Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София

История

  1. — Добавяне

2

Няколко дни сякаш витаехме в нещо като цветен сън. Не се разделяхме нито за миг и животът изглеждаше учудващо прост. Имах малко проблеми с един умивалник, едно повредено казанче и комбинирана готварска печка, но не беше нищо сериозно и Бети ми помогна да съберем изсъхналите клони, хартийките и да изхвърлим боклука от алеите. Следобедите мързелувахме на верандата, играехме си с копчетата на транзистора или разговаряхме за неща без значение в случаите, когато не се любехме или не приготвяхме някакво сложно ядене, което бяхме открили предишната вечер в готварската книга. Издърпвах шезлонга на сянка, докато тя опъваше една рогозка на слънце. Когато някой пристигнеше, мятах отгоре й един пешкир, а когато досадникът изчезнеше, прибирах си пешкира и се настанявах отново на лежащия стол, за да я гледам. Бях забелязал, че е достатъчно да я погледам малко повече от десет секунди, за да престана да мисля за каквото и да било. Чувствах се като риба във вода.

Една сутрин тя скочи от кантарчето, като извика:

— По дяволите! Не може да бъде!

— Бети, какво има?

— За Бога! Наддала съм още едно кило. Знаех си!

— Не се впрягай. Кълна се, че не ти личи.

Тя не отговори и случката напълно ми излезе от ума. Но на обяд в чинията ми имаше само един разрязан на две домат. Домат и само толкова. Не казах нищо и се заех с домата, като разговарях с Бети все едно, че всичко е наред. Като станах от масата, чувствах се във форма, а не прикован към земята от солидна порция калории. Изхвърлихме завивките и се отдадохме на един от най-страхотните сеанси, докато слънцето трептеше навън и лъчите му пърлеха щурците.

По-късно станах и отидох направо при хладилника. Понякога животът може да ви предложи съвършени мигове и да ви обгърне със звезден прах. Имах чувството, че ушите ми бучат, сякаш бях достигнал по-висш стадий на съзнание. Усмихнах се на яйцата. Грабнах три и ги принесох в жертва в една купа.

— Но какво правиш? — попита Бети.

Започнах да търся брашното.

— Никога не съм ти казвал, но единственият път в живота ми, когато наистина спечелих пари, беше, когато продавах палачинки. Имах сергия на брега на морето и хората се редяха на опашка в най-голямата жега, като всеки държеше пари в ръка. До един. Но аз приготвях най-страшните палачинки, които можеха да се намерят в радиус от сто и петдесет километра, и те го знаеха. Ще видиш, че не си измислям…

— О, моля те, не мога да рискувам да се докосна до това…

— Какво, шегуваш ли се? Няма да ме оставиш да изям сам всичкото това, няма да ми изиграеш такъв мръсен номер.

— Не, не ми се яде, моля те… Няма да си взема.

Веднага разбрах, че е излишно да спорим. Ясно беше, че ще се сблъскам с непоклатима стена. Яйцата се стекоха едно по едно от купата към отвора на умивалника, а коремът ми къркореше. Но се овладях и измих съдинката, без да правя въпрос. Бети пушеше цигара, загледана в тавана.

През остатъка от следобеда човърках мотора на пералнята, а привечер, когато видях, че нищо не се е променило и че тя продължава да седи, забила нос в някакво книжле, станах и отидох да подгрея вода. Хвърлих шепа морска сол, изкормих един пакет спагети и се върнах на верандата. Клекнах пред нея.

— Вети, нещо не е ли в ред?

— А, не. Добре съм.

Изправих се, кръстосах ръце отзад на тила си и огледах хоризонта. Небето беше червено и чисто, обещаваше вятър за следващия ден. Питах се каква ли идиотщина е накарала машинката да засече.

Върнах се при нея, коленичих и се наведох. Погалих с неспокоен пръст бузата й.

— Виждам, че си се вкиснала…

Тя ме погледна и в очите й забелязах същата твърдост, която ме бе впечатлила преди няколко дни. Подпря се на лакът.

— Познаваш ли много момичета, останали без работа, без пукната пара в дупка за олигофрени и успели въпреки всичко да запазят усмивката си?

— Дявол да го вземе, какво би се променило за нас двамата, ако имахме бачкане и мангизи в банката? Защо се впрягаш за подобни глупости?

— А и на всичкото отгоре затлъстявам! Чувствам как започвам да се скапвам в тази бърлога!

— Ама какви ги говориш? Какво му е толкова ужасно на бунгалото? Не виждаш ли, че навсякъде е едно и също, не знаеш ли, че само пейзажът се променя?

— Е, и? Пак по-добре, отколкото нищо!

Погледнах към розовеещото небе и поклатих глава. Изправих се бавно.

— Я слушай — предложих. — Какво ще кажеш да отидем да хапнем в града и да гледаме някой филм?

На лицето й разцъфтя усмивка като ядрена експлозия и буквално почувствах как ме заливат вълни от топлина.

— Чудесно! Една малка обиколка, колкото да си продухаме мозъка. Остави ме само да си сложа пола!

Тя влезе в бунгалото.

— Само пола ли? — полюбопитствах.

— Понякога се питам дали мислиш за нещо друго.

Влязох и изключих газта под тенджерата. Бети си оправяше косите пред огледалото. Намигна ми. Имах чувството, че съм се отървал леко.

Взехме нейната таратайка, един червен фолксваген, който харчеше най-вече масло, и паркирахме в центъра, с едното колело върху тротоара.

Седяхме вече от пет минути в пицарията, когато в залата влезе едно русо момиче и Бети подскочи до мен.

— Хей! Та това е Соня! ХЕЙ, СОНЯ… ХЕЙ, НАСАМ!

Момичето се насочи към нашата маса, следвано от някакъв тип, който се опитваше да запази равновесие. Двете с Бети се целунаха, а онзи се тръшна на стола срещу мен. Явно бяха доволни от срещата, непрекъснато се държаха за ръце. После ни представиха един на друг, мъжът изгрухтя нещо, докато аз задълбочено проучвах менюто.

— Дявол да го вземе, я да те поогледам… Изглеждаш страхотно! — заяви Бети.

— Ти също, скъпа… Не можеш да си представиш колко ми е приятно!

— Пица за всички? — попитах аз.

Когато сервитьорката се изправи пред нас, онзи сякаш се поразбуди. Хвана я за ръката и й пъхна една банкнота в шепата.

— Колко време ви трябва, за да се появи бутилка шампанско на тази маса? — попита.

Сервитьорката погледна банкнотата, без да трепне.

— Малко по-малко от пет секунди — отвърна.

— Може.

Соня се хвърли върху него и го ухапа по устните.

— О, сладурчето ми, направо си чудесен!

След няколко бутилки се съгласих с нея. Нейният човек започна да ми разправя как направил състояние чрез спекулации с кафе в момент, когато цените рязко се покачвали.

— Телефонът ми звънеше всяка минута и мангизите прииждаха от всички страни. Разбираш ли, трябваше да се играе твърдо, да се удържи положението до последна възможност и стоката да се препродаде светкавично. Всеки момент можех да удвоя печалбите или да затъна в блатото…

Слушах внимателно, подобни истории страшно ми харесват. Самият факт, че се говореше за пари, го караше да изтрезнее. Само дето се оригваше шумно от време на време. Аз смучех неприятната пура, която ми беше дал, и пълнех чашите. На момичетата очите им блестяха.

— Ще ти кажа нещо — додаде той. — Знаеш ли го оня филм, в който момчетата трябва да скочат в последния момент, докато колата се носи към пропастта? Представяш ли си какво чувстват?

— Трудно ми е — казах.

— При мен беше същото, но умножено стократно!

— Успя ли да скочиш навреме?

— Да, хубаво го каза. След това рухнах и спах непробудно три дни.

Соня погали косите му с ръка, притискайки се в него.

— А след два дни вземаме самолета за островите — изчурулика тя. — Това е годежният ми подарък! Може да ти изглежда идиотско, миличко, но съм направо луда от радост, само като си помисля…

Соня приличаше на рошава птица с чувствени устни и буквално през цялото време се смееше. Това поддържаше приятна атмосфера. Бутилките се нижеха една след друга и в един момент Бети ме улови за ръката и отпусна глава на рамото ми, докато отпивах от водката.

Към края вече не слушах никого, до мен достигаше само откъслечен шепот, всичко ми изглеждаше далечно, светът ми се струваше нелепо прост и аз се усмихвах. Не очаквах нищо. Толкова бях отнесен, че започнах да се смея самичък.

 

 

Към един през нощта онзи тип политна напред, без да предупреди, и една чиния се счупи на две от удара. Време беше да се прибираме. Соня плати сметката, като извади мангизи от джобовете на сакото му, и ние го изнесохме на улицата. В състоянието, в което се намирахме, не беше лесна работа, но навън той дойде отчасти на себе си и така ни улесни. Въпреки това трябваше да спираме под всяка улична лампа, за да си поемем дъх. Беше ни топло. Соня се притискаше към него, докато си поемахме въздух, а той се олюляваше на омекналите си крака. Ох, сладурчето ми, шепнеше тя, бедничкият ми… Питах се дали не бяха паркирали колата си в другия край на града.

По-късно тя отвори вратата на чисто нова лимузина с петметров капак на мотора и ние с мъка вкарахме вътре сладурчето. Соня ни целуна, бързаше да се прибере, за да му сложи компрес на челото. Гледахме как колата потегли, като махахме с ръка, и чудовището потъна в нощта като събрата си от езерото Нес.

След известно време успяхме да открием фолксвагена. Пожелах аз да карам. За да се почувствам добре, трябваше ми пъргава машина, с цяла редица дълги фарове, за да мога да препускам като на шега с 200 км в час. ИСКАШЕ МИ СЕ да шофирам.

— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Бети.

— Шегуваш ли се? Няма проблем.

Пресякох града като едното нищо. Нямаше голямо движение, беше много готино, само дето на моменти имах чувството, че моторът се пресилва и фолксвагенът направо подскача напред.

Навън бе черна нощ. Фаровете метяха пътя пред нас и не се виждаше друго освен бледата трепкаща светлина на таблото. Трябваше да се надвеся над предното стъкло, за да мога да видя нещо.

— Видя ли мъглата? — попитах.

— Не, нищо не виждам. За какво говориш?

Следвах плътно бялата линия, предното ляво колело бе стъпило точно на нея. След малко нещо привлече вниманието ми. Добре познавах това шосе, нямаше никакъв завой, нито дори най-малка извивка, а ето че малко по малко, почти незабележимо, тази проклета бяла линия започна да се измества надясно. Беше съвсем необяснимо. Все повече и повече ококорвах очи.

В мига, в който се врязах с фолксвагена в канавката, Бети изкрещя. Таратайката заби нос в някакъв идиотски изкоп и ударът здравата ни разтърси. Поисках да изключа мотора, но вместо това заработиха чистачките.

Бети отвори яростно вратата, без да промълви нито дума. Питах се каква я бях свършил и най-вече какво точно беше станало с нас. Излязох след нея. Фолксвагенът приличаше на огромно тъпо животно, което агонизираше с изпочупено челно стъкло.

— Бяхме нападнати от марсианци — пошегувах се аз.

Докато се обърна, тя вече бе тръгнала по шосето на високите токчета. Втурнах се след нея.

— За Бога! Не се ядосвай за колата — казах.

Тя вървеше бързо, като гледаше право пред себе си, сякаш някаква пружина я тласкаше напред — адски трудно ми беше да поддържам темпото.

— Хич не ми пука за тоя куп старо желязо! — каза. — Въобще не мисля за колата.

— Дребна работа… най-много километър да вървим. Добре ще ни се отрази.

— Не, в момента мисля за Соня — продължи тя. — Сещаш ли се коя е?

— За приятелката си ли говориш?

— Да, за нея! Не намираш ли, че има късмет моята приятелка, не смяташ ли, че може да си позволи толкова ХУБАВА УСМИВКА?

— О, по дяволите, Бети, да не започваме отново…

— Разбираш ли, ние със Соня бяхме сервитьорки в същото заведение, преди да дойда тук. Вършехме една и съща работа, лъскахме, сервирахме, метяхме, а вечер се прибирахме в стаите и си говорехме за това какъв ще бъде животът, когато приключим с този занаят. И ето че преди малко видях дългия път, който тя е изминала от това време. Завоювала си е хубаво местенце под слънцето.

Можехме вече да различим светлините на мотела в далечината. Бяхме още далеч от целта, а и пътят стана хлъзгав.

— Не си ли съгласен с мен? — настоя тя.

Продължи да вървиш, казах си, хич не обръщай внимание на приказките й, това не води доникъде, след секунда ще е забравила.

— Обясни ми защо тъпча все на същото място, кажи ми какво лошо съм направила, че не ми позволяват да се изкача поне малко по стълбата…

Спрях, за да запаля цигара, и тя ме изчака. Очите й ме пронизваха. Дадох си вид на човек, който се признава за победен.

— Ако останем тук, никога няма да ни излезе късметът — заяви тя.

Погледнах през рамото й. Дишаше учестено.

— Не зная — казах.

— Какво значи това „не зная“? Какво ме баламосваш?

— Мамка му стара, значи, че не зная!

За да сложа точка на този разговор, отбих се две-три крачки встрани от шосето и започнах да пикая. Обърнах й гръб. Мислех, че съм й затворил човката. Изпуснах малко облаче синкав дим в мрака, като си казах, че съжителството с жена си има и своите неудобства, но че в крайна сметка везните винаги се накланят в нейна полза. Можеше да приказва каквото й хрумне, това не ми пречеше особено. Намирах, че цената не е прекалено висока след всичко, което ми даваше. Усещах я как кипи зад мен, не си спомнях вече от колко време не е имало някой до мен, може би цяла вечност.

Закопчах се с подобрено самочувствие. Ето какво значи да си позволиш толкова жизнено момиче, рекох си, не можеш да избегнеш тези малки избухвания, не можеш да избягаш от това. Алкохолът затопляше вените ми, завъртях се на един крак и се обърнах към нея:

— Не ми се говори повече за това. Не съм във форма, бъди мила…

Тя погледна към черното небе и въздъхна:

— Но, дявол да го вземе, не мислиш ли за целия този живот, който се изнизва през пръстите ни? Това не те ли изкарва от релси понякога?

— Слушай… Откакто съм с теб, нямам чувството, че животът се изнизва през пръстите ми. Струва ми се дори, че съм получил повече, отколкото ми се полага…

— О, по дяволите! Не говоря за това! Искам да се опитаме да се измъкнем двамата заедно. Шансът ни е определил среща някъде, просто не трябва да го изпускаме.

— Груба грешка.

— За Бога, човек би казал, че си намерил рая в тази пустош. Да не си откачен?

Реших да не отговарям. Тръгнах към нея, но за нещастие кракът ми се закачи в някакъв корен и се проснах в цял ръст на твърдата земя, нараних си бузата.

Очевидно тази подробност не я смути. Продължи да ми разправя щуротии за бясната жажда за живот, модел 1980-а, докато аз се търкалях в прахта.

— Погледни Соня, виж как е успяла да изплува. Сега ще може истински да се наслаждава на живота. Представяш ли си какво ни очаква, ако се опитаме да пробием двамата?

— Бети, за Бога!…

— Не разбирам как не се задушаваш тук. Нищо не може да се очаква от подобна дупка!

— По дяволите, ела тук! Да беше ми помогнала!

Ясно ми беше, че не ме слуша. Не помръдна. Беше задълбала в тази история, дишаше тежко, а очите й блестяха.

— Не си ли представяш как някоя прекрасна сутрин заминаваш за островите… Как не след дълго кацаш в Рая?…

— Да вървим да си лягаме — казах.

Тя ме изгледа втренчено.

— Трябва само да се поразмърдаме. Ако го желаем, ще успеем.

— Но на какво точно се надяваш? Какво си въобразяваш?

— Господи, представяш ли си поне малко живота на островите?

Това видение съвсем бе възпламенило съзнанието й. Изсмя се нервно, после тръгна, без да ме изчака, жонглирайки с последните си видения. Успях да се изправя на колене.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — изругах. — СТИГА СИ МИ ЛАЗИЛА ПО НЕРВИТЕ С ТВОИТЕ ОСТРОВИ!