Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (12)

Музика

Бях на малко повече от двайсет години, когато един солиден делови човек ми каза: „За да направиш положение, трябва да се заемеш с някаква обществена работа: да станеш училищен инспектор или управител на приют за старци, или общински съветник.“ И ето че оттогава започнаха моите митарства. Ходех на някакви заседания, стараех се да бъда импозантен, важен. Давах си вид, че много се интересувам какви блузи или бонета са ушили за приюта на старите жени, измислях някакви мерки за подобрение възпитанието на децата в Русия, без да разбирам абсолютно нищо от тази специална и важна работа. Много изкусно, като актьор се научих дълбокомислено да мълча, когато нищо не разбирах, и с голяма изразителност да произнасям тайнственото възклицание. „Да! Хм!… Ще си помисля…“ Научих се да подслушвам чужди мнения и ловко да ги подхвърлям като свои. Изглежда, че така добре съм си играл ролята на познавач в тия работи, от които нищо не разбирах, че започнаха едно през друго да ме избират във всякакви управи, учебни заведения и пр. Тичах от едно място на друго, никога нямах време за нищо, уморявах се, а в душата ми беше студено и кисело и имах чувство, че върша някаква отвратителна работа: това не беше моя работа и, разбира се, не ме задоволяваше; аз правех кариера, която не ми беше нужна. Тъй или иначе, моята нова дейност все повече и повече ме заплиташе и нямаше възможност да се откажа от поетите вече задължения. За мое щастие намери се изход. Братовчед ми, много деен човек, един от директорите на Руското музикално дружество и Консерваторията, трябваше да напусне поста си заради друга по-висока длъжност. Избраха мене и аз приех длъжността, за да имам предлог да се откажа от всички други длъжности, уж че нямам време.^[1] По-добре беше да бъда в атмосферата на изкуството, всред талантливи хора, отколкото в благотворителни учреждения, които ми бяха чужди.

А в това време в Консерваторията имаше наистина интересни хора. Достатъчно е да спомена, че мои съратници в дирекцията тогава бяха композиторът Пьотр Илич Чайковски, пианистът и композиторът Сергей Иванович Танеев, както и един от създателите на Третяковската галерия, Сергей Михайлович Третяков, и целият професорски персонал, в това число и Василий Илич Сафонов.^[2] Положението ми на директор на Руското музикално дружество ми даваше постоянно случаи да се запознавам и срещам с други изтъкнати и талантливи люде, като А. Г. Рубинщайн или Ермансдьорфер^[3] и др., които ми правеха голямо впечатление и имаха важно значение за моето бъдеще като артист^[4].

Дори при едно повърхностно общуване с големи хора самата близост с тях, невидимата обмяна на душевни токове, тяхното понякога даже несъзнателно отношение към едно или друго явление, отделните възклицания или подхвърлената дума, красноречивата пауза оставят следа в нашите души. По-нататък в своето развитие, като среща аналогични факти в живота, артистът си спомня погледа, думите, възклицанията, паузите на големия човек, разгадава ги и проумява истинския им смисъл. Аз неведнъж съм си спомнял очите, възклицанията и многозначителното мълчание на А. Г. Рубинщайн след няколко срещи, които съдбата ми подари.

Случи се така, че тъкмо когато трябваше да се очаква пристигането на А. Г. Рубинщайн, който щеше да дирижира в Москва един от симфоничните концерти, всичките първенци на Руското музикално дружество бяха отпътували от Москва по важни работи. Цялата административна отговорност трябваше да бъде предоставена само на мене. Бях много смутен от това, защото знаех, че Рубинщайн беше строг, прям до грубост и не търпеше никакви недоглеждания и компромиси в изкуството. Разбира се, отидох да го посрещна на гарата. Но той беше пристигнал неочаквано с един по-ранен влак и затова се запознах с него и му се представих едва в хотела. Разговорът беше съвсем официален и кратък. Запитах го няма ли да даде някакви разпореждания и поръки относно предстоящия концерт.

„Какви поръки? Работата е подготвена“ — отговори той високо, с лениво разтегната интонация, пронизвайки ме с изпитателния си поглед. Той не се стесняваше като нас, грешните, да разглежда хората дълго като вещи. Тук му е мястото да кажа, че такъв навик забелязах и у други големи хора, с които имах случай да се срещам отпосле.

Смутих се и от отговора на Рубинщайн, и от неговия поглед; стори ми се, че те изразяваха учудване и разочарование.

„Виж ти докъде я докараха! Какви момчетии взеха да стават директори днес! Какво разбира от нашата работа! А виж го ти — натрапва се и с услуги!“

Неговото лъвско спокойствие, дългите гривести коси, липса на каквото и да е напрежение, ленивите му и плавни движения като у царствен хищник ме потискаха. Като седяхме заедно в малката стая, аз чувствувах своето нищожество и неговото величие. Знаех как този спокоен великан можеше да пламва на рояла или на диригентския пулт; как се развяваха тогава дългите му коси и закриваха половината от лицето му също като лъвска грива; какъв огън пламтеше в очите му; как неговите ръце, глава, цялото му тяло сякаш с хищнически порив се мятаха в разни страни сред бушуващия оркестър. Лъвът и Антон Рубинщайн се сляха в моята представа. И затова тогава ми се струваше като че съм на гости при царя на зверовете в неговата малка клетка.

След един час се срещнах с него на оркестровата репетиция. С високия си глас Рубинщайн се стараеше да надвика оркестъра, който гърмеше. Отведнъж крясна към тромбонистите и рязко им викна нещо. Изглежда, че не му стигаха звуци и сила, за да предаде ония чувства, които бушуваха в него, и искаше тромбонистите да повдигнат по-високо своите гърла, за да може техният рев свободно да лети към публиката. Репетицията се свърши. Рубинщайн като лъв след бой лежеше облян в пот и в цялото му уморено тяло се чувствуваше една котешка мекота. С примряло сърце стоях до вратата на неговата стая и не можех да разбера пазя ли го, боготворя ли го или му се любувам през цепнатината на вратата. И музикантите бяха въодушевени от него и почтително го изпратиха, когато Антон Григориевич, след като си почина от репетицията, тръгна към своята малка клетка в хотела.

Какво беше изумлението ми, когато няколко развълнувани музиканти се приближиха до мене и с предизвикателен тон ми съобщиха, че те няма да дойдат на днешния концерт, ако Рубинщайн не им си извини.

„За какво?“ — питах аз учуден, като си спомнях всичко прекрасно, което току-що видях и чух.

И не можех да разбера в какво се състоеше обидата. Изглежда, на музикантите се е сторило, че той им е изкрещял някоя дума, или пък не можеха да се помирят със самия тон и с интонацията на творчески развълнувания гений. Как не се мъчих да ги успокоя, но не успях. Успях само да ги склоня да дойдат на концерта. Ако Рубинщайн обещае, че ще се извини пред тях след концерта, то те ще седнат пред пултовете, ако ли не — ще постъпят, както искат.

Веднага отидох при Рубинщайн, извинявах се, заеквах, говорех объркано за това, което се бе случило, и го питах как да постъпя. Той беше полулегнал в същата спокойна поза, както при първото ми запознаване с него. Моето съобщение не му направи никакво впечатление, а пък аз се потях от вълнение, от страх пред готвещия се скандал и безпомощността на положението си.

„Добре-е-е! Ще им кажа-а-а!“ — бавно измърмори Антон Григориевич. Ако се предаде тая фраза с интонацията, с която беше казана, неговите думи значеха:

„Добре, ще ги науча аз как се прави скандал! Ще им дам да разберат!“

„В такъв случай мога ли да им обещая, че ще се извините?“ — казах аз, като се мъчех да го накарам да се изрази по-точно.

„Добре, добре!… Кажете им! Нека само седнат пред пултовете!…“ — още по-спокойно промърмори той, протягайки лениво ръка към едно писмо, което започна да разпечатва.

Разбира се, аз трябваше да получа по-определен и ясен отговор, но не посмях да го задържам повече, не съумях да настоявам на своето искане и си отидох неудовлетворен, неуспокоен и неуверен в предстоящия концерт.

Преди концерта казах на музикантите, че съм видял Рубинщайн и че съм му разказал за всичко, което се е случило, на което той ми е отговорил: „Добре, добре, ще им кажа!“ Разбира се, неговата истинска интонация, в която беше всичката сол, аз скрих. Музикантите останаха удовлетворени и дори, както изглеждаше, предишната им възбуда беше почти утихнала.

Концертът мина с потресаващ успех. Но колко хладно и презрително посрещна геният този успех и колко равнодушен беше към тълпата, която го величаеше! Той излизаше, покланяше се механически и, както ми се струваше, веднага забравяше за обкръжаващата обстановка и пред очите на публиката беседваше с някакъв срещнат познат, като че ли целият шум и възторг на побеснялата публика не се отнасяше до него. Когато нетърпението на публиката и на оркестрантите, които удряха по пултовете си, достигна до крайния предел и изглеждаше, че още един миг и тълпата ще направи скандал от нетърпение, тогава ме изпратиха при Рубинщайн като администратор на концерта да му напомня, че неговият успех още не е завършен и че трябва още един път да се поклони на публиката. Боязливо изпълних своето задължение и получих съвсем спокоен отговор:

„Но аз чува-а-ам!“

С други думи:

„Вие ли ще ме учите как да се отнасям… с тях!…“

Замлъкнах, но вътрешно се възхищавах и завиждах на правото на гения да се отнася с такова величествено безучастие към славата и на съзнанието му за своето превъзходство над тълпата.

По едно време зърнах музикантите-бунтари: през време на овациите те викаха и шумяха повече от всички.

Имах още една среща с А. Г. Рубинщайн и без да се гледа на глупавата роля, която тогава играх, ще я разкажа, защото и в тази среща се проявиха някои типични черти на великия човек, които ми направиха незаличимо впечатление.

Това беше пак през време на моето директорство в Руското музикално дружество. В императорския „Болшой театър“ с голяма тържественост празнуваха двустотното представяне на операта „Демон“^[5]. Цветът на московското общество изпълваше театъра. Парадно осветление, именити гости в дворцовите ложи, първокласни певци дори и в най-малките роли. Грандиозно посрещане на любимеца, оркестърът изсвирва за приветствие „Слава“, която се изпява от всички хористи и солисти. Започна увертюрата, завесата се вдигна. Представлението започна. Първото действие завърши с огромен успех и бурни ръкопляскания. Започна второто. Композиторът дирижираше, но нервничеше. Неговият лъвски поглед неведнъж парваше ту един, ту друг изпълнител или оркестрант. Откъсваха се нетърпеливи, досадни движения. В театъра си шушукаха:

„Антон Григориевич не е в настроение. Недоволен е от нещо…“

При появяването на Демона изпод земята над лежащата върху отоманката Тамара Антон Григориевич спря целия оркестър, цялото представление и удряйки нервно с диригентската си пръчка по пулта, припряно извика нещо, като се обърна към стоящите зад кулисите:

„Аз-сто-о-о пъти-и-и съм ви ка-а-азвал, че…“

По-нататък не можа нищо да се разбере.

Както узнахме отпосле, цялата работа била в рефлектора, който трябвало да осветява Демона не отпред, а отзад.

Настъпи гробно мълчание. По сцената и зад кулисите се разтичаха, започнаха да надзъртат разни глави. Някакви ръце махаха някому. Бедните артисти, внезапно лишени от музиката и от обичайното действие на сцената, стояха смутени, като че ли някой ги бе съблякъл и те се срамуваха от своята голота. Измина сякаш цял час. Публиката в зрителната зала, която беше като замряла от смущение, започна малко по-малко да се съвзема, да се окопитва и да критикува. Глъчката в залата растеше. Рубинщайн седеше в спокойна поза — почти в такава, в каквато го бях видял в хотела при първото ми запознанство с него. Когато шумът на публиката взе неприлични размери, той спокойно, лениво и строго се обърна назад към публиката и почука с пръчицата по пулта. Но това съвсем не значеше, че той е отстъпил и иска да продължи представлението. Това беше строго напомняне на публиката да пази реда. В залата зашъткаха и се въдвори мълчание. Мина още доста време, докато най-сетне силна светлина удари гърба на Демона, от което неговата фигура стана почти силует и доби призрачен вид. Представлението продължи.

„Колко е красиво!“ — разнесоха се гласове в залата.

Овациите през следващия антракт имаха много по-скромен характер — дали защото публиката се обиди? Но това ни най-малко не повлия на Рубинщайн. Видях го съвсем спокоен да разговаря с някого зад кулисите.

Другото действие трябваше да открием ние, т.е. аз и един от другарите при дирекцията на Руското музикално дружество: беше ни възложено да поднесем на композитора огромен венец с дълги ленти. Щом Рубинщайн застана пред пулта, нас заедно с грамадния ни товар буквално ни избутаха между червения портал и завесата. Не е чудно, че е било смешно, когато сме се промъквали през тази дупка. Несвикнали със силната светлина на голямата рампа, ние бяхме изведнъж заслепени. Нищо не можеше да се види отпред, като че ли някаква мъгла се бе спуснала от рампата и покриваше всичко, което беше от другата й страна. Ние вървяхме, вървяхме… стори ми се, че извървяхме цял километър… В салона се чуваше говор, който накрай се превърна в шум. Трихилядната тълпа се заливаше от смях, а ние продължавахме да вървим, да вървим, без да разбираме какво става с нас, докато най-сетне в мъглата се изпречи отпреде ни директорската ложа, която е до самата сцена. Излезе, че ние публично сме се заблудили на сцената: отдавна сме минали средата, гдето до самата суфльорска будка пред оркестъра и гърбом към него по онова време беше мястото на диригента, което даваше възможност поднасяните от сцената венци да се предават направо в оркестъра, от ръце в ръце. Пазейки очите си от светлината на рампата и вперили поглед в залата, ние сме забравили, че носим грамаден венец, който се е влачел по пода със своите ленти, и сме представлявали една комична група. Антон Григориевич се превиваше от смях. Той отчаяно удряше с пръчицата по пулта, за да ни покаже отдалеч къде се намира. Най-сетне го намерихме, предадохме му венеца и от смущение тръгнахме по сцената с бърз ход, който приличаше на бягство.

А ето и още срещи с други талантливи музиканти.

На мястото на покойния Николай Григориевич Рубинщайн^[6] дълго търсиха заместник, който би могъл да ръководи симфоничните концерти в Москва. Най-сетне, след като опитаха мнозина, спряха се на известния симфоничен диригент и прекрасен музикант Макс Ермансдорфер, който, както се казва, „допадна на придворните“. В това време, когато аз бях директор на Руското музикално дружество, той беше на върха на славата си.

Жената на братовчед ми, когото замествах в консерваторията, дружеше с жената на Ермансдорфер. Бях тогава млад, имах, тъй да се каже, „положение“, с една дума, имах всичко, което беше необходимо за един добър кандидат за женитба. Някои дами не могат да гледат хладнокръвно как някой ерген, на чието чело като че е написано „кандидат за женитба“, свободно се шири. Те не могат да заспят спокойно, докато не обвържат във веригите на брака този щастлив и безгрижен млад човек, който още иска да живее, да се скита по света, а не да се затвори с жена си в задушното семейно огнище. С една дума, искаха на всяка цена да ме оженят, а по това време дойде на гастроли за симфоничните концерти една изгряваща звезда, прекрасната цигуларка З. — немкиня, младичко, русо, сантиментално и талантливо момиче. То бе придружавано от строгата си майка, която знаеше прекрасните качества на своята дъщеря. Моята belle-soeur^[7] — доброволна сватовница — се развълнува и започна да устройва вечери и обеди, на които особено усилено канеха младичката знаменитост и мене. Грижливо хвалеше моите достойнства пред строгата майка, като й казваше: „Помислете си, толкова млад и вече директор на такова учреждение като Руското музикално дружество.“ В същото време пък на мене казваше: „Каква прелест е тази З.! Как може човек на твоите години да бъде толкова сляп и хладен! Стани, подай стол!“ — Или: „Вземи я под ръка и я заведи до масата!“

Аз я вземах, водех я до масата, седях до нея през време на обеда и бях много доволен, но не се досещах накъде ме тласка моята мила сватовница. Изглежда, че към този заговор срещу мене се бе присъединил и Пьотър Илич Чайковски, чийто брат беше женен за сестрата на моята доброволна сватовница. Започнаха да ме канят и на интимни музикални събрания с вечеря, които се устройваха от композиторите и музикантите в един от хотелите (Билло), гдето обикновено отсядаха всички гостуващи музиканти, в това число и младата знаменитост З. На тези вечери се събираха всички добри музиканти и композитори. Тук те свиреха своите нови произведения, а младата цигуларка ги запознаваше с ония номера от своя репертоар, които не бяха включени в концертната програма. Чайковски много харесваше младата знаменитост и грижливо ме поставяше да седна до нея, макар че при моята стеснителност съвсем не умеех faire les honneurs de la maison^[8]. Любезността на Чайковски ме засрамваше. Не можех да разбера тогава на какво се дължеше тя. Той обичаше да ми повтаря, че ще мога да играя младия Петър Велики и че когато стана певец, той ще напише за мене опера на този сюжет.

В края на интимните вечери майката на младата цигуларка понякога канеше мене и някои други музиканти да пием чай в тяхната хотелска стая. Тук прескачаше винаги за малко и Чайковски с мека кожена шапка под мишница (негов любим маниер) и както неочаквано се явяваше, така неочаквано изчезваше. Той беше винаги нервен и не можеше да се задържи на едно място. Най-много от всички стояха Ермансдорфер с жена си и моята сватовница. След това те тайнствено изчезваха и ние оставахме тримата — аз, цигуларката и майка й, която не ме пускаше. Но аз не бях особено красноречив в немския език и за да се запълни времето с някакви действия, младата знаменитост ме учеше да свиря на цигулка. От великолепната кутия се вадеше нейният „Страдивариус“, аз несръчно го вземах, като се боях да не строша цигулката, с другата си ръка още по-несръчно хващах лъка и в тишината на строгия немски хотел, вече потънал в сън, проехтяваше моето ужасно скрибуцане по струните. Знаменитостта скоро си замина, на прощаване й поднесох букет от рози, чиито листенца тя тъжно отронваше и хвърляше към мен, докато влакът се изгубваше в далечината. Романът остана недовършен.

Но как си изпатих от моята сватовница за тази недосетливост!

През това време се сприятелих със съпрузите Ермансдорферови. Самият той беше много талантлив, нервен, темпераментен; човек трябваше да умее да се сближи с него. Изглежда, че аз отгатнах тая тайна, което не можеше да се каже за другите членове от дирекцията, които не съумяха да се приспособят към него. В резултат на това се създаде странно положение: когато трябваше да се помоли за нещо диригентът, неговите другари-музиканти, също такива големи артисти, не се обръщаха направо към него, а предоставяха тази работа на мене. В повечето случаи не се отнасях направо към самия Ермансдорфер, а действувах посредством неговата мила и умна жена, която знаеше как да му влияе. Постепенно той свикна да има работа с мене и не искаше повече с никого да разговаря. Стигна се дотам, че аз, който нищо не разбирах от музика, трябваше веднъж заедно с него да съставям концертната програма за идния сезон. Вероятно той ме беше допуснал при себе си, за да има жив човек, с когото може да разговаря, и да не бъде в стаята сам със своите размисли. Или пък съм му бил потребен, за да записвам неговите забележки. От само себе си се разбира, че директорите на музикантите са ме използували за прокарването на набелязаната от тях програма. Аз бях принуден да давам някакви съвети на знаменития музикант. Но аз имах една способност, много важна в практическия живот, за която вече говорих. Знаех кога трябва да се мълчи и кога да се направи тайнствено лице и многозначително да се каже: „So!“^[9], или замислено да измърморя: „Also, Sie meinen…“^[10] или дълбокомислено да процедя през зъби: „So, jetzt verstehe ich.“^[11] След това в отговор на предложения от Ермансдорфер номер за програмата да направя неодобрителна гримаса. „Nein?“^[12] — учуден, отново запитваше той. „Nein!“ — отговарях аз уверено. „Dann, was denn?“^[13] — „Ein Mozart, ein Bach“^[14] — казвах аз, като назовавах подред всички подсказани ми номера. Изглежда, моите суфльори не бяха глупави, тъй като моят талантлив приятел се учудваше на вкуса и усета ми.

Когато той не скланяше отведнъж, аз понякога бивах принуден умишлено да забърквам работата. „Как беше това…?“ — като исках да си спомня някаква мелодия, която ми се струваше подходяща за програмата. „Aber spielen Sie“ — казваше ми знаменитият диригент. Но аз предпочитах да пея, каквото ми дойде в главата. То се знае, музикантът нищо не можеше да разбере от моето пеене, сядаше сам и просвирваше. „Не, не, не това!“ — и аз отново изпявах нещо неразбрано и отново моят приятел тичаше, просвирваше нещо, но аз не се задоволявах. Така го отвличах и той забравяше своето предложение. Тогава скачах като озарен от нова блестяща мисъл, ходех замислен по стаята и казвах новата, от по-рано подсказана ми програма, която също го поразяваше със своя вкус и разбиране.

Така ми се удаде да проведа доста много от онова, за което ме молеха моите другари от дирекцията. В тази моя нова роля немалък дял се падаше на актьорското в мене: трябваше да играя, да играя тънко, с чувство за правда, за да не се издам. И да си призная, този мой успех ми даваше някакво актьорско удовлетворение. Щом не може да се играе на сцената, то поне в живота!