Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (80)

М. Н. Климентова-Муромцева беше на времето си известна оперна певица, която в края на своята кариера се посвети на педагогическа дейност… Аз поставих с нейни ученички и ученици показен спектакъл^[1], съставен от разни откъси. Благодарение на популярността и влиянието си Муромнева успя да получи един от най-добрите театри в Москва заедно с хора и оркестъра, за да се постави спектакълът, организиран от нея. По този начин, вместо да почиват, горките хористи започнаха да ги викат на репетиции с някакви неизвестни на тях ученици и с един малко известен тогава на тях режисьор-чудак, за какъвто ме смятаха. Естествено отношението към работата не можеше да се нарече примерно. Ние репетирахме една от сцените на знаменитата в Русия опера от Глинка „Живот за царя“ — „При манастира“. Легендарният руски герой, селянинът Сусанин, според едно предание спасил руския цар от поляците, като ги завел в затънтена гора, където той заедно с враговете замръзнал. През това време неговият малък син — момченцето Ваня — полетял на кон към манастира, където се криел царят с целия си двор. Момченцето, което едва стигало с ръчички железните халки на портите, чука отчаяно, за да разбуди и вдигне на крак целия манастир. В промеждутъците, измръзнало, то се моли пред иконата или, свито на кълбо, седи пред грамадните порти. Певицата, която играеше Ваня, беше малка на ръст, облечена в голямата, не по нейния ръст шуба на бащата, с големия калпак на бащата, който също не беше по мярка, с превързани страни, за да се предпази от студа и да й е топло. Нейната мъничка фигурка пред грамадната порта на манастира, превърнала се в кълбо, с молещи детски очички, устремени към иконата, пред която светеше кандило, между вековната гора и високите бели манастирски стени представляваше една хубава картина. Знаменитата ария, която тя пееше в тази сцена, получи подходяща илюстрация, дооформяше я. Най-сетне детският глас беше чут, манастирът започна да се пробужда, излезе един монах-пазач, след него втори, трети; събудиха ковчежника, пекаря на просфори, дотичаха послушници, просяци, сакати, схимници, свитата на царя и на царицата; най-сетне се яви и самият игумен. Момченцето се качи на един пън, за да бъде по-нависоко от събралата се тълпа монаси, и с прекрасната ария тревожно-нервно им разказва за случилото се и за застрашаващата беда.

Тълпата от черни строги монаси на белия фон на манастирските стени и на снега беше извънредно ефектна по тонове и по групировка. Така беше замислена картина.

На една от репетициите, когато дойде редът на хора, който чакаше зад кулисите и разговаряше за свои лични работи, той не успя да встъпи навреме. И аз от режисьорското си място викнах:

„Хор на монасите, встъпвайте!“

Чу се кикотене.

Отново повторих своята заповед.

Екна силен смях.

Изтичах зад кулисите.

„Какво има? — питам. — Защо хорът на монасите не излиза?“

Но този път всички прихнаха и се заливаха от смях.

Нищо не разбирам.

Като се отделя от групата на хористите, до мен се приближава някакъв стар, опитен, очевидно най-уважаваният и отлично знаещ как се „играе“ такава една опера хорист — чех, който с акцент говореше руски. Не без яд и злоба той ми заявява поучително:

„Нѐ мо̀наси, а пѐйзани.“

„Какви пейзани?“ — питам аз.

Той повтаря: „Ние не сме монаси, а пейзани.“

„А кой живее в манастира?“ — питам аз.

Чехът-хорист се слиса. Лицето му прие почти трагичен вид.

„Мо̀наси“ — откъсна се от гърлото му сподавен стон.

„Значи кой тогава излиза от манастира?“

Сега целият хор съвсем загуби ума и дума. Гледат се един друг, повдигат рамене. Между хористите прошумя възклицание от учудване: „Мо-на-си!!!“

И какво излезе? Някога си, когато се е поставяла операта, било забранено да се представят на сцената монаси, свещеници, изобщо всички лица, принадлежащи към църквата. Театърът, който се поддържал от държавата, се смятал от цензурата за греховно нещо, затова в клавираусцуга и в партитурите, както и във всички монтировки и списъци думата „монаси“ била заменена с думата „пейзани“, тъй като първото издание се печатало в чужбина, а либретистът на тая руска национална опера бил също чужденец^[2]. И наистина оттогава по традиция от манастира излизал хор от селяни. Най-интересното е, че не само хорът, но и дирекцията на театъра изпадна в такова недоумение, когато й поднесоха моята монтировка, в която бях вписал определен брой костюми на монаси за хора. Не без злъч ми бе изпратено официално писмо от дирекцията на театъра, в което ми се съобщаваше, че за операта „Живот за царя“ не са нужни никакви монашески костюми. На това аз отговорих също с официално писмо и молех да ми съобщят кой живее в руските манастири — монаси или пейзани (селяни). Както ми разказваха след това, моят въпрос предизвикал същото смайване, както и у хористите.