Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (3)

Упорство

Роден съм в Москва през 1863 г. — на границата на две епохи. Още помня остатъците от крепостното право, лоените свещи, карселевите лампи, тарантасите^[1], ландата, естафетите^[2], кремъклиите пушки и малките като играчки оръдия. Пред моите очи в Русия се появяваха железопътни линии с бързи влакове, параходи, създадоха се електрически прожектори, автомобили, самолети, дреднаути, подводници, телефони — жични и безжични, радиотелеграфи, дванадесетдюймови оръдия. Така от лоена свещ — към електрически прожектор, от тарантас — към самолет, от платноходка — към подводница, от естафет — към радиотелеграф, от пушка кремъклийка — към оръдие Берта и от крепостно право — към болшевизъм и комунизъм. Наистина разнообразен живот, който неведнъж е менил своите основи.

Баща ми, Сергей Владимирович Алексеев, чистокръвен руснак и московец, беше фабрикант и промишленик^[3]. Майка ми, Елизавета Василиевна Алексеева, по баща рускиня, а по майка французойка, беше дъщеря на известната на времето си парижка артистка Варлей, дошла в Петербург на гастроли. Варлей се омъжила за богатия притежател на каменни кариери във Финландия Василий Абрамович Яковлев, който е поставил Александровската колона на бившия Дворцов площад. Артистката Варлей скоро се развела с него, като му оставила две дъщери: майка ми и леля ми. Яковлев се оженил за друга, г-жа Б.^[4], туркиня по майка и гъркиня по баща, на която предоставил грижата за възпитанието на своите дъщери. Техният дом бил поставен на аристократическа нога. Тук, изглежда, са се проявявали дворцовите привички, които новата жена на Яковлев е наследила от своята майка-туркиня, бивша султанска жена. Старият Б. я отвлякъл от харема и я скрил в сандък, който бил предаден на кораба като обикновена пратка. Когато корабът напуснал пристанището и излязъл в открито море, отворили сандъка и пуснали на свобода харемната затворничка. Както самата Яковлева, така и сестра й, омъжена за свако ми, обичали светския живот: те давали обеди и балове.

През шестдесетте и седемдесетте години в Москва и в Петербург се танцувало. През време на сезона всеки ден се давали балове и на младите се случвало в една и съща вечер да отидат в две-три къщи. Аз помня тия балове. Поканените пристигаха понякога дори и с цуг^[5], а отпред на капрата и отзад на дъските стоеше прислугата, облечена в парадни ливреи. Пред къщите на улицата горяха огньове, а около огньовете устройваха угощения за кочияшите. В долните етажи се приготвяше вечеря за пристигналите с господарите си лакеи. Демонстрираха се цветя, тоалети. Дамите покриваха гърдите и шията си с брилянти, а любителите да пресмятат чуждите богатства изчисляваха тяхната стойност. Онези, които бяха по-бедни, всред обкръжаващия ги разкош се чувствуваха нещастни и сякаш се срамуваха от нищетата си. Богатите виреха глави и се чувствуваха царици на бала. Котильони с най-фантастични фигури, с богати премии и подаръци за танцуващите се точеха по пет часа без прекъсване. Най-често танците завършваха по светло на следващия ден и младите хора направо от бала — след като се преобличаха — отиваха на работа в канторите или канцелариите.

Баща ми и майка ми не обичаха светския живот и излизаха вечер само в краен случай. Те бяха домоседи. Мама прекарваше живота си в детската стая, отдадена всецяло на нас, нейните деца, които бяхме десет на брой.

Баща ми до деня на сватбата си е спал в един креват с дядо ми, известен със своя старовремски патриархален живот, наследен някога от прадядо ми — ярославски селянин градинар. След женитбата той се прехвърлил на брачното си легло, на което спа до края на живота си, на него той и умря.

Родителите ми бяха влюбени един в друг и на младини, и на старини. Те бяха също така влюбени в своите деца и се стараеха да ги държат по-близо до себе си. От далечното ми минало аз помня най-ярко собственото си кръщене — разбира се, създадено във въображението ми по разказите на бавачката. Друг ярък спомен от далечното ми минало се отнася до моето първо излизане на сцената. Това беше през време на летуването ни в имението Любимовка, на тридесет версти^[6] от Москва, близо до малката жп. станция Тарасовка, по Ярославската жп. линия. Представлението се състоя в малката пристройка в двора на чифлика. В свода на полуразрушената къщичка беше нагласена малка сценичка със завеса от шалове. Както му е редът, бяха представени живите картини „Четирите годишни времена“. Аз, около три-четиригодишен, изобразявах зимата. Както винаги в такива случаи, по средата на сцената поставяха малка елха, която обсипваха с парченца памук. На пода, увит в кожух, с калпак на главата, с привързана дълга побеляла брада и мустаци, които постоянно изпълзяваха нагоре, стоях и не разбирах накъде да гледам и какво да правя. Навярно още тогава несъзнателно съм почувствувал неловкото положение, предизвикано от безсмисленото бездействие на сцената; оттогава и досега, когато съм на сцената, аз най-много се боя от него. След ръкоплясканията, които много ми се харесаха, за бис ми дадоха друга поза. Пред мен запалиха свещ, скрита в купчина съчки, изобразяващи огън, а в ръцете ми тикнаха пръчка, която да изглежда, че уж слагам в огъня.

„Разбираш ли? Ужким, а не наистина!“ — ми обясняваха.

При това най-строго ми бе забранено да доближавам пръчката до огъня. Всичко това ми се струваше безсмислено. „Защо ужким, когато мога наистина да сложа пръчката в огъня?“

Още не бяха успели да вдигнат завесата за бис, когато аз с голям интерес и любопитство протегнах пръчката към огъня. Струваше ми се, че това мое действие е напълно естествено и логично и че то има смисъл. Още по-естествено беше, че памукът пламна и избухна пожар. Всички се изплашиха и се развикаха. Мене ме грабнаха и отнесоха през двора в къщи, в детската стая, а аз горчиво плачех.

След тая вечер в мене живеят, от една страна, приятните впечатления от успеха и от осмисленото ми пребиваване и действуване на сцената, а, от друга — неприятност от провалянето, неловкост от бездействието и безсмисленото стоене пред тълпа зрители.

И така моят пръв дебют завърши с проваляне, причинено от упорството ми, което понякога, особено в ранното детство, достигаше до големи размери. Моето природно упорство до известна степен оказваше и лошо, и добро влияние върху артистическия ми живот. Ето защо и се спирам на него. Аз трябваше много да се боря с него. От тая борба в душата ми са запазени ясни спомени.

Веднъж в ранното си детство през време на утринната закуска аз не мирувах и татко ми направи бележка. На това аз му отвърнах с грубост — без злоба, без да помисля. Татко ме подигра. Като не намерих какво да му отговоря, аз се засрамих и се разсърдих на себе си. За да скрия смущението си и да му покажа, че не се боя от него, аз произнесох безсмислена заплаха, която сам не зная как ми се изтърва от езика:

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера^[7]…“

„Глупаво — каза баща ми. — Как можеш ти да не ме пуснеш?“

Разбрах, че говоря глупости, и още по-разсърден на себе си, изпаднах в лошо състояние на духа, заинатих се и сам не забелязах как повторих:

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера.“

Баща ми повдигна рамене и млъкна. Това ми се стори обидно. Не искат да говорят с мене! Тогава колкото по-зле, толкова по-добре!

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера! Аз пък няма да те пусна при леля Вера!“ — настойчиво и почти нахално повтарях една и съща фраза с различни интонации.

Татко ми заповяда да млъкна и именно поради това аз отчетливо произнесох:

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера!“

Баща ми продължаваше да чете вестник. От моя поглед обаче не се изплъзна неговото вътрешно раздразнение.

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера! Аз пък няма да те пусна при леля Вера!“ — нахално, с тъпо упорство продължавах да повтарям, безсилен да възпра лошата сила, която ме влечеше. Като чувствувах своето безсилие пред тая зла сила, аз започнах да се страхувам от нея.

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера!“ — казах пак аз след малка пауза и против волята си, без да мога да се удържа.

Баща ми започна да се заканва, а аз все по-силно и по-настойчиво, сякаш по инерция, повтарях същата глупава фраза. Баща ми почука с пръст по масата и аз повторих неговия жест заедно с досадната фраза. Баща ми стана, аз също и пак същия рефрен. Баща ми започна почти да вика (което никога не се е случвало с него) и аз направих същото с треперещ глас. Баща ми се въздържа и заговори с мек глас. Помня, че това много ме трогна и ми се искаше да се предам. Но против волята си повторих същата фраза с мек тон, което й придаде отсянка на подигравка. Баща ми ме предупреди, че ще ме постави в ъгъла. С неговия тон аз повторих своята фраза.

„Ще те оставя без обед!“ — още по-строго каза той.

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера!“ — отчаяно повтарях аз, като подражавах неговия тон.

„Костя, помисли какво правиш!“ — провикна се баща ми, като хвърли вестника върху масата.

В душата ми пламна недобро чувство, което ме накара да захвърля салфетката и да изкрещя с цяло гърло:

„Аз пък няма да те пусна при леля Вера!“

„Така поне по-скоро ще се свърши“ — помислих си аз.

Баща ми пламна, устните му затрепераха, но в същия миг той се въздържа и бързо излезе от стаята, като изрече страшните думи:

„Ти не си мой син!“

Щом като останах сам, победител — веднага цялата проклетия изскочи от мене.

„Татко, прости ми, няма вече!“ — виках аз след него, облян в сълзи. Но баща ми беше вече далеч и не чу моето разкаяние. И досега помня всичките душевни перипетии на тогавашния ми детски екстаз и при спомена за тях сърцето ми отново се свива от болка.

Друг път при също такова избухване на упорство аз бях победен. Веднъж по време на обед^[8] аз се хвалех и казах, че не ме е страх да изведа Вранестия — един проклет кон — от татковата конюшня.

„Отлично — пошегува се татко. — Следобед ще ти облечем шубата и валенките^[9] и ти ще ни покажеш своето безстрашие.“

„Ще се облека я и ще го изкарам“ — упорствувах аз.

Братята и сестрите ми започнаха да се препират с мене и ме уверяваха, че съм страхливец. За доказателство те ми приведоха някои излагащи ме факти. Колкото по-неприятни за мен бяха тия разобличавания, толкова по-упорито аз повтарях:

„На̀… не ме е страх! На̀… ще го изведа!“

Моето упорство и сега отиде тъй далеч, че трябваше да си получа заслуженото. След обеда ми донесоха шубата, валенките, качулката и ръкавиците; облякоха ме, изведоха ме на двора и ме оставиха сам, уж че очакват моето появяване с Вранестия пред парадната врата. От всички страни ме заобикаляше гъста тъмнина. Тя ми се струваше още по-черна, като гледах осветените големи прозорци на салона — там горе, отдето, изглежда ме наблюдаваха. Аз се вцепених, здраво захапах ръкавицата си, за да мога чрез напрежението и болката да се отвлека от всичко, което ме обкръжаваше. На няколко крачки от мене заскърцаха нечии стъпки, блокът^[10] затрещя и вратата се тръшна. Навярно кочияшът е отишъл в конюшнята при вранестия кон, който бях обещал да доведа. Представих си как големият вранест кон удря с копитата си в земята, как се изправя на задните си крака, готов да хукне напред и да ме повлече като треска. Ако можех, разбира се, да си представя тая картина по-рано, през време на обеда, не бих започнал да се хваля. Но тогава някак се изпуснах, а после ме беше срам да се откажа. Затова се и заинатих.

Аз философствувах в тъмнината повече за да се развлека и за да не гледам настрана, гдето беше много тъмно.

„Ще стоя дълго-дълго, докато те се изплашат за мене и дойдат да ме търсят“ — реших аз в себе си.

Някой жално извика и аз започнах да се прислушвам в звуците наоколо! Колко са много! Един от друг по-страшни! Някой се промъква! — Близо! Куче? Плъх?… — Направих няколко крачки към нишата, която беше пред мене в стената. В това време нещо се строполи надалеч. Какво е това? Пак? Пак? И съвсем близо?… Навярно Вранестият рита вратата в конюшнята или файтон подскача по трапчинките на улицата. А какво е това съскане?… И свирене?… Струваше ми се, че всички страшни звуци, за които имах представа, отведнъж оживяха и завилняха около мене.

„Ай!“ — извиках аз и отскочих чак в ъгъла на нишата. Някой ме улови за крака. Но това беше дворното куче Роска, моят най-добър приятел. Сега сме двама! Не е така страшно! Взех го на ръце и то започна да ми лиже лицето с мръсния си език. Тежката, груба шуба, здраво завързана за качулката, не ми даваше възможност да запазя лицето си. Аз отстраних муцуната на кучето и Роска се разположи да спи върху ръцете ми, затопли се и притихна. Някой бързо излезе от вратата. Дали не е за мене? И сърцето ми затуптя в очакване. Не, отидоха в стаята на кочияша.

„Трябва много да ги е срам сега. Изхвърлиха ме от къщи, мъничкия, на такъв студ… като в приказките… Няма да им простя това.“

От къщи долитаха глухите звуци на рояла.

„Брат ми ли свири?! Като че ли нищо не се е случило! Свирят! А за мене забравиха! Докога ли трябва да стоя тук, за да си спомнят!“ Стана ми страшно и ми се поиска по-скоро да се върна в къщи, на топло, до рояла.

„Глупак съм аз, глупак! Измислих го! Вранестият! Глупак!“ — ругаех се и се ядосвах, след като разбрах цялата глупост на своето положение, от което, изглежда, нямаше изход.

Заскърцаха врати, затропаха конски копита, заскриптяха колела по снега. Някой пристигна пред входа. Парадната врата се хлопна, в двора бавно влезе една карета и започна да възвива.

„Братовчедките — спомних си аз. — Очакваха ги тази вечер. Сега за нищо на света няма да се върна в къщи. Пред тях да се призная за страхливец!“

Пристигналият кочияш почука на прозореца на кочияшната стая, нашите кочияши излязоха, заприказваха на висок глас, после отвориха конюшнята и настаниха конете.

„Ще отида при тях и ще ги помоля да ми дадат Вранестия. Те няма да ми го дадат, тогава ще се върна в къщи и ще кажа, че те не го дават, и това ще бъде и истина, и ловък изход от положението.“

Аз се ободрих от тази мисъл. Пуснах Роска от ръцете си и се приготвих да ида в конюшнята.

„Само да премина веднъж през големия и тъмен двор!“ Аз направих една крачка, но се спрях, защото в това време в двора влезе каруцар и аз се уплаших да не би в тъмнината да попадна под коня му. В тоя миг се случи някаква катастрофа — сам не зная каква, защото в тъмнината не можеше да се разбере. Навярно конете от каретата, вързани в конюшнята, са започнали да цвилят, след това да тъпчат с крака и най-сетне да удрят с копита. И конят на коларя, както ми се стори, също се разлудува. Някой като че ли лудуваше с файтон по двора. Изскочиха кочияшите. Всички викаха: „Тпррр, стой, дръж, не пускай…“

По-нататък не помня. Аз стоях пред парадния вход и звънях. Портиерът веднага излезе и ме пусна. Разбира се, той е бил нащрек и ме е чакал. Пред вратите на вестибюла се мярна фигурата на баща ми, а отгоре надзърташе гувернантката. Седнах на един стол, без да се събличам. Моето връщане в къщи беше неочаквано за самия мене и аз още не можех да реша какво трябваше да правя: да продължавам ли да упорствувам и да уверявам, че уж съм дошъл само да се постопля, за да отида пак при Вранестия, или просто да се призная за страхливец и да се предам. Бях толкова недоволен от себе си за току-що преживения момент на малодушие, че вече не вярвах в своята роля на герой и храбрец. Освен това нямаше за кого да продължавам да играя комедията, тъй като всички като че ли бяха забравили за мене.

„Толкоз по-добре! И аз ще забравя. Ще се съблека, ще почакам малко и ще вляза в салона.“

Така и направих. Никой не ме запита за Вранестия, навярно бяха се наговорили.