Филип Джиан
37°2 сутринта (19)

19

След няколко дни излязох от сутринта и отидох да поставя насмолени картони на покрива. Работих спокойно и мълчаливо, после поех кротко обратно с включено радио на една местна станция. Само дето малко стържеше.

Когато се върнах, Бети разместваше мебелите.

— Научи ли новината? — каза тя. — Арчи е в болницата!

Хвърлих якето върху канапето.

— По дяволите. Какво се е случило?

Помогнах й да премести канапето.

— Разлял една тенджера вряло мляко върху коленете си!

Преместихме масата от другата страна.

— Боб се обади веднага след като ти тръгна, телефонира от болницата. Моли да отворим магазина му следобед.

Опънахме килима на друго място.

— Дявол да го вземе, ето ти човек, който никога не забравя интересите си — казах аз.

— Не, не е точно така. Страхува се, че лелките ще се съберат на тротоара и ще се разбунтуват.

Тя отстъпи назад, за да огледа хубаво цялата стая.

— Какво ще кажеш, харесва ли ти така?

— Да — отговорих.

— Внася разнообразие, нали?

Следобед се полюбихме малко, вследствие на което изпаднах в кротък унес и останах да лежа на леглото с цигарите и с едно книжле, докато в това време Бети почистваше прозорците. Това му е хубавото на търговията с пиана, че човек не трябва да си дава много зор. Между две продажби имате достатъчно време да прочетете „Одисей“, без да трябва постоянно да прекъсвате и да отбелязвате страницата. Въпреки това печелехме достатъчно, за да преживяваме, плащахме си редовно сметките и пълнехме резервоара с бензин, когато ни скимнеше. Еди не ни искаше пари, достатъчно беше търговията в магазина да върви и винаги когато пласираме някое пиано, да доставяме ново на негово място. Това и правехме. Аз се занимавах и с пренасянето на пианото до дома на клиента и тези мангизи си бяха само за мен, нямах никакво желание да усложнявам счетоводството.

Най-хубавото беше, че имахме мангизи в аванс, така че можехме да изкараме спокойно месеца. За съжаление от собствен опит знаех колко кофти е да останеш без бачкане и да имаш пари само за две яденета. Затова да разполагам с аванс за цял месец за мен беше все едно, че си бях осигурил противоатомно скривалище. Трудно можех да се надявам на нещо повече. Още не се бях замислял за пенсия.

Така че не се тревожех за нищо. Гледах как Бети си почиства ноктите до прозореца и нанася отгоре тънък слой ослепително червен лак, а сянката й пълзи по стената. Чудесно беше. Изтегнах се на леглото.

— Дълго ли ще съхнат? — попитах.

— Нищо подобно, но на твое място бих погледнал часовника…

Имах време само колкото да навлека панталоните и да целуна леко Бети по врата.

— Сигурен ли си, че ще се справиш сам? — попита тя.

— И още как — казах.

Вече имаше четири-пет жени на тротоара. Опитваха се да видят през вратата какво става в магазина и говореха високо. Взех ключа от градината и се качих на бегом в апартамента. Забелязах малка локва мляко на плочите в кухнята и едно мече. Вдигнах го и го сложих на масата. Млякото сега беше студено.

Долу май започваше да става горещо. Слязох и запалих осветлението. Лелките клатеха глава, най-грозната изви ръката си към мен, за да видя колко е часът. Отворих вратата.

— Хайде сега се успокойте — казах.

Трябваше да отстъпя в ъгъла, за да ги пусна да минат. Когато влезе и последната, можах да се настаня зад касата и си помислих за Арчи и за мечето, което кротко се изцеждаше на масата в кухнята, и така цялата му кръв изтичаше.

— Бихте ли ми отрязали едно предно парче леберкез?

— Разбира се — казах.

— Шефът излезе ли?

— Ще се върне.

— ХЕЙ, НЯМА ДА ПИПАТЕ ЛЕБЕРКЕЗА МИ С РЪЦЕ!

— По дяволите! — казах. — Извинете.

— Дайте ми по-добре два резена шунка на негово място. От кръглата, защото квадратната не я искам.

През останалото време режех всякакви колбаси на тънки резени и търчах от единия край на магазина до другия, сякаш имах десет ръце и десет крака, и хапех устни. В известен смисъл разбирах Боб. Давах си прекрасно сметка, че ако такава ми беше професията, сигурно нямаше да съм в състояние да докосна нито една жена и вечер щях да се интересувам само от програмата по телевизията. Преувеличавах, но все пак на моменти животът изглежда наистина отвратителен и накъдето и да погледнете, навсякъде ожесточеност и безумие. Чудничко беше, точно такъв живот му трябва на човек, докато чака смъртта, старостта, болестите, все едно направо да вървиш към бурята, всеки път да се приближаваш с една крачка към вечната нощ.

Затворих магазина, след като продадох и последния килограм домати, а самочувствието ми за деня беше направо под нулата. Подобни разсъждения на шега, на майтап в крайна сметка ви тласкат към една бездънна пропаст и ужасът като нищо може да скове сърцето ви, ако не успеете да се вземете в ръце. Обърнах се и изядох три банана един след друг. След това изпаднах в особено настроение, нито риба, нито рак, после се качих горе да обърна една бира. Понеже не бързах, избърсах млякото на пода и измих мечето. Закачих го за ушите в банята, над ваната. На муцуната му беше изписана някаква отнесена усмивка, която напълно се връзваше с настроението през този ден. Останах малко до него, докато довърша бирата. Но предпочетох да се измета, преди да са ме заболели ушите.

Като се прибрах, сварих Бети излегната на канапето, а в краката й имаше едно високо около метър слонче. Беше червено с бели уши, опаковано в прозрачен найлон. Тя се повдигна на лакти.

— Помислих си, че ще му достави удоволствие, ако отидем да го видим. Виж какво му купих…

След днешното изпълнение в магазина намирах, че в къщата цари доста спокойна атмосфера, и много ми се искаше да се потопя в нея.

— Дадено, ще отидем — казах.

Като утешителна печалба получих едно намигване.

— Но не искаш ли да хапнеш нещо набързо, преди да излезем… Не си ли гладен?

— Не, ни най-малко.

Оставих Бети да шофира, а аз взех слончето на коленете си. В устата си усещах блудкав вкус. Казах си: когато човек поднесе чашата на отчаянието до устните си, не би трябвало да се изненадва, ако след това в устата му горчи. Уличните светлини бяха неизказано сурови. Оставихме колата на паркинга пред болницата и се отправихме към входа.

Случи се точно в момента, когато влизахме. Не зная какво точно стана. А не ми беше за първи път да влизам в болница, добре познавах миризмата и всичките тези хора, които се мотаят по халати, и дори странното присъствие на смъртта, да, всичките тези неща ми бяха познати, но никога преди това не ми бяха въздействали по такъв начин. Когато усетих, че ушите ми пищят, доста се озадачих. Почувствах как краката ми едновременно омекнаха и се сковаха, започнах да се потя. Слончето се търкулна на земята.

Видях как Бети жестикулира, как се навежда към мен, устата й се движеше, но не чувах нищо освен кръвта, която съскаше във вените ми. Облегнах се на една стена. Бях доста зле. Леден обръч стягаше черепа ми, невъзможно беше да пазя равновесие. Свлякох се на пода.

След няколко секунди звуците постепенно се завърнаха. Накрая всичко си дойде на мястото. Бети бършеше лицето ми с носна кърпа. Поех дълбоко въздух. Хората продължаваха да минават около нас, без да ни обръщат внимание.

— О, не може да бъде, какво ти стана… Ако знаеш как ми изкара акъла!

— Изглежда нещо с храносмилането — казах. — Положително са бананите.

Докато Бети отиде да се осведоми на информацията, аз се приближих до автомата за безалкохолни напитки и си сипах една ледена кола. Нищо не разбирах. Не ми беше ясно дали бяха бананите или някакъв знак от отвъдното.

Изкачихме се до стаята. Не беше особено светло вътре. Арчи спеше. Боб и Ани бяха седнали от двете страни на леглото. Бебето също спеше. Сложих слончето в единия ъгъл и Боб стана, за да ми обясни, че Арчи току-що е заспал и че доста си е изпатил, бедният.

— Можеше да бъде и по-зле — добави той.

Помълчахме известно време, като гледахме как Арчи помръдва леко в съня си, косите му бяха полепнали за слепоочията. Мъчно ми беше за него, но вън от това изпитвах неопределено тягостно чувство, което нямаше нищо общо с детето. Въпреки всичките ми усилия не успявах да избия от главата си мисълта, че бях получил послание, което не ми се удаваше да дешифрирам. Това ме притесняваше. Винаги е неприятно да се чувстваш зле без причина. Хапех си устните от вътрешната страна.

Като видях, че нещата не се оправят, направих знак на Бети и попитах Боб дали можем да им бъдем полезни с нещо. В никакъв случай да не се притеснява и да ми каже, но не, нямало нужда, той ми благодари и аз отстъпих назад към вратата, сякаш от тавана започваха да падат змии. Прекосих коридора, без да се туткам, Бети едва успяваше да ме следва.

— Хей, какво те прихваща? Не бързай толкова!

Пресякохме фоайето напреки. За малко щях да съборя един старец, който се появи отдясно, превит в инвалидния стол на колелца. Той направи остър завой, но дори не чух какво ми каза и в следващия миг прекрачих вратата.

Навън свежият нощен въздух ми помогна да се поотпусна малко, наистина се почувствах веднага по-добре. Всичко това ми приличаше на посещение в къща, населена с духове. Бети сложи ръце на кръста си и ме погледна изпод око, като се усмихваше неспокойно.

— Но какво има? — попита тя. — Какво ти направи тая дяволска болница?

— Сигурно защото стомахът ми е празен. Усетих някаква слабост…

— Преди малко каза, че било от бананите.

— И аз не зная вече. Мисля, че ми се иска да хапна нещо.

Слязохме по стъпалата и щом стигнах долу, се обърнах. Бети не ме изчака. Огледах внимателно сградата, но всичко изглеждаше нормално, просто не можех да разбера какво толкова плашещо имаше в нея. Беше по-скоро чиста и добре осветена, с палми наоколо и с подкастрен наскоро жив плет. Наистина не ми беше ясно какво ме беше прихванало. Може би все пак се бях нагълтал с отровни банани, с някакви омагьосани банани, от които страхът полепва по корема просто така, без никаква особена причина. Прибавете към това попареното с вряло мляко момченце, което върти неспокойно глава в една малко мрачна стая, и ще получите отговор на всички тези въпроси. Не е кой знае колко сложно.

И все пак ще излъжа, ако не призная, че въпреки всичко в мен бе останало някакво леко чувство на безпокойство. Но то беше на границата на възприятието и нямаше да седна да си блъскам главата заради такава дреболия.

 

 

Знаех едно заведение в северната част на града, където стековете с пържени картофи бяха прилични и светлината беше предостатъчна. Собственикът ни познаваше, бях му продал едно пиано за жена му. Той извади три чаши, докато се намествахме на бара.

— Е, как е пианото? — попитах аз.

— Добре е, само че от тези гами направо ще ме хване неврастения — каза той.

Имаше малко клиенти в залата, няколко самотни мъже, няколко двойки и момчета на по двайсет-двайсет и пет години, подстригани „канадска ливада“ и без нито една бръчка по челото. Бети беше в хубаво настроение.

Стековете бяха в състояние да съблазнят и най-заклетия вегетарианец, а пържените ми картофи направо плуваха в кетчуп, така че дребният инцидент от болницата напълно се изпари от главата ми. Беше ми вече леко на сърцето. Съвсем малко ми трябваше и щях да приема, че светът е прекрасен. Бети ме гледаше усмихната и аз се шегувах при най-малкия повод. После си поръчахме „Огромни Суперстромболи със Специална гарнитура“. Само сметаната сигурно тежеше половин кило.

Изгълтах една след друга две чаши вода след десерта и после се втурнах към тоалетната, както и можеше да се предположи. На стената бяха монтирани писоари в индийско розово. Избрах този в средата. Всеки път, когато заставах пред тези изобретения, си спомнях за онази блондинка, висока метър и деветдесет, която ми бе писано да изненадам един ден, както беше яхнала едно от тях с лице към мен и ми се беше усмихнала, казвайки: не се безпокойте, само след секунда ще ви го освободя вашето писоарче. Никога няма да забравя това момиче, по онова време много се говореше за еманципацията на жената, направо ни бяха проглушили ушите с тези приказки, но най-силно впечатление ми беше направило точно това маце. Не можеше да не се признае, че нещо все пак се беше променило.

И така, точно си мислех за нея, докато си разкопчавах панталона с една ръка, когато едно от момчетата с фризура „канадска ливада“ цъфна до мен, като загледа втренчено големия сребрист бутон за водата.

При мен още не идваше нищо, но и той не можеше да се похвали. От време на време ме поглеждаше крадешком, за да види какво става с мен, и си прочистваше гърлото на интервали. Носеше много широки панталони и цветна риза, а аз бях с тесни дънки и бяла тениска. Беше на около осемнайсет, аз на трийсет и пет. Стиснах зъби, като напрегнах коремните си мускули. Почувствах, че и той прави същото. Съсредоточих се.

Тишината бе нарушена от характерното църкане на струята, която бликна пред мен.

— Хе-хе — ухилих се.

— О, и без това не бях чак толкова на зор — измърмори онзи.

Когато бях на неговите години, Керуак ми казваше: бъди влюбен в живота. Нормално беше да мога да се изпикая по-бързо. Но не исках историята да приключи със съкрушителна победа в моя полза.

— Не трябва да пропускаме никога случая — казах. — Кой знае, може би няма да продължава още дълго така…

Той се почеса по главата. Докато си миех ръцете, правеше някакви гримаси пред огледалото.

— Впрочем — каза — помислих си, че може би имам нещо интересно за теб…

Обърнах му гръб, за да си избърша ръцете, и издърпах полагаемите ми се двайсет сантиметра хартия. Бях в добро настроение.

— А, така ли?… — казах.

Той се приближи и разгъна под носа ми някаква хартийка.

— Най-малко един грам е — прошепна.

— Бива ли го?

— Сигурно, но аз много-много не разбирам, никога не съм пробвал. Занимавам се с тези работи, за да мога да отида някъде на почивка. Иска ми се да покарам сърф.

Господи, колко шантава е тази младеж, помислих си аз. Да не говорим, че не си беше измил ръцете. Доста кристалчета имаше, пробвах го, попитах го колко иска и той ми каза. Толкова отдавна не бях опитвал, че цените оттогава се бяха удвоили, направо зяпнах от учудване.

— Сигурен ли си, че не бъркаш нещо? — попитах.

— Както искаш, твоя работа.

Извадих една банкнота от джоба.

— Можеш ли да ми дадеш за тези пари?

Тарикатчето явно не беше във възторг, та затова трябваше малко да го попритисна.

— С тези мангизи ще можеш да си купиш страхотни бермуди — казах му аз.

Той се изхили. Затворихме се в мъжката тоалетна и той приготви стоката върху капака на казанчето за вода. След това се почувствах вече готов да започна нов ден и понеже бях малко наелектризиран, докоснах го по ръката, преди да се разделим.

— И все пак не забравяй едно нещо — казах. — Не съществува на света местенце, където да има само пясък и вълни. Кръвта шурти отвсякъде.

Той ме погледна, сякаш току-що му бях съобщил квадратурата на кръга.

— Защо ми казваш това? — попита.

— Шегувам се — отвърнах. — На трийсет и пет години на човек му се иска да провери дали все още е в състояние да се майтапи.

Наистина имах чувството, че светът от година на година става все по-мрачен, но тази констатация не ме обогатяваше особено. Бях решил да се задържа на крака и да се постарая животът ми да не заприлича на кофа за смет. Това за мен беше най-доброто разрешение, повече не можех да предложа. Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Ако с нещо се гордея в този живот, то е, че се опитвам да остана чист. Не трябва да искат от мен повече, нямам сили за друго. Върнах се при Бети, като подсмърчах. Притиснах я в обятията си. За малко щях да я съборя на земята. Разни типове ни гледаха.

— Слушай, не искам да те ядосвам — прошепна тя в ухото ми. — Но не сме съвсем сами тук…

— Хич не ми пука — отвърнах.

Бих могъл да грабна една табуретка и да я прегъна на две.

На връщане имах усещането, че управлявам блиндирана кола, която нищо на света не би било в състояние да спре. Бети бе пила вино, целият свят бе пил вино тази нощ и аз бях единственият горе-долу трезвен човек, останал на поста си, сграбчил кормилото, докато всичките тези задръстени типове ми изпращаха сигнали с фаровете. Бети сложи една запалена цигара в устата ми.

— Може би ще виждаш по-добре, ако решиш да пуснеш малко светлина отпред?

Преди да успея да се обърна, тя вече се навеждаше към таблото и включваше габаритите. По-добре беше, но нищо изключително.

— Ако щеш вярвай — казах, — но и преди това виждах като посред бял ден.

— Да, не се съмнявам.

— Като е тъмно, не значи, че трябва да се чувстваме като слепци, схващаш ли какво искам да кажа?

— Да, да, напълно.

— По дяволите, така, е!

Искаше ми се да извърша нещо необичайно, но много скоро се озовахме в града и трябваше тъпо да следвам улиците, да избягвам минувачите и да спирам на червено като последен загубеняк, въпреки че истински динамит изгаряше вените ми.

Спрях пред къщата. Нощта беше приятна, спокойна, тиха, леко раздвижена от един лунен лъч, но от всичко това лъхаше някаква неистова жестокост, оцветена в синьо и перленосиво. Пресякох улицата, като вдишвах дълбоко студения въздух, и ни най-малко не ми се спеше. Бети бе започнала да се прозява в колата, просто не беше за вярване. Когато се качихме горе и я видях да се хвърля на леглото с ръцете напред, опитах се да я постресна.

— Хей… Няма да ми погодиш тоя номер! — ревнах. — Не си ли жадна, не искаш ли да ти сипя нещо?

Напъна се да се пребори със съня. Усмихваше се, но в същото време очите й се затваряха, докато аз бях в състояние да си чеша езика цяла нощ. О, по дяволите, ПО ДЯВОЛИТЕ! Помогнах й да се съблече, като й обяснявах, че за мен нещата са кристално ясни. Държеше ръката си пред устата, за да не ме засегне. Плеснах я по дупето, докато се пъхваше под завивките. Зърната на гърдите й бяха меки като пашкул. Излишно беше да продължавам проучванията по-долу, между краката, тя вече спеше.

Грабнах радиото и се настаних в кухнята с една биричка. Попаднах на новините, но нищо особено не се беше случило. Всички бяха вече повече или по-малко трупове. Изключих го малко преди да започне спортната емисия за деня. Луната беше почти пълна, тя направо бе кацнала на масата, така че не беше необходимо да паля лампата. Това ми действаше отморяващо. Внезапно ми хрумна да се изкъпя. Мислите ми бяха ясни като слънчево зимно небе и имах чувството, че мога да докосна нещата с поглед. Бих могъл да чуя как някоя сламка тихо се прекършва на сто метра от мен. А бирата се изливаше в гърлото ми с яростта на буен поток. Добре, признавам, че си го биваше онова прахче, но само като си помислех колко струваше един грам, тръпки ме побиваха.

След един час все така си седях на стола, но се бях навел леко напред и гледах между краката си, за да видя имах ли още топки, или не. Заканвах се сам на себе си. Изправих се леко запъхтян и се усмихвах щастливо. Отидох да взема каквото ми трябваше и после пак седнах до масата.

Малко по-късно вече бях изпълнил три страници. Спрях се. Исках просто да разбера дали все още бях в състояние да напиша поне една страница, нямах намерение да излея цял поток на съзнанието като Пруст. Изпуших една цигара, загледан в тавана. Не беше никак лошо, ама никак, и ако имаше някой изненадан, това бях аз. Прочетох бавно страниците. Не преставах да се учудвам сам на себе си, не си спомнях да съм писал подобни работи, без да съм бил в най-добрата си форма. В известен смисъл това беше успокояващо, все едно, че отново яхваш велосипеда след петнайсет години и установяваш, че не си се озовал на земята след първото завъртане на педалите. Това ме стъписа. Протегнах ръцете си напред, за да видя дали не треперят. Някой би помислил, че чакам да ми сложат белезниците.

Тъй като досадните натяквания и разните въпроси съвсем не бяха съкровена цел в живота ми, старателно изгорих страничките, и то без капка съжаление. Когато напиша нещо, после никога не го забравям. По това се познават писателите, които имат слух.

Към два през нощта някаква котка измяука зад прозореца. Пуснах я вътре и реших да я нагостя с кутия сардини в доматен сос. Сигурно бяхме единствените будни същества на цялата улица. Беше още малко коте. Погалих го и то измърка. После се настани на коленете ми. Реших да го оставя малко да смели рибата, преди да стана, имах чувството, че нощта не помръдва. Адски внимателно се наведох назад, за да достигна пакет чипс с върха на пръстите. Беше почти пълен. Изсипах малко на масата, колкото да минава времето.

Когато чипсът вече беше на привършване, попитах се дали си въобразява, че ще изкара цялата нощ на коленете ми. Бутнах го на земята. То се отърка в краката ми. Реших да опитам с купичка прясно мляко. Може да се каже, че денят бе преминал под знака на млякото, едновременно гальовен и изгарящ като него, загадъчен, непредвидим и неизмеримо бял, с мечета, слонове, котки и какво ли не щеш още. За човек, който направо не може да понася млякото, справих се чудесно, не разлях нито капка. Трябва да се съобразяваме с тази непреодолима сила, която ни кара да изпием чашата до дъно. Сипах бавно млякото и втория път, без дори ръката ми да трепне. Изглежда, че това щеше да бъде последното за деня изпитание, а за тези неща имам доста силна интуиция.

Върнах котето върху перваза на прозореца и затворих след него, докато то се изтягаше върху мушкатото. Пуснах малко музика. Обърнах още една бира, преди да отида да си легна. Имах желание да правя нещо, но не ми идваше наум нищо достатъчно съблазнително. Колкото да се поразмърдам малко, събрах нещата на Бети и ги подредих грижливо.

Изпразних пепелниците. Препусках из стаята след един комар. Заех се да превключвам каналите на телевизора, но нямаше нищо, което човек би могъл да гледа повече от една минута, без да умре от скука. Измих си косата.

Седнал, до леглото, изчетох някаква статия, чийто автор припомняше най-необходимите предпазни мерки в случай на атомно нападение — най-вече да се стои далеч от прозорците.

Изпилих си един нокът, който се бе зачупил, и понеже така и така бях започнал, продължих и с останалите.

Според моите изчисления имаше още сто осемдесет и седем бучки захар в кутията на масата. Хич не ми се лягаше. Котката мяукаше зад прозореца.

Станах да погледна термометъра, показваше осемнайсет градуса. Не беше зле.

Взех томчето на Идзин и препрочетох главата за Затъмняването на Светлината. И това не беше зле. Бети се обърна в съня си, като леко изстена.

Забелязах малка засъхнала капка боя на стената.

Времето минаваше, потапях се до дъното и после изплувах отново с пламнал мозък, пушейки цигара. Чарът на нашето поколение бе в богатия опит, натрупан в общуването със самотата и с дълбоката безполезност на нещата. За щастие животът бе хубав. Опънах се на леглото и самотата ме притисна като оловна черупка. Отпуснах се малко, за да уталожа тази глупава енергия, която преминаваше през мен като електрически ток. Обърнах се към покоя и красотата на пребоядисания таван. Бети ме подпря с едно коляно в кръста.

Не беше изключено на другия ден да приготвя мексиканския си специалитет — чиле кон карне. Бях на този свят вече от около тринайсет хиляди дни, не му виждах нито началото, нито края на тоя живот. Надявах се, че насмолените картони ще издържат известно време. Малката лампа беше само двайсет и пет вата, но въпреки това метнах отгоре й ризата си.

Извадих чисто ново пакетче дъвки от чантата на Бети. Взех една и я сгънах в ръката си като пролетна ролка. Колкото и да си блъсках главата, не можех да разбера защо неизвестно кой беше решил в едно пакетче да сложи точно ЕДИНАЙСЕТ дъвки. Като че ли беше необходимо всичко непрекъснато да се усложнява. Грабнах възглавницата и легнах по корем. После се обърнах и се наместих в друга поза.

В края на краищата успях да заспя, след като избутах с език единайсетата дъвка и я глътнах.