Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (25)

Майнингенците

Приблизително по това време пристигна в Москва знаменитата трупа на Майнингенския херцог начело с режисьора Херман Кронек^[1]. Техните спектакли за пръв път показаха в Москва нов род постановка — с историческа вярност към епохата, с народни сцени, с прекрасна външна форма, с удивителна дисциплина и с цялата организация на един великолепен празник на изкуството. Не пропусках ни едно представление и не само ги гледах, но и ги изучавах.

Говореха, че в трупата няма нито един талантлив актьор. Това не е вярно. Там бяха Барнай, Телер и др. Може да не сме съгласни изобщо с немския патос и с начина, по който играят трагедиите. Да допуснем, че майнингенците не можаха да обновят старите, чисто актьорски похвати на игра. Но би било несправедливо да се твърди, че всичко у тях бе външно, че всичко се основава на бутафорията. Когато казаха това на Кронек, той отговори: „Аз им донесох Шекспир, Шилер, а те се интересували само от мебели. Странен вкус има тая публика!“

Кронек беше прав, защото наистина в трупата живееше духът на Шилер и на Шекспир.

Майнингенският херцог умееше с чисто режисьорски, постановъчни средства без помощта на изключително талантливи актьори да показва в художествена форма много от творческите замисли на великите поети. Не може да се забрави например следната сцена от „Орлеанската дева“: хилав, жалък и смутен крал седи на грамаден, не за неговия ръст трон; слабите му крачка висят във въздуха и не достигат до възглавничката. Около трона — засраменият двор, който се опитва с последни сили да поддържа кралския престиж. Но в момента, когато властта се сгромолясва, дворцовите поклони ти се струват излишни. Сред тази обстановка на загиващия кралски престиж се явяват английските пратеници — високи, стройни, решителни, смели и дръзки до ужас. Човек не може хладнокръвно да понася подигравките и високомерния тон на победителя. Когато нещастният крал дава унизителната заповед, оронваща неговото достойнство, придворният, който получава разпореждането, се опитва, преди да напусне залата, да направи традиционния поклон. Но едва започнал, той се спира, колебае се, изправя се и застава с наведени очи, сълзи бликат от очите му и той, забравил церемониала, бяга, за да не се разплаче пред всички.

Заедно с него плакаха и зрителите, плаках и аз, тъй като измислицата на режисьора сама по себе си създава голямо настроение и говори за същността на момента.

Със също такава хубава режисьорска изобретателност се третираха и другите сцени, гдето френският крал е подложен на унижения: тежкото дворцово настроение, моментът, в който влиза в двореца най-вдъхновената освободителка Жана д’Арк. Режисьорът така е сгъстил атмосферата в победения двор, че зрителят с нетърпение чака идването на освободителката, той така й се радва, че вече не забелязва играта на актьорите. Талантът на режисьора често я засенчваше.

Режисьорът може да направи много, но съвсем не всичко. Главното е в ръцете на актьорите, на които трябва да се помогне, които трябва да бъдат упътени преди всичко. За тази помощ на актьора, изглежда, не се грижеха достатъчно майнингенските режисьори и затова режисьорът беше обречен да твори без помощта на артистите. Режисьорският план беше винаги широк и задълбочен в духовен смисъл, но как можеше да бъде изпълнен без помощта на артистите? По неволя центърът на тежестта в спектакъла е трябвало да бъде пренесен върху самата постановка. Необходимостта да се твори за всички създаваше режисьорски деспотизъм.

Струваше ми се, че и ние, режисьорите-любители, бяхме в положението на Кронек и на Майнингенския херцог. И ние искахме да създаваме големи спектакли, да разкриваме велики мисли и чувства, но като нямахме готови актьори, бяхме принудени всичко да предоставяме във властта на режисьора, който трябваше да твори самичък с помощта на постановката, на реквизита, на интересните мизансцени и на режисьорските хрумвания. Ето защо деспотизмът на майнингенските режисьори ми се струваше оправдан. Аз им съчувствувах и се стараех да изуча похватите на Кронековата работа. Ето какво научих от лица, които са имали работа с него и които са присъствували на неговите репетиции.

Кронек — страшилището за актьорите — извън репетициите и представленията е бил в най-обикновени другарски отношения дори с третостепенните актьори на трупата. Той като че ли даже кокетничел с това си приятелско държане с по-низшите. Но при започване на репетицията, след като седнел на режисьорското си място, Кронек се прераждал. Той седял мълчаливо, очаквайки стрелката на часовника да стигне до определения за репетиция час. Тогава вземал голям звънец със зловещо нисък звук и с безстрастен глас обявявал: „Anfangen“^[2] Отведнъж всичко затихвало, актьорите също се прераждали. Репетицията започвала точно и продължавала без прекъсване дотогава, докато отново не се чуе зловещият звънец, след което безстрастният глас на режисьора започвал своите бележки. А след това пак фаталното „Anfangen“ и репетицията продължавала.

Но отведнъж репетицията спира. Настава смущение. Актьорите си шушукат, помощник-режисьорите сноват по сцената. Изглежда, че нещо се е случило. Оказва се, че един от изпълнителите е закъснял и неговият монолог трябва да бъде пропуснат. Помощник-режисьорът съобщава за това на Кронек и чака разпорежданията му, застанал пред суфльорската будка. Всички стихват. Кронек ги измъчва с паузата си. Тя изглежда безкрайно дълга. Кронек мисли, решава. Всички очакват присъдата. И най-сетне режисьорът я произнася:

„Ролята на закъснелия артист X през време на всичките московски гастроли ще играе артистът Y, а на артиста X възлагам да води най-последната група статисти в масовите сцени на последния план.“

И репетицията продължава, като провинилият се артист бива заместен с дубльор.

Друг път след Шилеровите „Разбойници“ Кронек направил скандал. Работата се състояла в това, че един от неговите помощници, изглежда, лекомислен млад човек, закъснял да пусне на сцената всички статисти. Като свършило представлението, Кронек извикал провинения и почнал с мек тон да укорява своя помощник, но той шеговито се мъчел да се оправдае.

„Herr Schultz — обърнал се Кронек към случайно минаващия край тях прост немски сценичен работник от групата, — кажете, моля ви се, при кои думи в тая сцена влиза отляво групата разбойници?“

Работникът издекламирал с патос целия монолог, стараейки се да покаже своите артистически способности. Кронек одобрително го потупал по рамото и обръщайки се към своя лекомислен помощник, му казал внушително:

„Това е прост работник. А вие сте режисьор и мой помощник! Засрамете се! Пфуй!“

Аз оцених онова хубаво, което ни донесоха майнингенците, т.е. техните режисьорски похвати, с които изявяваха духовната същност на произведението. Много съм им благодарен за това. Тая благодарност винаги ще живее в душата ми.

В живота на нашето дружество и специално в мене самия майнингенците създадоха нов важен етап.

Но имаше и нещо лошо в тяхното влияние върху мене. Работата е там, че въздържаността и хладнокръвието на Кронек ми се харесаха. Аз му подражавах и с течение на времето станах режисьор-деспот, а много руски режисьори започнаха пък да ми подражават точно тъй, както аз по мое време подражавах на Кронек^[3]. Създаде се цяло поколение от режисьори-деспоти. Но — уви! — тъй като те не притежаваха таланта на Кронек и на Майнингенския херцог, тези режисьори от нов тип станаха постановчици, които превърнаха артистите наравно с мебелите в реквизитни предмети, в закачалка за дрехи и в пионки, които движеха по своите мизансцени.