Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (49)

Обществено-политическа линия

„Доктор Щокман“

Прехвърлянето в новия театър на улица „Камергерска“ (септември 1902 г.) съвпадна с началото на една нова линия в репертоара и в насоката на работата на театъра. Аз ще наричам тази линия обществено-политическа.

По-рано, две години преди времето, за което става дума, в репертоара и в актьорската работа на театъра се беше появил съвсем случайно зародишът на тази насока. Това стана в Ибсеновата пиеса „Доктор Щокман“ през сезона 1900–1901 г.^[1]

Доктор Щокман в моя репертоар е една от малкото щастливи роли, която привлича със своята вътрешна сила и обаяние. Още щом прочетох пиесата, аз я разбрах веднага, веднага заживях с нея и веднага влязох в ролята, още на първата репетиция. Очевидно самият живот се беше погрижил навреме, щото аз да извърша цялата подготвителна творческа работа и да се запася с необходимия душевен материал и възпоминания от аналогични с ролята жизнени чувствувания. Моята режисьорска и актьорска работа върху пиесата и върху ролята тръгна отначало по линията на интуицията и на чувството, но пиесата, ролята и постановката получиха друга насока и много по-широко обществено-политическо значение и окраска.

В пиесата и в ролята ме привличаше любовта и непреодолимия стремеж на Щокман към истината. Беше ми лесно в тази роля да слагам на очите си розовите очила на наивна доверчивост към хората и през тях да гледам всички околни, да им вярвам и искрено да ги обичам. Когато постепенно се разкриваше разложението в душите на заобикалящите Щокман мними приятели, беше ми лесно да почувствувам недоумението на изобразяваното от мене лице. В момента на неговото пълно прозрение ми беше страшно, не зная за кого — за себе си ли, или за Щокман. Тогава напълно се сливах с ролята. Аз ясно разбирах как постепенно, с всяко действие Щокман ставаше все по-самотен и по-самотен и когато в края на спектакъла той става съвсем самотен, заключителната фраза на пиесата: „Най-силният човек на света е онзи, който остава самотен!“ — сама се изплъзваше от езика ми.

По интуиция, от само себе си, дойдох до вътрешния образ на Щокман с всичките му особености, подробности и късогледство, които нагледно говорят за вътрешната му слепота към човешките пороци; дойдох до неговата детска наивност, до неговата младежка подвижност, до приятелските му отношения към децата и семейството; постигнах неговата веселост — влечението му към шегите, към игрите, неговата общителност; постигнах обаянието му, което караше всички, които имаха досег с Щокман, да станат по-чисти и по-добри и да откриват добрите страни на душата си в негово присъствие. По интуиция дойдох и до външния образ: той естествено произтичаше от вътрешния. Душата и тялото на Щокман и на Станиславски се сляха органически в едно: достатъчно ми беше само да помисля за грижите и мислите на Щокман и у мене от само себе си се явяваха признаците на неговото късогледство, навикът му да навежда напред тялото си, бързата му походка; очите ми доверчиво се устремяваха към душата на онзи, с когото Щокман говореше или общуваше на сцената; от само себе си се протягаха напред за по-голяма убедителност вторият и третият пръст на ръцете ми — за да натикам сякаш с тях в самата душа на събеседника си моите чувства, думи и мисли. Всички тия потребности и привички се появяваха у мене инстинктивно, несъзнателно. Откъде се взеха те? По-късно случайно се сетих за техния произход: няколко години след създаването на Щокман при една среща в Берлин с един учен, мой познат от по-рано от виенския санаториум, аз познах у него моите пръсти от „Щокман“. Твърде е вероятно, че те несъзнателно са преминали в мене от тоя жив образец. А в един прочут руски музикант и критик аз познах своя начин да тъпча на едно място à la Щокман.

Достатъчно беше дори и извън сцената да приема външните маниери на Щокман, и в душата ми вече възникваха породилите ги някога чувства и усещания. Образът и страстите на ролята ставаха органически мои собствени или по-право, обратното, моите собствени чувства се превръщаха в Щокманови. При това изпитвах висшата за артиста радост, която се състои в това да говориш на сцената чужди мисли, да се отдаваш на чужди страсти и да вършиш чужди действия като свои собствени.

„Лъжете се! Вие сте зверове, именно зверове!“ — виках аз на тълпата в публичната лекция на четвърто действие и виках това искрено, тъй като умеех да заставам на гледището на самия Щокман. И на мен ми беше приятно да казвам това и да съзнавам, че зрителят, който вече обичаше Щокман, се безпокои за мене и се ядосва на нетактичността, с която напразно възбуждам против себе си тълпата озверени врагове. Излишната праволинейност и откровеност, както е известно, погубват героя на пиесата.

Актьорът и режисьорът у мене отлично разбираха сценичността на такава една искреност, пагубна за действуващото лице, както и обаянието на неговата правдивост.

Образът на доктор Щокман стана популярен както в Москва, така и особено в Петербург. Това имаше своите причини. В онова тревожно политическо време — преди първата революция — чувството на протест беше силно в обществото. Очакваха героя, който би могъл смело и открито да каже в очите на правителството жестоката истина. Нужна беше революционна пиеса и „Щокман“ бе превърната в такава. Тя стана любимата пиеса на публиката, въпреки че самият герой презира сплотеното мнозинство и възхвалява индивидуалността на отделните личности, на които той би искал да предаде управлението на живота. Но Щокман протестира, Щокман говори смело истината и това беше достатъчно, за да направят от него политически герой.

В деня на прочутото побоище на Казанския площад ние бяхме на гастроли в Петербург и играехме „Щокман“^[2]. Публиката на това представление се състоеше от отбрана интелигенция — имаше много професори и учени. Помня, че партерът беше почти пълен с бели глави. Поради печалните събития през деня залата бе крайно възбудена и долавяше най-малкото загатване за свобода, реагираше на всяка Щокманова дума на протест. Много често при това и в най-неочакваните места посред действието избухваха тенденциозни ръкопляскания. Това беше политически спектакъл. Атмосферата в салона беше такава, че всеки момент можеше да се очакват арестувания и прекратяване на представлението. Цензорите, които присъствуваха на всички представления на „Щокман“ и следяха, щото аз, изпълнителят на главната роля, да играя по цензурирания екземпляр, като се заяждаха за всяка забранена от цензурата дума, този път ме следяха с удвоено внимание. Трябваше да бъда особено предпазлив. Когато текстът на една роля бива ту зачеркван, ту отново възстановяван, лесно можеш да сбъркаш нещо или да кажеш излишна дума. В последното действие на пиесата, привеждайки в ред своето опустошено от тълпата жилище, доктор Щокман намира сред общото безредие своя черен редингот, в който е бил облечен на публичното заседание. Като вижда скъсаното, Щокман казва на жена си:

„Никога не трябва да обличаш нов костюм, когато отиваш да се сражаваш за свобода и истина.“

Присъствувашите в театъра неволно свързаха тази фраза със станалото през деня побоище на Казанския площад, гдето също вероятно са били скъсани немалко нови костюми в името на свободата и истината. След тия думи в залата се вдигна такъв шум от ръкопляскания, че трябваше да преустановим играта. Някои наскачаха от местата си и се спуснаха към рампата, протягайки ръце към мене. Този ден аз от собствен опит познах силата на въздействието, което би могъл да има върху публиката един истински театър^[3].

Пиесите и спектаклите, които стават възбудители на обществени настроения и които са способни да предизвикат подобен екстаз у публиката, добиват обществено-политическо значение и имат право да бъдат причислени към тая линия на нашия репертоар.

Може би и самият избор на пиесата, и самият характер на изпълнението на ролите са ни били интуитивно подсказани от тогавашното настроение на обществото, от обществения живот на страната, която жадно търсеше героя, който безстрашно би говорил истината, забранена от властта и от цензурата. Но ние, изпълнителите на пиесата и на ролите, не мислехме за политика, когато бяхме на сцената. Напротив, демонстрациите, които предизвикваше спектакълът, бяха за нас неочаквани. За нас Щокман не беше нито политик, нито митингов оратор, а само идеен, честен и правдив човек, приятел на родината и на народа си, такъв, какъвто трябва да бъде всеки истински и честен гражданин на една страна.

По този начин за зрителите спектакълът стана обществено-политически, но за мене „Щокман“ беше една от пиесите и постановките, които вървят по линията на интуицията и на чувството. Посредством тях аз познах душата и страстите на ролята и битовата страна на живота на пиесата с нейната характерност, а „тенденцията“ на пиесата ми се откри от само себе си. В резултат аз се озовах на една обществено-политическа линия. От интуицията през бита и символа към политиката.

Дали в нашето изкуство не съществува само една единствена правилна линия — тази на интуицията и на чувството? Дали от нея несъзнателно не израстват външните и вътрешните образи, тяхната форма, техните идеи, чувства, политическа тенденция и самата техника на ролята? Дали линията на интуицията и на чувството не поглъща и не вплита в себе си всички други линии, като обхваща и самата духовна, и външната същност на пиесата и на ролята? Нали същото се случи с мене и по-рано, когато създавах ролята на вуйчото в „Село Степанчиково“? И там колкото по-искрено вярвах в неговата наивност и доброта, толкова по-нетактични изглеждаха неговите постъпки и толкова повече се вълнуваше публиката в театъра. А колкото повече недоразумения имаше, толкова по-силно публиката обикваше героя за неговата детска доверчивост и душевна чистота. И там линията на интуицията и на чувството вплиташе в себе си и поглъщаше всички други линии на ролята, а творческата цел на автора, „идеята“ на пиесата, се разкриваше от само себе си — не от актьора, а от зрителя като резултат на всичко, което е видял и чул в театъра. И тогава, както и сега — в ролята на Щокман, аз се чувствувах прекрасно.

Тайната на въздействието на обществено-политическите пиеси не се ли крие в това, че актьорът при тяхното въплътяване съвсем не трябва да мисли за обществените и политически задачи, а просто да бъде идеално искрен и честен в такива пиеси?