Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (83)

Спор с художника^[1]

Беше време, когато на сцената нямаше никакъв художник, а имаше само бояджия-декоратор с годишно възнаграждение, който рисуваше всичко, каквото беше нужно. Това беше лошо в художествено отношение време. Най-сетне за обща радост в театъра отново се върна художникът. На първо време той като скромен квартирант, попаднал в чуждо жилище, се държеше кротко, настрана, но постепенно започна все повече и повече да заграбва властта в свои ръце и в някои театри достигна до главната роля — инициатор на спектакъла, почти самостоятелен творец и по този начин измести актьора от законното му място в театъра.

Това особено се почувствува, когато един от знаменитите художници, комуто бе възложена постановката на една пиеса в нашия театър, ми изпрати по пощата скица за моя грим с категорични строги бележки как трябва да се гримирам. Като хвърлих поглед върху скицата, видях някакво непознато лице, напълно противоположно на онова, което авторът искаше и което под негово влияние растеше в моето въображение. Май че художникът не беше прочел дори текста на пиесата, която поставяхме, той нищо не знаеше за оная сложна душевна аналитична работа върху пиесата и ролята, с помощта на която актьорът извършва в душата и в тялото си творческия процес на своята органическа природа. Необмислената скица на художника ми се видя жалка, а неговата самонадеяност — оскърбителна.

Добре е все пак, помислих си, че аз се намирам в изключително положение и мога да споря с художника, да отстоявам своите възгледи. Наистина и за мене това не е лесно, но все пак е възможно. Но я си представете за момент положението на артиста, на режисьора, които не могат „да посмеят да имат свое съждение“ пред авторитета на художника, тогава ти става обидно за нашето изкуство и се ужасяваш от това насилие върху душата на артиста. Артистът е създал, обикнал, отгледал в своята душа тънко обмислен, вътрешно почувствуван образ, той е заживял с него и изведнъж отнякъде си, от Ялта или Кавказ, се получава пакет от художника, който се наслаждава там на природата. Артистът изважда от пакета някакъв портрет на съвсем чужд за него човек, чийто външен вид му заповядва да приеме и да се слее с оня жив човек, който вече се е родил в неговата душа.

„Извинете, нямам честта да познавам тоя странен и неприятен за мене господин“ — плахо заявява артистът.

„Не разсъждавайте, това е вашият грим“ — чува той в отговор заповед отгоре.

Горкият артист нищо друго не може да направи, освен със собствените си ръце да свали главата на своя оформил се образ и на негово място да прикрепи новата глава на чуждия, омразен непознат човек. Но ще може ли той през тази мъртва маска да пропусне топлото чувство, което е заживяло в неговата душа? Какво ще се получи от такова едно несъответствие?

През това време художникът в Кавказ разсъждава така:

„Това действуващо лице, чийто грим са ми поръчали, очевидно е глупав човек. Значи той трябва да бъде с ниско малко чело.“ И ето той рисува малко и ниско чело. „По-нататък — разсъждава художникът — очевидно той е аристократ. Значи има тънък нос и тънки устни.“ Тогава той рисува тънък нос и тънки устни. „Той е конте. Значи брадичка от моден журнал. Той очевидно е зъл. Значи тънки устни, брюнет, ниско поникнали вежди…“ И т.н. и т.н.

А може би артистът е замислил ролята върху неочаквани контрасти: зъл, а светъл блондин. Аристократ, а с дебел нос. Глупав, а със силно оплешивяло чело.

При среща с художника не се стърпях и му казах: „Не вие трябва да диктувате на нас, а, обратното, нашето актьорско чувство ще ви диктува какво аз, изпълнителят на ролята, виждам и какво е нужно за постановката. Вашата задача е да вникнете в нашия замисъл, да разберете неговата същност и с рисунката да подскажете онова, което трудно може да се обясни на актьора с думи. Вие, както и актьорът, не сте самостоятелни творци. Ние зависим от автора и доброволно се сливаме с него; вие пък зависите от автора и актьора и също доброволно трябва да се слеете с нас.“

Боже мой, какво стана с художника, който се смяташе за единствен творец на спектакъла! „На мене?! Да суфлирам на някакви актьори?! Предпочитам аз да им заповядвам. О не! Не желая дори да се тревожа за тая работа. Аз просто я върша. А подхожда ли моята скица или не, това малко ме интересува. Достатъчно е и това, че вместо да рисувам картина губя времето си с театъра.“

„Значи вие сте чужд за нас човек — отговорих му аз. — Вие сте квартирант, който иска да стане хазяин. На вас не ви трябва нито театър, нито драматург, нито Шекспир, нито Гогол, нито Салвини, нито Ермолова. Вие имате нужда от театралната рамка, за да показвате в нея своите платна. На вас ви трябва нашето тяло, за да му нахлузвате вашите костюми. На вас ви трябва нашето лице, за да рисувате върху него като по платно. И всичко заедно — и театърът, и ние в него — сме ви нужни само за да се прославите. Най-лесно се постига това в театър, където всекидневно се събират хиляди тълпи, докато на художествените изложби посетителите се броят с десетици. Обикнете най-напред великите идеи на поетите, големите артистични таланти, самото изкуство на актьора, чиято същност вие може би и не познавате. И запомнете, ако няма актьор, няма да има и театър, не ще ви има и вас в него. И така идвайте при нас, работете заедно с нас по режисьорски, по актьорски върху анализа на пиесата, върху опознаването на нейния свръхсъзнателен живот. Помагайте ни да го пресъздаваме и когато вие като режисьора и артиста разберете какво може да се направи от актьорския и от сценичния материал, с който разполага театърът и спектакълът, тогава се усамотете във вашето ателие и се отдайте на личното си вдъхновение. Тогава това, което ще създадете, не ще бъде чуждо на нас, хората, които сме страдали и сме се мъчили заедно с вас. Дотогава, докато не разберете моите думи и възмущението ми на артист, вие ще бъдете чужд човек в театъра, ненужен член на нашето семейство, временен квартирант в нашия дом. А ние жадуваме завинаги да се слеем с истински художник, който да обикне и разбере високата мисия на театъра и на нашето сценично изкуство.“