Филип Джиан
37°2 сутринта (1)

1

Бяха съобщили, че ще има буря към края на деня, но небето си оставаше синьо и вятърът бе утихнал. Отидох да хвърля един поглед в кухнята — да не би яденето да е загоряло, но всичко беше наред. Излязох на верандата, въоръжен с една студена бира, и останах за миг с лице срещу слънцето. Хубаво беше. Вече цяла седмица се излагах всяка сутрин на слънцето, присвил очи като истински щастливец. Една седмица, откакто срещнах Бети. Още веднъж благодарих на небето и протегнах ръка към шезлонга, а лицето ми потръпна от удоволствие. Настаних се удобно като човек с достатъчно време пред себе си и бутилка бира в ръката. През цялата седмица трябва да съм спал всичко на всичко двайсетина часа, а Бети още по-малко, дори може въобще да не е мигнала, не знам, тя винаги ме разтърсваше, ако задремех. Все ще се намери по-приятно занимание от спането. Ей, няма да ме оставяш така съвсем сама, казваше тя, какво си намислил, събуди се. Отварях очи и се усмихвах. Изпушваме по цигара, любим се или си разказваме разни истории — опитвах се да поддържам темпото.

За щастие не се изморявах много през деня. Когато нямаше проблеми, свършвах работа към обяд и през останалото време бях спокоен. Просто трябваше да се навъртам наоколо до седем вечерта и да се появя, ако им потрябвам. Обикновено, когато времето беше хубаво, всеки можеше да ме намери изтегнат на шезлонга. Можех часове наред да не отлепя гръб от него, смятах, че съм постигнал равновесие между живота и смъртта, че съм открил единственото умно нещо, което човек може да направи, ако му се прииска да поразсъждава пет минути и да признае, че животът не може да ни предложи нищо сензационно освен няколко номера, които не минават. Отворих бирата, мислейки си за Бети.

— По дяволите! Вие сте тук. А аз ви търся навсякъде!…

Отворих очи. Беше онази женичка от номер три, четирийсет килограмова блондинка с пискливо гласче. Изкуствените й мигли пърхаха неуморно от силната светлина.

— Какво ви се е случило? — попитах я.

— Не става дума за мен, онова нещо прелива в банята, да го вземат мътните! Трябва бързо да дойдете да го спрете, не ми е ясно как е възможно да се случват такива неща!

Изправих се чевръсто. Цялата тая история съвсем не ми беше забавна. Достатъчно бе човек да погледне за миг това момиче, за да разбере, че е смахнато. Знаех си, че ще ми вдигне кръвното. Пеньоарът висеше на кльощавите й рамене. Чувствах, че предварително съм капитулирал.

— Тъкмо щях да седна на масата — казах. — Не може ли да почака пет минути, нали ще бъдете така добра да…

— Шегувате се! Истинска катастрофа е, има вода навсякъде. Хайде, бързо елате с мен.

— Кажете първо какво точно се е повредило? Какво прелива?

Тя се изсмя, както си стоеше срещу слънцето с ръце в джобовете.

— Ами ето… — каза. — Нали знаете… онова бялото нещо преля. По дяволите, пълно е навсякъде с тези хартийки!

Изпих глътка бира, клатейки глава.

— Вижте какво — смъмрих я аз, — давате ли си сметка, че тъкмо се канех да ям? Толкова ли не можете да потърпите петнайсетина минути?

— Ама вие луд ли сте? Не се шегувам, съветвам ви да дойдете веднага.

— Добре, добре, не се нервирайте — успокоих я аз.

Станах и влязох в бараката да изгася котлона под фасула. Беше почти готов. После взех сандъчето с инструментите и се затичах след смахнатата.

Върнах се след час, мокър от глава до пети и полумъртъв от глад. Драснах клечка кибрит под тенджерата, преди да се хвърля под душа, като престанах въобще да мисля за смахнатата. Усещах единствено стичащата се по черепа ми вода и мириса на фасула, който се носеше на вълни под носа ми.

Слънцето заливаше бараката, хубаво беше. Знаех, че съм приключил с проблемите за този ден — още не ми се беше случвало два кенефа да се задръстят в един и същи следобед. Спокойно беше, половината от бунгалата бяха празни. Настаних се пред чинията усмихнат, защото времето ми беше точно разпределено — хапвам, после се запътвам към верандата и чакам до вечерта, докато пристигне тя, поклащайки бедра, и седне на коленете ми.

Тъкмо повдигах капака на тенджерата, когато вратата се отвори широко. Беше Бети. Оставих вилицата усмихнат и станах.

— Бети! Дявол да го вземе, мисля, че за пръв път те виждам посред бял ден…

Тя зае някаква поза с ръка в косите, а къдриците й се спускаха на всички страни.

— Оооо… и какво ще кажеш? — попита.

Седнах отново на стола и се вторачих в нея, като се стараех да изглеждам равнодушен, с ръка върху облегалката.

— Ами ханшът не е лош, а и краката си ги бива… Да, я покажи, обърни се…

Тя се завъртя, а аз се изправих зад гърба й и се притиснах към нея. Погалих гърдите й, целувайки я по врата.

— Но от тази страна всичко е идеално — прошепнах.

После се запитах какво прави тя тук по това време. Отстъпих назад и забелязах двата платнени куфара на прага, но не се издадох.

— Ама тук мирише адски хубаво — каза тя, надвеси се над масата, за да надникне в тенджерата, и извика: — Мамка му! Не може да бъде!

— Какво?

— Та това е истински мексикански специалитет! Само не ми казвай, че смяташе да го изядеш съвсем сам…

Извадих две бири от хладилника, докато тя потапяше пръст в тенджерата, мислех си за всичките тези часове, които бяха пред нас, имах чувството, че съм изгълтал топчица опиум.

— О, Господи, наистина е знаменито… И на всичкото отгоре си го приготвил ти, обожавам го, направо е невероятно. Но ти си луд… на тази жега…

— Мога да ям такова подлютено ядене при всякакво време, даже и потта ми да се стича в чинията — мексиканският специалитет и аз сме като двата пръста на ръката.

— Всъщност и аз бих могла. Освен това умирам от глад!…

В мига, в който тя влезе, бунгалото се преобрази. Нищо не беше на мястото си, въртях се в кръг, да й намеря прибори, и се усмихвах, отваряйки шкафовете. Тя увисна на врата ми, страшно ми беше приятно, можех да вдъхвам уханието на косите й.

— Хей, доволен ли си, че ме виждаш? — попита.

— Дай ми малко време да помисля.

— Всички са мръсници. После ще ти обясня.

— Бети, нещо не е ли наред?

— Нищо сериозно — отвърна тя. — Не си струва заради това да оставим мексиканската манджа да изстине. Целуни ме…

 

 

След две или три лъжици силно подправен фасул вече бях забравил малкото облаче. Присъствието на Бети ме караше да изпадам в еуфория. Впрочем тя непрекъснато се смееше, поздравяваше ме за яденето, протягаше ръка през масата, за да ме погали по бузата. Още не знаех, че е в състояние да преминава от едно състояние в друго със скоростта на светлината.

Току-що бяхме приключили с яденето — доста време ни беше необходимо, за да унищожим остатъците от този разкош, като мигахме от лютото и се шегувахме. Тъкмо я гледах, намирах, че е страхотна, и изведнъж видях как се преобрази пред очите ми, беше съвсем побледняла, в погледа й имаше някаква невероятна твърдост, направо дъхът ми секна.

— Както ти казвах — започна тя, — всички са мръсници. И разбира се, това непременно се случва някой божи ден и момичето отново се озовава на улицата с двата си куфара в ръка. Ясен ти е сценарият, нали?

— Но за какво говориш? — учудих се аз.

— Как така за какво говоря? Не ме ли слушаш поне, точно ти обяснявам нещо, защо не слушаш?

Не отговорих нищо, но поисках да докосна ръката й. Тя се отдръпна.

— Разбери ме добре — каза. — От един мъж не очаквам просто да ме чука, и толкова.

— Разбирам — отвърнах.

Тя зарови пръсти в косите си, въздъхна, после погледна през прозореца. Нищо не помръдваше навън, просто няколко бунгала, облени в светлина, и пътят, който чезнеше в права линия през полето, настъпвайки към хълмовете в далечината.

— Само като си помисля, че останах цяла година в тая дупка — прошепна Бети.

Гледаше в празното пространство, със стиснати между краката ръце и приведени напред рамене, сякаш почувствала внезапна умора. Никога не я бях виждал така, познавах само смеха й и смятах, че прелива от неудържима енергия, питах се какво й се беше случило.

— Една година — поде тя отново — всеки божи ден този мръсник ме бройкаше, а женичката му ни проглушаваше ушите от сутрин до вечер. Бачках цяла година, обслужила съм тонове клиенти, лъсках масите и метях залата и ето какъв е резултатът. Накрая шефът ми пусна една ръка между краката и всичко започна от нулата. Аз и двата куфара. Имам пари колкото да изкарам известно време или да си купя билет за влака.

Дълго клати глава, после ме погледна и сега вече се усмихваше, отново беше същата като преди.

— Не знаеш обаче най-важното — каза, — вече нямам и едно ъгълче, където да преспя. Събрах си багажа светкавично, а останалите момичета ме гледаха ококорени. „Нито секунда повече не оставам! — заявих аз. — Не бих могла да понеса да видя още веднъж тази мръсна мутра!“

Отворих една бира на ръба на масата.

— Добре, нека ти кажа, че си била съвсем права да постъпиш така. Оправдавам те напълно.

Зелените й очи блеснаха, чувствах как животът отново се връща в нея, сграбчва я през кръста и разтърсва дългите й коси над масата.

— Ха, този тип сигурно си беше въобразил, че му принадлежа, ясен ти е, нали…

— Да, да, разбира се. Вярвай ми.

— Хм… като че ли от една възраст нагоре всички откачат.

— Мислиш ли?

— Разбира се, напълно изкукуригват.

Разчистихме масата, после взех двата куфара и ги внесох вътре. Тя вече действаше с мръсните чинии, виждах водата, която пръскаше пред нея. Заприлича на странно цвете с прозрачни тичинки и сърцевина от светлолюлякова изкуствена кожа — малко бяха познатите ми момичета, които можеха да носят така безгрижно минижуп с подобен цвят. Хвърлих куфарите върху леглото.

— Знаеш ли — казах, — в известен смисъл не е лошо, че стана така…

— Значи смяташ, че…

— Да, общо взето, не мога да понасям хора, но съм доволен, че идваш да живееш у дома.

 

 

На другата сутрин тя беше станала преди мен. Толкова отдавна не бях закусвал с компания. Бях забравил какво е, не си спомнях вече как се чувства човек. Станах и се облякох, без да кажа нито дума, целунах я по врата, като минавах зад нея, и седнах пред чашата с кафе. Тя мажеше с масло широки като водни ски филии, като въртеше очи, и не можех да не се усмихна — денят наистина започваше обещаващо.

— Е, добре, ще се опитам да претупам набързо бачкането — казах. — Ще прескоча до града, искаш ли да дойдеш с мен?

Тя огледа стаята, клатейки глава:

— Не, не, мисля, че трябва да сложа малко ред тук.

Оставих я и отидох да изкарам пикапа от гаража. После спрях пред рецепцията. Жорж беше полузаспал на стола си с разтворен на корема вестник. Минах зад него и взех една чанта с бельо.

— А, ти ли си? — измърмори той.

Грабна един сак и ме последва, прозявайки се. Хвърлихме бельото в дъното на пикапа и се върнахме за останалото.

— Вчера пак видях момичето — каза той.

Не отговорих нищо, мъкнех една бохча.

— Мисля, че теб търсеше. Не беше ли за теб?

Идваше, тътрейки крака. Слънцето започваше да пече яко.

— Едно момиче с къса светлолюлякова пола и дълги черни коси — прибави той.

В този момент Бети излезе от бунгалото и се затича към нас. Гледахме я как се приближава.

— За момиче като това ли говориш? — попитах.

— Дяволска работа! — изруга той.

— Точно така. Мен е търсила.

След това ги запознах и докато старчето изпълняваше любимия си номер на превзета учтивост, качих се да взема списъка с поръчките, закачен до гишето. Сгънах бележката в джоба си и се върнах в колата, палейки първата цигара. Бети се беше настанила на допълнителната седалка и разговаряше с Жорж през стъклото. Заобиколих пикапа и седнах зад волана.

— Като поразмислих — каза тя, — реших и аз да дойда.

Обгърнах рамото й с ръка и потеглих бавно, така удоволствието щеше да продължи по-дълго. Тя ми подаде ментова дъвка. Хвърли опаковката на пода. През целия път се притискаше в мен. Не беше необходимо да отварям книгата на Идзин, за да разбера колко беше хубаво.

 

 

Първо се отървахме от бельото, а след това занесох списъка с поръчките в отсрещния магазин. Продавачът в момента разлепваше навсякъде етикети. Пуснах му бележката в джоба.

— Не се притеснявай — казах. — След малко ще мина да взема нещата. И не забравяй бутилката ми…

Той се изправи прекалено бързо и си цапардоса черепа в една етажерка. И при нормални обстоятелства си беше доста загубен, а сега лицето му направо се гърчеше.

— Разбрахме се за една бутилка на петнайсет дни, не сме се уговаряли за един път седмично — каза той.

— Така е, но бях принуден да си намеря помощник. И сега трябва да се грижа и за него.

— Каква е тази история?

— Няма никаква история, а и между нас всичко ще си остане както досега. Ще продължа да пазарувам при теб, ако съумееш да проявиш повече интелигентност.

— За Бога, една бутилка седмично вече е прекалено!

— Смяташ ли, че на всички им е широко около врата?

В този момент той забеляза Бети, която ме чакаше в пикапа с бялата си фланелка и екстравагантните обеци, които блестяха на светлината. Разтърка си цицината, клатейки глава:

— Не, не бих казал — забеляза. — Но мисля, че някои мръсници се подреждат по-добре от другите.

Чувствах, че не съм в изгодна позиция, за да продължавам разговора. Оставих го да стърчи между кашоните и се върнах при колата.

— Добре, разполагаме с малко свободно време — казах. — Искаш ли един сладолед?

— Бога ми, отгатна!

 

 

Познавах добре старицата, която продаваше сладоледи. Бях сред най-добрите й клиенти в категорията „сладоледи с алкохол“ и тя често оставяше бутилката на тезгяха, за да си поговори с мен. Махнах й, докато се приближавахме. Настаних Бети край една маса и отидох да поръчам.

— Мисля, че ще взема два с праскови — казах.

Минах отзад, за да й помогна, извадих две дълбоки купи, които трябва да побираха около литър, докато в това време тя бъркаше с ръце в хладилника, от който излизаше пара. Отворих шкафа, за да потърся буркана с прасковите.

— Я кажете — обади се тя, — тази сутрин ми изглеждате доста възбуден.

Изправих се и погледнах Бети, седнала в залата с кръстосани крака и с цигара в уста.

— Как я намирате? — попитах.

— Има нещо вулгарно…

Взех бутилката с черешов ликьор и се залових да заливам купичките със сладолед.

— Нормално е — казах. — Това е ангел, слязъл направо от небето, нали разбирате?

На връщане спряхме да вземем бельото, после отидох отсреща за покупките. Трябва да беше вече обед и печеше яко, нямаше да е зле да се приберем по-бързо.

Веднага забелязах бутилката. Беше я поставил на видно място пред мрежите с продукти, но не ме посрещна с усмивка, почти не ме погледна. Взех покупките и бутилката концентрат.

— Цупиш ли се нещо?

Дори не ме удостои с поглед.

— Ти си единственият облак в светлия ми ден — казах.

Натрупах целия багаж отзад в каросерията и поехме към мотела. Точно на излизане от града задуха яростно горещ вятър и околността заприлича още повече на пустиня с няколко хилави дървета и оскъдни сенчести петна, но това ми харесваше, харесвах цвета на почвата и имах слабост към широките безбрежни пространства. Вдигнахме стъклата. Бях надул газта до дупка, но таратайката се влачете с деветдесет километра в час, имаше насрещен вятър, трябваше да се въоръжим с търпение. След малко Бети се обърна назад, сигурно от косата й ставаше още по-горещо, защото непрекъснато я повдигаше.

— Знаеш ли — започна тя, — представяш ли си колко далеч бихме стигнали двамата с една свястна кола и с цялото това плюскане отзад…

Преди двайсет години идеята би ме запалила, сега трябваше да положа усилие, за да не се запрозявам от скука.

— Щяхме да направим страхотна обиколка — казах.

— Като нищо… и щяхме да се отървем от тая жалка дупка!

Запалих цигара и кръстосах ръце на кормилото.

— Смешно е може би — подех, — но намирам, че в известен смисъл пейзажът не е чак толкова кофти…

Тя се засмя, отмятайки глава назад:

— Дявол да го вземе! И ти наричаш това пейзаж?

Чувахме как прахта бие по каросерията, колата занасяше от внезапните пориви на вятъра, навън сигурно беше като в пещ. Започнах да се смея с нея.

 

 

Вечерта вятърът изведнъж утихна и въздухът стана тежък. Изнесохме бутилката на верандата, като очаквахме, че нощта ще ни донесе малко прохлада, но видяхме как звездите изгряха без каквато и да е промяна, не се усещаше и най-малък полъх и трябва да кажа, че това не ми беше неприятно. Единственото противодействие бе пълната неподвижност и вече бях добре трениран в това отношение. За пет години имах достатъчно време да измисля няколко начина, за да понасям големите горещини, но нещата се променят, когато наоколо има момиче. Човек в такъв момент не може да се прави на умрял.

След няколко чаши се опитахме да се наместим и двамата в шезлонга. Потяхме се в тъмното, но си давахме вид, че всичко е окей. Винаги е така в началото, човек е готов да понесе всичко. Дълго останахме така, съвсем неподвижни като в напръстник.

После тя се разшава и аз й сипах чашка от питието, за да се успокои. Въздъхна така дълбоко, че би могла да изкорени дърво.

— Питам се дали ще успея да стана — каза тя.

— Откажи се от тази мисъл, не говори глупости. Няма нещо, за което да си струва да…

— Мисля, че ми се пишка — прекъсна ме тя.

Плъзнах ръка в гащетата й и я погалих по дупето. Страхотно беше, с малка струйка пот, която се стичаше от кръста, а кожата й бе нежна като на бебето от рекламата на сапуните „Кадом“. Не исках да мисля за нищо, притиснах я до себе си.

— За Бога! — възкликна. — Не притискай мехура ми!

Въпреки всичко преметна единия си крак върху моите и се вкопчи в тениската ми.

— Доволна съм, че съм с теб. Бих искала да останем заедно, ако е възможно…

Тонът на гласа й беше съвсем банален, сякаш говореше за цвета на обувките си или за олющената мазилка на тавана. Отговорих й също така небрежно и естествено.

— Ами… струва ми се напълно възможно, би трябвало да потръгне. Нямам жена, нито деца, животът ми не е особено комплициран, имам едно бунгало и не много уморително бачкане. Мисля, че съм, общо взето, добра партия.

Тя се притисна още по-силно в мен и много скоро бяхме вир-вода. Въпреки жегата не беше неприятно. Тя ме ухапа по ухото, като мъркаше нещо.

— Вярвам в нас — прошепна. — Млади сме още и ще се справим.

Не разбрах какво искаше да каже. Целувахме се дълго. Ако се опитаме да разберем какви мисли се въртят в главата на едно момиче, съвсем ще затънем и доникъде няма да стигнем. А и не желаех непременно някакво обяснение, исках само да продължавам да я целувам в мрака и да я галя по дупето, докато издържи мехурът й.