правех знаци, че всичко е окей. Не мислех какво върша, когато чукнах яйцето в тезгяха, прекалено силно го дадох и го сплесках в ръка. Барманът подскочи. Ръката ми увисна с полепнали по нея парченца от яйцето, а с другата изтрих сълзите, които бликнаха в очите ми, не успявах вече да се владея. Онзи дойде да изтрие остатъците, без да каже дума. Когато Бети седна при мен на съседното столче, тъкмо бях започнал да се успокоявам.

— Хей, изглеждаш в страшна форма! — каза тя.

— Ами да… Справям се.

— Еди току-що заспа. Нещастният, вече не издържаше…

Започнах да се смея тихичко. Тя ме погледна с усмивка.

— Е, какво има… Защо се смееш?…

— Ей така… Това е, защото съм капнал.

Бети си поръча кафе. Аз взех още три. Тя запали цигара.

— Приятно ми е така — каза. — Да бъда с теб на такива места, сякаш сме опънали платната…

Знаех какво чувства, но не вярвах вече на всичко това. Изпих си кафетата, като й намигнах няколко пъти. Не бях в състояние да устоя на изкушението. Върнахме се в колата, притиснати един до друг като две сардини, сгушени под леда. Бонго дотича при нас и за малко да ме събори в снега това загубено псе. Едва се крепях на краката си, беше ме страх и да не ме отнесе вятърът.

Седнах отново на кормилото. Еди спеше на задната седалка, полулегнал на коленете на Лиза. Тръснах глава, преди да потегля. Само като си помисля, че този глупчо се готвеше да скочи сам в колата. Представях си го много добре, разбира се — дай да те пришпоря едно хубаво по бялата линия и после бай-бай, моя любов. Изведнъж се почувствах притеснен. Известно време стоях така, със стиснати зъби.

След няколко часа всичко живо спеше. Не беше нещо чак толкова учудващо. Времето беше доста хубаво и колкото по на юг отивахме, толкова по-малко сняг имаше наоколо, а магистралата беше по-скоро безлюдна, можех да си позволя да прескачам от едно платно в друго, за да разчупя малко еднообразието на пътуването. Опитвах се да минавам между прекъснатите линии, без да ги докосвам, и колата леко занасяше. Не знаех дали да гледам часовника или километража, за да разбера кога ще пристигнем, не можех да реша. Тази мисъл заплашваше да се превърне във фикс-идея, а моментът не беше подходящ. Усилих звука на радиото и някакъв тип започна да ми говори спокойно за живота на Христос, като наблягаше на факта, че Той не ни бил изоставил. Надявах се да е прав, че не си затваря очите, защото небето си оставаше все така отчайващо пусто, не се забелязваше ни най-малък знак, въпреки че чудесно бих Го разбрал, ако ни обърнеше гръб веднъж завинаги, всеки друг на Негово място би го направил.

Възползвах се от случая, за да се усмихна на малката искрица в душата ми, и изгълтах няколко сухи пасти, колкото да минава времето, без да откъсвам поглед от стрелката на километража, като се стараех да я поддържам на границата на червената зона. Учудвах се, наистина се чудех, питах се откъде намирам сили да не задремя. Разбира се, тялото ми беше, общо взето, доста напрегнато, вратът ми се беше сковал, челюстите ме боляха и клепките ми пареха, но все пак бях с широко отворени очи, изкачвах се и се спусках по баирите, а времето продължаваше да си тече, спирах да изгълтам няколко кафета и потеглях отново, без другите да отворят дори едно око, и цялото това пътуване приличаше на живота в умален вид, с неговите върхове и спадове, с пейзажа, който малко се променяше, и с лекия полъх на самотата, който проникваше през полуотвореното стъкло.

Бети се обърна, както си спеше. Погледнах я. Поне не се питах къде отивам, нито какво правя с нея, подобна мисъл и през ум не ми минаваше, а и не бях от хората, които биха се учудили, че не си задават такива въпроси. Много обичах да я гледам. Слънцето залязваше, когато спрях да напълня резервоара. Изпразних пепелника в книжен плик и го хвърлих в кофата за боклук, докато в това време някакъв мъж почистваше предното стъкло, и отново започнах да се смея без причина. Наведох се над седалката, за да взема няколко монети от джобовете си, и му дадох цяла шепа, като почти плачех от смях. Онзи направи някаква гримаса. Трих си очите в продължение на два-три километра.

 

 

Събудих всички малко преди да пристигнем, попитах ги добре ли са се наспали. Беше безлично градче, по-скоро приятно на вид, и ние бавно го прекосихме. Еди се беше навел над предната седалка, за да ми показва пътя, а момичетата се оглеждаха в малките огледала.

Беше вече тъмно, улиците бяха широки и чисти, повечето къщи бяха на не повече от два етажа и човек можеше да диша сякаш по-спокойно. Еди ми даде знак да спра. Намирахме се пред магазин за пиана. Докосна ме по рамото.

— Тя продаваше пиана — каза той.

Обърнах се към него.

— Честна дума! — добави той.

Качихме се право на горния етаж. Пристигнах последен. Тези проклети стълби нямаха край, завиваше ми се свят от тапетите на цветя. Имаше няколко души в стаята, не ги виждах добре, защото светлината беше слаба, само една малка лампа мъждукаше в ъгъла. Те се изправиха, като видяха Еди, стиснаха му ръка, целунаха го, казаха тихо нещо, като от време на време ни поглеждаха през рамото му — очевидно имаха богат опит в срещите със смъртта. Еди ни представи, но не се и опитах да разбера кой какъв беше, нито пък кой бях аз, само се усмихвах. В мига, в който стъпих на тротоара, почувствах колко бях уморен и сега трябваше да движа едно сто и петдесет килограмово тяло, не можех дори да се насиля да повдигна ръката си, имах чувството, че ще се разплача от болка.

Когато всички се насочиха към стаята на покойната, последвах ги без особена причина, като влачех крака. Не видях нищо, защото Еди се втурна към леглото, на което бе положено тялото, и раменете му скриха от погледа ми всичко, освен два събрани един до друг крака, които стърчаха под чаршафа като сталагмити. Той започна отново да плаче тихичко и без да искам, се прозях, едва успях в последния момент да сложа ръка пред устата си. Една лелка се обърна и аз затворих очи.

За щастие стоях зад всички останали. Отстъпих няколко крачки назад в дъното на спалнята и можах да се облегна на стената, с наведена глава и скръстени ръце. Още малко и щях да се почувствам почти добре, вече не беше необходимо да се боря със себе си, за да запазя равновесие, достатъчно беше да напрегна малко мускулите на краката си — и готово. Около себе си чувах дишането на няколко души, тишината изглеждаше само на косъм от мен.

Озовах се на един плаж в дълбока нощ, а двата ми крака бяха във водата. Присвивах очи от блясъка на лунен лъч, когато една огромна черна вълна изникна неизвестно откъде, устремила се към небето с гребен от пяна като цяла армия изправени на опашките си змии. Вълната сякаш замръзна за миг, след което рухна над главата ми с ледено свистене. Отворих очи, бях се строполил на земята, събаряйки един стол, лакътят ме болеше. Другите се обърнаха към мен, смръщили вежди. Погледнах смутено Еди.

— Съжалявам — казах. — Без да искам стана…

Направи ми знак, че разбира. Изправих се и излязох, като затворих вратата след себе си. Слязох до колата да си взема цигарите. Не беше чак толкова студено, нищо общо нямаше с оня клинчар на седемстотин километра оттук. Запалих си една и се поразтъпках с Бонго на улицата. Нямаше жива душа, никой не виждаше как ситня по безлюдния тротоар като бабе, което го е шубе да не си счупи бедрената кост.

Продължих до ъгъла, метнах цигарата на отсрещния тротоар и се върнах. Поне веднъж трябваше да призная, че Бети е права. Не беше лошо човек да сменя местонахождението си от време на време. Само че колкото до мен, хубавата страна на всичко това беше, че зад себе си бяхме оставили ужасно много натрупала се горчивина, макар и за ден или два… Бях изненадан, че мисля така, учудвах се, че изпитвам това усещане за горчивина, когато оглеждах живота ни с Бети, след като беше подпалила бунгалото. Разбира се, не се случваше всеки ден да ни е весело, но хубави моменти не липсваха, а ако човек има ум в главата, трудно би могъл да се надява на нещо повече. Не, положително книгата ми беше причина животът да добие малко странен вкус и общата гама леко да избива на светлолилаво. Достатъчно беше да затворим вратата след себе си и да се качим в една кола, за да започне всичко от нулата, значи животът все пак си е готин… Не беше ли всичко по-лесно, отколкото си го представях?… Точно в този миг почти би ми се искало да опитам отново, виждах се вече как хващам Бети за раменете и й казвам: ето, моето момиче, ще започнем нещо друго, повече не искам да чувам за разни пицарии, нито за този град и ще забравим веднъж завинаги книгата, навита ли си?…

Приятно ми беше да си мисля всичко това, докато крачех обратно по тази широка и спокойна улица, и си казвах, че цялото пътуване си е струвало труда, пък макар и само заради тези мисли. Толкова се бях вживял в тях, че дори не си представях връщането. Ако се бях сетил за това, сигурно щях веднага да се сгромолясам отвисоко, но светецът, който закриля мечтателите, бдеше над мен и не оставяше черните мисли да ме завладеят. Напротив, Бети и аз се настанихме в това кътче и не позволявахме повече да се говори за ръкописа. Всяка сутрин ставахме, без да поглеждаме тревожно към пощенската кутия. Имаше ги хубавите и лошите моменти, но нищо повече, нищо, което да се изплъзва от контрола ни, ето това бяха нещата, които ме караха да се усмихвам като абитуриент. Прекрачих прага на къщата, като оставих всичко бавно да се стопи в устата ми.

Изкачих стълбите към горния етаж, сториха ми се още по-стръмни и без да чакам да ме молят, се хванах за перилата. Стаята беше празна, сигурно още стояха край починалата, скупчени в малката спалня, не ми се искаше да ги безпокоя. Седнах. Сипах си чаша вода, наклоних каната, без да я повдигам. С повечко късмет те щяха да бдят над мъртвата цялата нощ и никой нямаше да тръгне да се тревожи дали не ми се спи, имах смътното усещане, че са ме забравили. В дъното зърнах завеса. Гледах я поне десет минути с присвити очи, сякаш исках да изтръгна някаква тайна от нея. Накрая станах.

Отзад имаше стълби към магазина. Онази нощ сигурно не съм бил съвсем в ред, сигурно съм изпитвал някакво болезнено влечение към тези шибани стълби и затова се качвах и слизах по тях, пъшкайки като прокълнат. Този път слизах.

Наоколо беше пълно с пиана. Блестяха на светлината от улицата като черни камъни под водопад, но не се чуваше никакъв шум, съвсем мълчаливи бяха тези пиана. Избрах си едно, седнах пред него и го отворих. За щастие отстрани, точно зад нотите имаше едно местенце, където можех да си подпра лакътя. Точно това направих и отпуснах брадичка на ръката си, виждах всичките наредени един до друг клавиши, лекичко се прозях.

Не за пръв път сядах пред пиано, знаех как да си служа с него и без да съм стигал до върховете на изпълнителското майсторство, умеех да изкарам някоя кратка мелодия с три пръста, като избирах бавен такт и по-слабо осветление. Започнах с „до“. Изслушах го много съсредоточено и го проследих с поглед из магазина, без да изпусна нито трошичка. Когато отново настана тишина, продължих изпълнението. Според мен пианото беше страхотно, беше разбрало що за музикант съм и въпреки това даваше всичко от себе си, предлагаше най-хубавото, на което беше способно, цяло удоволствие бе човек да попадне на пиано, което е намерило Пътя.

Превключих на една проста мелодийка, която все още беше по силите ми и ми позволяваше да продължа да си седя относително удобно, отпуснат като дроб на една страна и подпрял глава на ръката си. Свирех бавно, стараех се колкото се може повече и малко по малко престанах да мисля за каквото и да било, просто гледах ръката си и сухожилията, които играеха под кожата, когато натисках с пръст клавишите. Останах така известно време, като все повтарях мелодията, сякаш вече не можех да се освободя от нея, сякаш всеки път я изпълнявах все по-добре, и имах чувството, че тя дарява душата ми с благодат. Но толкова бях капнал, че бих взел някоя светулка за отражение от божествена светлина — вече бях поел по пътя на халюцинациите. Впрочем точно от този момент нещата тръгнаха на зле.

Бях започнал да си тананикам прекрасната мелодийка и изпитвах огромно удоволствие, някакво почти нереално усещане до такава степен, че сякаш чувах всички акорди на акомпанимента, и то все по-ясно. Чувството, че живея, ми доставяше истинско удоволствие, даваше ми сили. Бях превъзбуден, бях забравил вече къде се намирам и усилих звука. Запях по-високо, успявах с три пръста да постигна същото, което пианисти постигат с две ръце. Беше направо чудесно. Започваше да ми става топло. Никога през живота не ми се беше случвало нещо подобно с някое пиано. Никога не бях успявал да изтръгна от струните нещо подобно на тази мелодия. Когато чух към мен да се присъединява глас на момиче, казах си: ето, ангел се спусна от небето, за да те грабне за косите.

Изправих се, без да преставам да свиря, и забелязах Бети на съседното пиано. Тя бе притиснала едната си ръка между краката, а с другата удряше акордите. Пееше хубаво, изглеждаше направо сияеща. Никога няма да забравя как ме погледна в този миг, но нямам никаква заслуга за това, просто съм си такъв, имам страхотна памет за цветове. Отпуснахме си душите за дълги минути, изпитвахме почти истинско блаженство и въобще не осъзнавахме какъв шум вдигаме, но никаква граница не можеше да съществува за това, което изпитвахме в момента, не беше възможно. Колкото до мен, вече не бях на този свят. Струваше ми се, че това няма никога да свърши.

И все пак някакъв мъж се появи горе на стълбите и взе да ръкомаха. Накрая трябваше да спрем.

— Хей!… Луди ли сте? — развика се той.

Изгледахме го, без да знаем какво да му отговорим, още не можех да си поема дъх.

— Къде си мислите, че се намирате? — добави той.

Еди се появи зад него. Хвърли ни бърз поглед, после хвана мъжа за рамото, за да го отведе.

— Остави ги — каза той. — Няма нищо, остави ги, нищо лошо не правят. Мои приятели са…

Те изчезнаха зад завесата и настъпилата тишина ми проглуши ушите. Обърнах се към Бети като човек, който пресича улицата, за да се порадва на слънцето, когато ръцете му са празни.

— По дяволите, защо си го крила от мен?… — попитах.

Тя повдигна косите си, смеейки се, носеше дяволски хубави десетсантиметрови обеци, които блестяха като неонови реклами.

— Не се шегувай, не умея да свиря — отвърна. — Знам само две-три неща…

— Само две-три неща, така ли?…

— Да, уверявам те… Не беше особено трудно.

— Направо ме шашваш. Странно момиче си…

Сложих ръка на бедрото й, искаше ми се да я докосна. Ако можех, щях направо да я изгълтам.

— Знаеш ли — продължих, — винаги съм тичал след нещата, които могат да придадат някакъв смисъл на живота ми. Това, че живея с теб, е може би най-голямото събитие, което ми се е случвало.

— Много мило е това, което казваш, но говориш така, защото си уморен, просто не виждаш нищо от умора…

— Не, това е самата истина.

Бети седна на коленете ми. Обгърнах я с ръце, докато тя ми шепнеше в ухото:

— Ако аз бях написала тази книга, нямаше да се питам дали животът ми има смисъл. Нямаше да е необходимо да разсъждавам, за да разбера кое е най-важно. Аз съм нищо, но ти не можеш да твърдиш същото, ти не…

Завърши фразата, като ме целуна по врата, не бях в състояние да се ядосам.

— Писна ми с тая книга — въздъхнах. — Да я оставим настрана, че всичко това ни носи само неприятности.

— По дяволите! Проблемът не е в това!

— Напротив, точно в това е!

— Ами тогава защо всъщност си я написал? Само за да ме ядосваш ли?

— Не съвсем.

— Тя наистина нищо ли не означава за теб?

— Напротив. Бях й се отдал всецяло, докато пишех. Но не мога да принуждавам хората да я харесват. Единственото, което можех да направя, беше да я напиша. Не зависи от мен, ако нещата спрат дотук.

— А мен за идиотка ли ме вземаш? Смяташ може би, че падам по гръб от възторг пред коя да е книга, мислиш, че го правя само защото точно ти си я написал?

— Надявам се, че не си способна да ми погодиш подобен номер.

— Понякога се питам дали не го правиш нарочно…

— Кое?

— Човек би казал, че ти е забавно да отричаш очевидното. Е, тогава ти си един скапан писател и не те бива за нищо.

— Добре де, можеш ли да ми кажеш тогава защо не успявам да напиша нито ред?

— Разбира се, че мога. Защото си Царят на Глупците.

Притиснах силно лицето си в гърдите й. Тя започна да си играе с косите ми. Не бих искал бъдещите ми поклонници да ме видят в този момент. Нежността е нещо, което е невъзможно да изразим, винаги поемаме някакъв особен риск, все едно, че протягаме ръка през решетките на клетка.

Толкова хубаво беше, че за малко да се озовем на земята. Бети беше без сутиен, а моята табуретка беше без облегалка, но успях в последния момент да дам отпор с кръста си, като извиках уплашено. Сега чувствах, че краят наближава, че последните ми сили отлитат като цветчетата на череша в японска градина, че както пише в „Изкуството на войната“, смелият мъж трябва да познава предела на възможностите си. Прозях се, заравяйки глава в пуловера й.

— Изглеждаш уморен — каза тя.

— Не, не, всичко е наред.

Косите ми й харесваха, прекрасно се разбираха с ръката й. А на мен ми беше приятно да усещам цялата тежест на тялото й върху коленете си. Така нещата приличаха по-малко на сън, наистина имах чувството, че тя е с мен, а не другаде, можех да стана и да я отнеса със себе си. Но дори не се и опитах да направя невъзможното, бих предпочел да умра, отколкото да помръдна, правех гримаси, докато някой ми наливаше олово в гръбначния стълб. За сметка на това обаче душата ми бе странно олекнала, станала бе безгрижна и покорна като перце, подето от най-слабото раздвижване на въздуха, от най-лекия полъх в света. Не разбирах нищо.

— Освен това горе няма къде да се настаним — каза тя. — Питам се как ще го бъде…

Само допреди няколко секунди подобни забележки щяха да ме довършат, но сега бях напълно изгаснал. Мъчително ми беше да говоря, не по-малко мъчително беше да дишам, а да разсъждавам вече беше истинско чудо и въпреки това постъпих точно така.

— Ще отида в колата — казах.

За щастие тя дойде с мен. Бях по-висок от нея, можех лесно да обгърна раменете й с ръка. Вратата на магазина беше заключена, както се опасявах, и затова трябваше да се изкачим и да слезем по тези идиотски стълби. В коридора се стреснах ужасно, стори ми се, че виждам отстрани как някаква боя ме поглъща. Когато рухнах на задната седалка на колата, зъбите ми почти тракаха. Бети ме погледна разтревожено.

— Не ти ли е добре? Честна дума, имам чувството, че те тресе…

Махнах ръка с разперени пръсти, като че развявах бяло знаме.

— Не, не, добре съм.

Дръпнах едно одеяло върху краката си в последен проблясък на съзнание.

— Бети, къде си?… Не ме оставяй сам…

— Но аз съм тук! Какво те прихваща? Искаш ли една цигара?

Очите ми сами се затвориха.

— Всичко е наред — казах.

— Хей, видя ли тези звезди, погледна ли ги?

— Мммм, много е хубаво — промърморих аз.

— Хей, заспиваш ли?…

— Не, не, екстра съм.

— Мислиш ли, че ще останем тук цяла нощ?