Филип Джиан
37°2 сутринта (10)

10

На другата сутрин се събудих сравнително рано и станах безшумно, за да я оставя да поспи. Слязох долу. Лиза беше тръгнала вече на работа, но Еди закусваше, разтворил пред себе си вестник. Беше облякъл червено кимоно с по една бяла птица от двете страни, много успокоително действаше.

— Ти ли си? — каза. — Здрасти.

— Здравей — отговорих.

Настаних се пред него и си сипах чаша кафе. Бонго дойде при мен и отпусна глава на коленете ми.

— Е, и? — попита той. — Как е тя, спи ли?

— Разбира се, че спи. Какво друго?

Той взе вестника, сгъна го на осем и го запрати в ъгъла. Наведе се леко над масата.

— Можеш ли да ми обясниш какво я прихвана вчера? Видя ли всичко?

— По дяволите, на теб никога ли не ти е причернявало? На всичкото отгоре току-що прочете тоя клюкарник. Не виждаш ли, че светът е кървава баня, а ти си седнал да вдигаш гири, задето цапардоса една откачалка, която от самото начало трябваше да удуша!

Той прекара ръка по лицето си, като продължаваше да се усмихва, но ми беше ясно, че нещо го безпокои. Изпих си спокойно кафето.

— Може да се каже, че успя да ми изкара акъла — добави той.

— Беше направо капнала, дявол да го вземе, не е трудно за разбиране!

— Знаеш ли, точно я гледах, когато обърна масата. Само да я беше видял… наистина ме изплаши, ако щеш вярвай…

— Разбира се, тя не е от момичетата, които се оставят да ги тъпчат. Знаеш, че си е такава…

— Мен ако питаш, заведи я някъде да си почине, когато получиш мангизите за книгите…

— А, пак ли?!… Престани да ми лазиш по нервите с тоя номер. Не съм писал КНИГИ, написах ЕДНА книга, направил съм го само веднъж в живота си и даже не зная дали бих могъл да започна отново. В този момент може би някакъв тип разлиства страниците на моя ръкопис в кабинета си, но това съвсем не означава, че книгата ми ще бъде издадена. Така че… не очаквам пари за момента.

— По дяволите, а пък аз мислех, че…

— Ами, нищо подобно… не е това, което си мислиш. Бети съвсем случайно попадна на ръкописа един ден и оттогава си е наумила, че съм гений, и не се отказва от тази мисъл. Еди, погледни ме, оттогава не съм написал нито ред, абсолютно нищо, чуваш ли ме, Еди, и ето докъде я докарахме. Чакаме отговор и знам, че тя мисли за това от сутрин до вечер. Цялата тази история я изнервя, разбираш ли?

— А защо не пишеш следобед? Все пак имаш свободно време…

— Ако се нуждая от нещо, то не е от време. Започваш да ми досаждаш. Чуден човек си, Еди.

— Какво има? Не се ли чувстваш спокоен тук?

— Не, не става дума за това.

— Ами за какво тогава?…

— Откъде да знам? Може би, би трябвало да дочакам да ме осени божията благодат… знам ли?

Трябваше да минат няколко дни, преди да се изличат и последните следи от тази история. Всяка вечер се скъсвах от бачкане в пицарията, поемах три четвърти от поръчки и непрекъснато търчах напред-назад. Когато виждах да пристига някой глупак или досадница, заемах се с тях и не оставях Бети да припари наблизо. Общо взето, в края на работното време бях вече блед като платно и Бети ми казваше!

— Ами ти си се побъркал, какво става с теб… Не дойде дори да изпушиш една цигара, докато аз си стоя със скръстени ръце!

— О! Иска ми се да изкрейзя малко, това е всичко.

— Аз пък мисля, че по-скоро се страхуваш да не повторя онзи номер…

— Бети, говориш глупости… Не си втълпявай подобно нещо.

— Във всеки случай въобще не се чувствам скапана. Не ти ли се иска да се върнем пеша?

— Разбира се, че ми се иска. Чудесна идея!

Направих знак на Еди и красивата му удобна кола потегли безшумно в нощта. Имах чувството, че съм станал жертва на някаква илюзия, краката ми бяха като подкосени. Доста път трябваше да бием до нас. За да си вдъхна кураж, си казвах, че пътят към Небето сигурно е още по-тежък. Пъхнах ръце в джобовете, вдигнах яката и се понесохме напред. Малкия гений го боляха краката, а главата му беше съвсем празна. Въпреки това добре се справях. Единственото, което ме вълнуваше, беше каква разлика вижда тя между сервитьор и водопроводчик, но тази мисъл съвсем не ми попречи да заспя. С нея имах чувството, че непрекъснато трябва да преоткривам нещата. Но така или иначе, нямах нищо по-неотложно за момента.

Една сутрин не я намерих до себе си, като се събудих. Беше минало обяд и бях спал като труп. Изпих едно кафе прав до прозореца, като гледах улицата. Времето бе хубаво, светлината ослепително бяла, но усещах през стъклата студения въздух. Отидох да хвърля един поглед долу, беше само Бонго, легнал пред вратата. Попитах го добре ли е и се качих отново горе. Тишината в къщата ме объркваше. Отидох да взема един душ. Едва когато излязох от банята, забелязах плика на маса.

Беше отворен. Отгоре бе напечатано името на подателя, името на издателя с красиви завъртулки. И моето име беше изписано долу вдясно, с по-дребни букви, просто беше тракнато на машина. Ето че и това стана! — казах си аз. Ето първия отговор. Грабнах сгънатото в плика листче.

Отговорът беше не. Съжаляваме, но не. Много му харесвали идеите ми, обясняваше онзи тип, но стилът ми бил непоносим. „Вие решително излизате извън терена на литературата.“ Опитах се да разбера какво точно е искал да каже и също за какви идеи намекваше, но не беше възможно да се изяснят нещата. Сложих листа обратно в плика и реших да се избръсна.

Не знам как стават тези работи, но в момента, в който се видях в огледалото, се сетих за Бети. Започна да ми става кофти. Явно беше отворила първа писмото, лесно можех да си я представя как къса плика с разтуптяно сърце, потръпваща от надежда, и накрая онзи тип, който изказва своите съжаления, докато в това време светът наоколо се сгромолясва.

— О, по дяволите! Не може да бъде! — промълвих аз.

Подпрях се на умивалника и затворих очи. Ами тогава къде беше тя сега, какво ли още й е минало през главата? Виждах я как тича по улиците, този образ се вряза в мозъка ми като ледено острие, тя си пробиваше път, като разбутваше минувачите, а колите удряха спирачки до дупка, когато се появяваше по средата на улицата, после хукваше отново с разкривено от ужасяваща гримаса лице. И причината за всичко това бях аз, аз и тази смехория, пръкнала се от мозъка ми, всички тези безсънни нощи, през които ковях и точех острието, което сега пробождаше корема ми. Защо бе всичко? Защо ние самите сме винаги изворът на нещастията, които ни сполетяват? Стоях така, адски вкиснат, напълно излязъл от релси, когато тя пристигна. Беше свежа, пърхаща и издокарана, истинска кралица със замръзнал нос.

— Ху, ху… — каза тя. — Дявол да го вземе, започва да става студено! Ама какво ти е на теб? Да можеше само да си видиш кахърната физиономия!

— Не… Просто току-що ставам. Не те чух да се качваш по стълбите.

— От възрастта е. Започваш да оглушаваш.

— Ами да… Най-тъжното е, че занапред ще става все по-зле.

Правех се на хитър, но бях объркан. Толкова бях убеден, че е стенала или крещяла, научавайки новината, че не можех да преглътна насмешливото и спокойно изражение на лицето й. За всеки случай се отпуснах на първия попаднал стол, наведох се назад, за да взема една бира от хладилника. Може би беше някакво чудо, защо не, може би имаше шанс едно на милиард тя да го приеме откъм забавната страна. Бирата ми подейства като цяла опаковка амфетамин. Чувствах как устата ми странно се сгърчва, нещо средно между усмивка и тик.

— А разходката… — казах. — Хубаво ли се разходи?…

— Чудно. Потичах, за да се стопля. Погледни ушите ми, пипни ги, направо са премръзнали!

Имаше и още една хипотеза, може би просто се майтапеше с мен. Но по дяволите, казах си, ПО ДЯВОЛИТЕ, та нали все пак го е прочела това проклето писмо, за какво е целият този цирк? Какво още чака, за да избухне в плач и да изхвърли през прозореца всичките мебели? Вече нищо не разбирах.

Докоснах ушите й, но вече дори не знаех защо го правя, тя ухаеше на свеж въздух, този съживяващ полъх на улиците, а аз все така стисках ушите й.

— Ето, видя ли… Замръзнали са, нали?

Пуснах ги. Вместо това обгърнах ханша й с ръце, после опрях чело в корема й. Слънчев лъч проникна през прозореца и кацна на бузата ми. Тя ме погали по главата. Когато понечих да целуна ръката й, забелязах нещо — пръстите й бяха яркочервени. Това ми се стори толкова странно, че отстъпих назад.

— Но какво е това? Какво е това, малката?

Тя изсумтя нещо, загледана в тавана.

— Ами нищо особено… Боя, червена боя.

В мозъка ми засвятка тревожен сигнал. Пълен срив. Имах чувството, че машината започва да се движи прекалено бързо, но не посегнах към спирачките.

— Как така боя? Искаш да кажеш, че рано сутринта си ходила да боядисваш?

В погледа й проблесна светлинка, тя застина, леко усмихната.

— Ами да, побоядисвах малко — каза звънко. — Потренирах!

Почти се задуших от някакво невероятно просветление.

— По дяволите, Бети… Не е възможно да си го направила, нали?…

Тя се усмихна открито, но общото впечатление нагарчаше.

— Напротив, направих го.

Поклатих глава, като гледах в земята, а отблясъци от светлината затанцуваха пред очите ми.

— Не, не може да бъде… — казах. — Не е възможно!

— И какво толкова е станало? Не обичаш ли червения цвят?

— Но защо е всичко това?

— Не мога да ти отговоря, просто така. Отразява ми се добре.

Станах и започнах да ръкомахам около масата.

— Значи всеки път, когато някой издател отхвърли книгата ми, ти ще му нацапаш къщата с червена боя, така ли?

— Ами да, много е възможно. Искаше ми се да си там, за да видиш физиономиите на онези типове в канцелариите!

— Честна дума, адски шантаво е!

Треперех от гняв и от възхищение. Тя разтърси коси, смеейки се.

— Човек трябва да умее да се забавлява. Не можеш да си представиш колко ми беше добре!

Тя съблече якето и свали шала, който се виеше като многоцветна змия около врата й.

— Дощя ми се кафе — добави. — Майната му, трябва да си измия ръцете, видя ли ги на какво приличат?

Приближих се до прозореца и повдигнах завесата с един пръст.

— Я кажи, никой ли не тръгна подире ти? Сигурна ли си, че не са те проследили?

— Не, те бяха направо сащисани. Никой не можа да отлепи задник от фотьойла.

— Следващия път сигурно цял батальон ченгета ще обкръжи къщата. Представям си гледката оттук.

— Дявол да го вземе, ти винаги мислиш най-лошото!

— Ами да, разбира се, сигурно не съм наред. Ти си на път да пребоядисаш половината град в червено, но аз не трябва да се тревожа!

— Слушай — въздъхна тя. — Трябва да има поне елементарна справедливост, не мислиш ли? Няма да се оставя непрекъснато да ми тровят живота, без да направя нищо!

На другия ден историята се появи във вестника, на последната страница. Свидетели разказваха как се появила „някаква фурия, въоръжена с две бомбички с блажна боя“. Репортерът завършваше с уточнението, че още никой не бил поел отговорността за този атентат. Изрязах съобщението и го пъхнах в портфейла си, върнах вестника при другите, докато продавачът беше с гръб към мен, останалото не ме интересуваше. Купих си цигари и дъвка и излязох.

Бети ме чакаше точно отсреща, седнала на една тераса пред чаша топло какао, от което се вдигаше пара. Времето беше хубаво, един слънчев лъч я караше да примижава, стоеше така с ръце в джобовете и с вдигната яка на якето. Забавих крачка, докато се приближавах към нея, толкова беше красива, никога нямаше да се уморя да я гледам и тази мисъл ме накара да се усмихна в утринната светлина, сякаш бях стъпил върху пачка с банкноти.

— Недей да бързаш — казах. — Ще тръгнем, когато поискаш.

Тя се наведе напред, за да ме целуне по устата, после грабна какаото. Не бързахме за никъде, бяхме решили да позяпаме витрините и да си купим едно-друго, за да не ни тракат зъбите от студ през зимата. Из улиците вече кръстосваха вълци, диви котки и сребърни лисици и на повечето минувачи им бяха почервенели бузите, а това беше признак, че температурата спада и че продавачите на кожени палта щяха да си позлатят топките.

Разкарвахме се хванати под ръка около час, без да намерим това, което търсим, но и без да знаем какво точно искаме, а продавачките въздишаха, като ни виждаха да си тръгваме с празни ръце, преди да се заловят да сгъват отново цялата камара дрехи, които бяха свалили за нас от рафтовете.

Накрая влязохме в един голям магазин, имах чувството, че съм се приземил в огромна кутия локум, оставена отворена на слънцето. Стиснах зъби заради тихата парфюмирана музика, която се носеше във въздуха — хич не ми се искаше да вдишвам през устата всичко това, ама наистина съвсем не издържах. Но не направих никакъв коментар, компенсирах донякъде щетите, като зажваках две парчета дъвка с хлорофил, и последвах Бети сред щандовете за жени.

Нямаше много хора и аз бях единственият мъж наоколо. Помотах се известно време в отделението за женско бельо, като разглеждах някои неща на светлината и проучвах новите системи за закопчаване. Приличаше на пътешествие в мъгла, само дето отговорничката на щанда беше по-скоро пазителка на ада — около петдесетте, с изгорено от изкуственото къдрене чело, от онези, дето са се чукали два или три пъти през целия си скапан живот и после правят всичко, за да го забравят. Всеки път, когато ръката ми потъваше в някоя кошница, пълна с гащи, или пък имах нещастието да изпробвам ластика на някои пликчета, тя се опитваше да ме разстреля с поглед, но аз неизменно й пробутвах една от моите безсмъртни усмивки. Накрая, когато тръгна към мен, лицето й бе алено като Христовата кръв.

— Е, добре, кажете ми какво точно търсите. Може би бих могла да ви помогна?

— Зависи — казах. — Искам да купя пликчета за майка ми. Но трябва да са такива, че космите да прозират през тях…

Тя изпусна някакво комично стенание, но нямах време да видя продължението, защото точно в този момент Бети ме хвана за ръката.

— Какви ги вършиш? — попита. — Ела с мен, трябва да пробвам някои неща.

Носеше цял куп шарени дрехи и докато се насочвахме към кабините за проба, хвърлих едно око на етикета, който висеше от дрехите. Като видях цената, щях направо да се просна на земята като повалено от гръмотевица дърво. После се изхилих.

— Сигурно бъркат нещо. Та толкова човек може да спечели за петнайсет дни яко бачкане!

— Зависи кой — отговори тя.

Висях пред кабината, сякаш ме беше оставила на слънце — гологлав, с отмалели крака. Не се чувствах, много добре, сигурно нямах в джобовете си достатъчно пари, за да платя и половината от дрехите, които беше грабнала. Бедното ми момиче, въобще не си даваше сметка. Питах се дали щях да съумея да я утеша с нещо друго освен една посърнала усмивка. Добре разбирах, че светът още не е в краката ни. Чувах как Бети пъшка и шава зад завесата.

— Как е? — попитах. — Знаеш ли, не си блъскай толкова главата… На момичета като теб им трябва съвсем малко, за да изглеждат добре облечени.

Тя дръпна завесата и като я погледнах, направо се шашнах. Беше навлякла дрехите една върху друга, приличаше на стокилограмова мадама с хлътнали бузи и решителен поглед.

— О, по дяволите… Не… — казах.

Бързо дръпнах отново завесата и се огледах наоколо да видя не са ли ни забелязали. Сега вече дишах през устата. Завесата се отвори почти веднага.

— Не ставай глупав — процеди тя. — След трийсет секунди сме вън.

— Бети, моля те, няма да мине номерът. Сигурен съм, че ще ни хванат…

— Ха, ха — изсмя се тя. — Шегуваш ли се? Точно нас ли ще хванат? — Отправи ми трескав поглед, като ме улови за ръката. — Добре, сега тръгваме! — добави. — Но опитай се все пак да изглеждаш по-безразличен.

Имах чувството, че прекосявам оризова плантация със скрити зад дърветата виетнамци — сигурен бях, че ни дебнат, и ми идеше да изругая: ПОКАЖЕТЕ СЕ, СБИРЩИНА БОКЛУЦИ, И ДА СВЪРШВАМЕ ПО-БЪРЗО! Адски трудно ми бе да местя крака, нещо като малария сгърчваше червата ми. Колкото повече се приближавахме към изхода, толкова по-силно ставаше напрежението. Ушите на Бети бяха почервенели, а моите бучаха. Дявол да го вземе, казах си, не повече от два или три метра, и ще можем да се приберем вкъщи!

Светлината, която идваше отвън, изглеждаше направо ослепителна. Разтърси ме нервен смях, когато Бети протегна ръка към вратата. В крайна сметка изживяването бе по-скоро опияняващо. Вървях по петите й, готов да натисна газта до дупка. Единият й крак беше вече на улицата, когато усетих как една ръка ме сграбчва за рамото. Край, свършено е с мен, прекалено глупаво е, помислих аз и си представих как кръвта ми бликва на всички страни и опръсква поляната.

— НЕ МЪРДАЙТЕ! СПРЕТЕ! — казваше ръката.

Бети прелетя през прага като реактивен самолет.

— Не спирай! Светни му един! — посъветва ме тя.

Но аз се обърнах като някакъв идиот, без да знам защо. Във всеки от нас е стаено неосъзнато влечение към поражението. Мъжът имаше две ръце, два крака и значка и сигурно беше помислил, че се каня да приведа съвета на Бети в изпълнение. Лъжеше се, намирах се по-скоро в състояние на шок, войната бе свършила за мен и възнамерявах да му припомня Женевските споразумения. Това не попречи на този мръсник да вземе преднина и той ми изпрати право кроше в дясното око. Главата ми щеше да се пръсне, замахах с ръце и полетях назад. От удара вратата се отвори, преплетох крака и се приземих на улицата по гръб. Погледнах за миг небето, после главата на онзи се открои над мен като атомен облак. Виждах само с едното око и кадрите преминаха ускорено като в ням филм. Мъжът се наведе, за да ме хване за якето.

— Хайде, ставай! — каза.

Няколко души се бяха спрели на тротоара. Представлението беше безплатно. Вкопчих се в ръката на мъжа, докато ме изправяше; готвех се да защитя честта си в последен опит за съпротива, като го ритна яко с крак слепешката, но не се наложи. Едно дебело момиче се появи изневиделица зад него и го цапардоса отривисто, както беше още надвесен над мен. Политнах отново назад, а мъжът се разпльоска като печена ябълка на вратата на една паркирала кола. Един слънчев лъч ме заслепи. Дебелата мацка ми подаде ръка.

— Не си мой тип — подхвърлих.

— Това ще видим по-късно — отговори тя. — Да се спасяваме!

Изправих се и препуснах след нея. Дългите й черни коси се развяваха на вятъра като пиратско знаме.

— Хей, Бети… ти ли си… — попитах. — Ти ли си, Бети?

 

 

Взех една бира и седнах на стола, докато тя приготвяше компреси и събличаше всичките дрехи, които бяха на нея. Окото ми приличаше на неразположена актиния. До гуша ми беше дошло от всички тези щуротии.

— До гуша ми дойде от всички тези щуротии — казах.

Тя застана пред мен с компреса. Седна на коленете ми и го постави върху окото ми.

— Зная защо си изнервен — заяви. — Защото се би…

— Майтапиш се, не съм се бил. Само дето ми натресоха един юмрук в мутрата.

— Добре де, да не е дошъл краят на света… Не личи много, знаеш ли… Само малко е подуто…

— Ами да, съвсем леко е почервеняло и това е!

Погледнах я с единственото око, което ми беше останало. Усмихваше се, да, точно така, усмихваше се и нищо не можех да направя срещу това, светът загубваше всякакво значение и ми се отщяваше да я упреквам в каквото и да било. Можех да помърморя, колкото да си придам важност, но отровата вече бе проникнала в мозъка ми — колко струваше този изсушен и невзрачен свят в сравнение с нея, какво друго имаше смисъл, освен косите й, дробовете й, коленете й и всичко останало, щях ли да бъда в състояние да създам нещо друго, не притежавах ли вече нещо огромно, нещо тъй живо? Благодарение на нея на моменти имах чувството, че не съм съвсем излишен, и, естествено, бях готов да платя висока цена за всичко това. Не че бях отъждествил света с Бети, просто нямах какво да правя в него. Тя се усмихваше и гневът ми се изпаряваше като мокра следа от крак под палещите лъчи на слънцето — това всеки път ме поразяваше. Не вярвах на очите си.

Тя навлече един от парцалите, които беше свила, и започна да се върти около мен, като заемаше различни пози.

— Е, какво ще кажеш? Как ме намираш?

Първо допих бирата. След това разнежено прошепнах:

— Бих искал да мога да те гледам и с двете си очи.