Включено в книгата
Оригинално заглавие
37°2 le matin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 9 гласа)
Сканиране
ventcis (2014)
Начална корекция и форматиране
ventcis (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Филип Джиан. 37° 2 сутринта

Френска. Второ издание

Редактор: Силвия Вагенщайн

ИК „Колибри“, София, 2002

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN: 954-529-206-7

 

Формат 84/108/32. Печ. коли 20

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Цена 6 лв.

Печатница „Симолини“ — София


12

След два дни ченгетата я отведоха. Не бях у дома, когато са дошли, бях с Еди. Беше понеделник следобед и кръстосвахме града, за да намерим маслини, всички магазини бяха затворени, а предишната вечер бяхме забелязали, че резервите са се изчерпали. Изглежда, Марио бе забравил да поръча, ами да, обясняваше ми Еди, гледа да докопа бутилката бира в кухнята, но колкото до останалото, не може да се разчита на него. Духаше вятър и навън бе не повече от три-четири градуса, температурите внезапно бяха спаднали.

Не бързахме за никъде, Еди караше бавно, приличаше повече на приятна разходка под ледената светлина и в колата беше приятно. Нямаше особена причина, но наистина се чувствах спокоен. Може би да обикаляш така града надлъж и нашир в търсене на шепа маслини беше от тези изживявания, които изпълват душата с покой като леки снежинки, сипещи се над поле, осеяно с мъртъвци.

Накрая намерихме каквото ни трябва в китайския квартал, без майтап, и на всичкото отгоре успяхме да обърнем няколко чашки саке, а това ни помогна да се доберем до колата, без да се простудим. На връщане разговаряхме по-шумно отпреди. Ушите на Еди бяха почервенели, тонусът му се бе покачил.

— Разбираш ли, братле, пица без маслини е като кух фъстък!

— Да, да, така е, само че гледай къде караш!

Паркирахме срещу къщата. Едва бях стъпил с единия крак на тротоара, когато видях Лиза да тича към нас. Човек направо можеше да замръзне на място, а тя беше само по един лек пуловер. Нахвърли се върху мен.

— Ох, божичко, не знам какво е станало, отведоха я! — проплака тя.

— Какво има, какви ги разправяш? — попитах.

— Да… две ченгета… Дойдоха и я откараха!

Прехапах устни. Еди ни гледаше над покрива на колата, вече не се хилеше. Лиза беше напълно изкрейзила, зъбите й тракаха, а наоколо започваше да се стъмва.

— Добре — казах. — Ще ми разкажеш всичко вкъщи. Ще пукнеш от студ, ако продължаваш да стоиш тук.

 

 

Един час по-късно, след кратък разговор и няколко телефонни обаждания, разполагах с всички необходими сведения за случилото се. Изгълтах един грог и намъкнах якето.

— Ще дойда с теб — заяви Еди.

— Не, благодаря.

— Тогава вземи поне колата…

— Не, мисля, че добре ще ми се отрази да походя пеша. Няма нищо, не се тревожете.

И така, излязох. Не беше много късно, но вече се стъмваше. Закрачих бързо, с ръце в джобовете и сгушена между раменете глава. Улиците се бяха превърнали вече в безкраен низ лайнени светлини, но познавах добре пътя, бях поправял едно казанче за вода наблизо и не ми беше особено приятно да минавам пред ченгетата с чантата с инструменти през рамо, имах чувството, че ме гледат.

Не бях изминал и половината път, когато нещо адски ме прободе в гръдния кош. Започнах да мигам от болка и отворих уста, помислих, че ще се срутя на земята. Спрях да си поема дъх. Чудничко, помислих си, като че ли цялата тая гадост не ми стига. Най-много ме тревожеше историята с подаденото оплакване, а и ченгето по телефона каза направо, че работата е по-скоро неприятна. Изминах последната отсечка с пламтящ мозък, почти сгънат на две. Питах се какво означава думата „неприятен“ за едно ченге. Останалите минувачи също като мен бълваха неизменните облачета бяла пара, а това все пак бе признак, че сме живи.

Точно преди да пристигна, имах щастието да намеря отворено магазинче и влязох вътре. Струваше ми се малко тъпо да купувам портокали, но просто не знаех какво трябва да занесе човек на момиче, попаднало в пандиза, а пък не успявах да се съсредоточа. От друга страна, портокалите бъкат от витамини. Реших да купя две кутии сок. Някакво момиче танцуваше полуголо на етикета, наоколо безлюден плаж и синя вода — онези, дето го бяха измислили, много-много не са си блъскали главата.

 

 

Заведоха ме в един кабинет и вътре ме чакаше някакъв симпатяга, който си играеше с една линия. Бях притеснен. Направи ми знак да седна, като посочи стола с върха на линията. Беше на около четирийсет години, с красиви рамене и полуусмивка на устните. Чувствах се дяволски нервен.

— Ами ето какво…

— Не се хабете — прекъсна ме той. — Познавам цялата история от игла до конец. Аз приех оплакването и даже поговорих с приятелката ви…

— А, така ли!

— Да. Между нас казано, хубаво момиче, но малко нервничко…

— Зависи, невинаги е такава. Разбирате ли, не знам как да се изразя… но това се повтаря всеки месец. Трудно ни е да схванем как се отразява това нещо. Едва ли е особено забавно.

— Е, да не преувеличаваме…

— Да, разбира се.

Изгледа ме внимателно, после взе да се усмихва. Все още му нямах доверие, но вече се чувствах по-добре, не ми изглеждаше много лош, може би най-сетне бях попаднал на свестен човек.

— Значи вие пишете романи — каза той.

— Да, да… Всъщност опитвам се да публикувам нещо…

Той кима в продължение на няколко секунди. Остави линията на бюрото, стана, после отиде да види дали няма някой зад вратата. След това взе един стол, сложи го пред мен и го възседна. Докосна ме по рамото.

— Слушайте, картината ми е съвсем ясна. В тези издателства всички са тъпанари…

— Наистина ли?

— Ами да. Чакайте, не мърдайте, ще ви покажа нещо…

Извади куп листове от едно чекмедже и го пусна на бюрото. Навярно тежеше около килограм и половина. Листовете бяха стегнати с ластик.

— Какво е това според вас? Предавате ли се?

— Не — казах. — Това е ръкопис.

Помислих, че ще ме разцелува, но вместо това се задоволи да ме потупа по крака и да ми се усмихне блажено.

— Улучихте! Започвате да ми харесвате, драги…

— Радвам се.

Той погали пакета, като ме гледаше право в очите.

— Дръжте се да не паднете — каза. — Връщали са ми това книжле двайсет и седем пъти!

— Двайсет и седем?

— Ами да… И мисля, че краят му няма да се види скоро, те сигурно са се наговорили. Наистина са големи тъпанари!

— Дявол да го вземе, двайсет и седем пъти… Мили Боже!

— И въпреки всичко съм сигурен, че книгата ще се продава като топъл хляб. Хората обичат точно такива неща. Само като си помисля, драги, десет години от живота си посветих на това книжле, целия си опит на следовател, при това съм описал само най-интересните, най-хубавите, истинска бомба!… Може и да не съм си имал работа с Ал Капоне или Лудия Пиеро, но вярвайте, много е тежко.

— Съгласен съм.

— Значи искате да ми кажете: защо не публикуват книгата ми, какво ги е прихванало? Познавам ченгета, които продадоха спомените си в милиони екземпляри, тогава какво им става? Не харесват ли вече детективските истории?

— Няма смисъл да се мъчим да разберем.

Той бавно поклати глава. После хвърли поглед към моите кутии с портокалов сок.

— Може ли? Не ви ли се иска да си пийнете?

Намирах се в положение, в което нищо не можех да му откажа. Подадох му единия сок, като се овладях да не направя гримаса. Той извади двайсетсантиметрово острие от джоба си, за да среже отстрани картонената кутия. Истински бръснач, но аз дори не трепнах. После сложи на бюрото две пластмасови чашки и видях как пред мен изникна бутилка водка, която явно е била вече неколкократно дегустирана. Докато пълнеше чашите, аз се питах къде се намирам.

— Да пием за успеха ни! — каза той. — Няма да се оставим да ни стъпчат.

— Дума да не става!

— Така че разберете ме, не мога да оправдая приятелката ви, но в същото време не мога и да я виня. Всички тези типове си седят спокойно там и за пет минути помитат вашия едногодишен труд. Защото не можете все пак да кажете, че историите за ченгета вече не интересуват никого, никой няма да седне да твърди подобни щуротии!

Напълни отново чашите. Започваше да ми става хубаво, зад себе си вече имах няколко сакета и един грог, а и се чувствах на сигурно в този кабинет, всичко беше без грешка.

— Дявол да го вземе! Когато онзи глупак ми телефонира и ми разказа цялата история, направо ми напълни душата. Намерил си е майстора! По този случай му дръпнах няколко солидни глътки. Най-сетне, казах си, ето един, който ще плати и за останалите!

— Да, но това е само драскотина… Не би трябвало да прави от мухата слон.

— Точно така, ако бях аз, сигурно щях да го пребия. Ама наистина какво си въобразяват? Добре, ще му обърнем ли по още едно?

Водката бомбардираше черепа ми като плеяда изгарящи слънца. Подадох си чашата с усмивка. Животът нерядко е хубав, пълен с изненади и толкова мил, колкото само една жена може да бъде понякога, ето защо човек винаги трябва да е нащрек. Поставих ръка върху ръкописа на симпатягата и го погледнах в очите. С него явно бяхме на един и същ хал и това ни сближаваше.

— Вижте какво — подех, — рядко се лъжа в тези работи и ще ви кажа нещо: книгата ви ще бъде издадена. Усещам го. Надявам се, че ще ми изпратите един екземпляр с посвещение.

— Наистина ли мислите така?

— Има признаци, които никога не лъжат. Книгата ви пърха под ръката ми. Като самолет, който всеки миг ще излети.

Ченгето направи гримаса като маратонец, пресичащ финалната линия. После прекара ръка по лицето си.

— О, по дяволите! — каза. — Трудно ми е да повярвам!

— Така си е — настоях. — Добре, какво ще предприемем с Бети? Може би бихме могли да се направим на разсеяни, а?

— Дявол да го вземе, ще мога най-сетне да се разкарам от този скапан кабинет!

— Да, положително. Ами тогава да отида при нея…

Трябваше да изчакам малко да се съвземе след всички тези вълнения. Хвърлих поглед през прозореца в тъмната нощ, надявах се, че всичко това скоро ще свърши. С едната ръка той се почеса по главата, а с другата подели по равно остатъка от водката, като изчака и последната капка да благоволи да капне.

— Колкото до приятелката ви, все пак съм затруднен — каза, като направи гримаса. — Заради скапаното оплакване, нали разбирате… Това ми връзва ръцете.

— По дяволите, спомнете си — казах, — тя го направи заради такива като вас и мен, жертва се, за да накара тези глупаци да помислят малко преди да погребат някоя книга, тя се бори за нас. Сега е наш ред да направим нещо за нея!

— Мамка му стара, разбирам прекрасно. Да, разбирам. Но това оплакване ме безпокои…

Той дори не ме гледаше вече в очите, беше се заел да изчегърта някакво невидимо петънце от панталона си. С цялата тази водка, която бяхме изгълтали, малко се бях разгорещил — започнах да повишавам глас, като че ли бях забравил, че се намирам в кабинета на едно ченге.

— Ами тогава кой всъщност командва тук, а? Ще оставим последната дума на този боклук, ще продължим просто да си пописваме, за да имаме правото да се провалим, така ли?

— Не разбирате ли, става дума за това оплакване…

Наистина изглеждаше загрижен, но си седеше все така омекнал като дъвка, сякаш бе овързан от главата до краката. Започнах да се задушавам.

— Вижте какво — подхванах отново, — само не ми казвайте, че нищо не може да се направи. Намираме се все пак в полицията, а тук човек би трябвало да се справи някак си, не намирате ли?

— Да, но не е толкова просто… Едно оплакване никога не остава без последици…

— Добре, ясно, разбрах…

— Уверявам ви, драги, че наистина съжалявам… Разбира се, би могло да се намери разрешение…

Погледнахме се право в очите. Питах се дали му е забавно да му вадят така думите с ченгел, може би беше професионална деформация. Изчаках мисълта напълно да узрее в главата му.

— Струва ми се, че е време да изплюеш камъчето — казах.

Той погледна обувките си, като раздвижи крака.

— Не е нужно кой знае какво — въздъхна. — Чисто и просто онзи тип да оттегли оплакването си…

Известно време мълчахме. После аз станах и взех опакованите кутии със стопроцентов натурален сок.

— Мога ли да я видя? — попитах. — Възможно ли е?

— Ами да, можем да го уредим.

— Стискам палци за книжлето ви — казах.

 

 

Имаше още една жена с нея, някаква старица, легнала в дъното на една скамейка. Не беше прекалено светло, само колкото да не е без хич. Стори ми се ужасно. За щастие тя беше във форма, видя ми се дори по-спокойна. Човек можеше да се запита кой от нас двамата беше в дранголника. Подадох й портокаловия сок с бледа усмивка и се хванах за решетките.

— Как си? — попитах.

— Добре, а ти? Какво има? Само да си видиш физиономията!

— По дяволите, всичко е заради мен… Но бързо ще те измъкна оттук. Дръж се…

Решетките бяха дебели, нямаше начин да раздалеча железните пръти; след всичко, което бях изпоркал, бях останал съвсем без сили. Косите й се опитваха да ми кажат нещо, протегнах ръка, за да ги докосна.

— Ще се почувствам по-добре, ако можех да отнеса със себе си едно малко кичурче.

Тя ги разтърси, смеейки се, и това вече не беше килия, а пещерата на Али Баба, сигурно не бях с всичкия си, но ми беше хубаво така, хубаво е да потръпваш пред една малко мръснишка сцена, която си представяш, без да изпиташ и капчица срам, да протегнеш ръка към едно момиче и да изплуваш от цялата тази безсмислена гадост, която ни залива, с едно пламъче в слабините.

Тя така силно ме развълнува, че усетих как залитам, овладях се в последната минута, като продължих да се усмихвам. Важното е, че е жива, мислех си аз, останалото е без значение.

— Я гледай — каза тя. — Та ти едва се държиш на краката си! Приближи се малко…

Не се приближих, дори отстъпих назад.

— Хей — подхвърлих, — не можеш да си представиш какво преживях. Нито за миг не съм преставал да мисля за теб.

— Да, но все пак не си готов да се затриеш от мъка. Не си си губил времето!

Имах чувството, че съм върху ескалатор, който ме отвеждаше към изхода. Отстъпих назад покрай стената, трябваше на всяка цена да изляза оттук с някакъв безметежен образ в съзнанието, нещо, което да нося със себе си като талисман.

— Всичко ще се оправи — казах. — Трябва да тръгвам, но ти гарантирам, че няма да гниеш тук, защото ще се погрижа за всичко. Ще разреша всички проблеми!

— Ами да, мога да си представя, особено като те гледам как едва се държиш на крайниците си. Сигурна съм, че ще свършиш страхотна работа. Хей… ама не изчезвай така!

Точно това направих. Отстъпих още крачка или две и се озовах отново в тъмния коридор — не я виждах повече.

— Не забравяй, че ще те измъкна оттук — извиках. — Не се страхувай!

Чу се зловещ шум, сякаш беше ритнала решетките с крак.

— ХА-ХА! — изсмя се тя. — И ТИ СИ МИСЛИШ, ЧЕ ПОДОБНИ НЕЩА МОГАТ ДА МЕ ИЗПЛАШАТ!

Върнах се бавно вкъщи, минах отзад, за да избегна Еди и Лиза, и стигнах до леглото, без да паля осветлението. Чувах ги как разговарят долу. Легнах и изпуших една цигара, като вдишвах бавно дима и извиквах пред очите си образа й колкото пъти и за колкото време пожелаех. След това се почувствах по-добре, плиснах малко вода на лицето си и слязох долу. Бях стигнал едва до средата на стълбите, когато те вдигнаха очи към мен.

— Всичко е наред, не се безпокойте — казах аз. — Работата е практически уредена.

— Ама ти отдавна ли си тук? — попита Еди.

— Не искам да те тревожа, но да знаеш, че Марио няма вече нито една маслина. Видя ли колко е часът?

Скочихме в колата и цялата вечер бачках като луд, но умът ми беше другаде. Колкото до бакшишите, кръгла нула.