Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (45)

„Три сестри“

След успеха на „Чайка“ и на „Вуйчо Ваньо“ театърът не можеше вече да мине без нова пиеса от Чехов. По такъв начин нашата съдба оттогава се намираше в ръцете на Антон Павлович: ако има пиеса, ще има и сезон, ако няма пиеса — театърът ще загуби своята прелест. Естествено ние се интересувахме от хода на работата на писателя. Най-пресни сведения за него получавахме от О. Л. Книпер. Но защо тя е тъй добре осведомена за всичко? Защо тя постоянно се изпуска и говори ту за здравето на Антон Павлович, ту за времето в Крим, ту за пиесата, ту за идването или неидването на Чехов в Москва?

„Е-е! — казахме си ние с Петър Иванович…“^[1]

Най-сетне за обща наша радост Чехов изпрати първото действие на новата си пиеса без название. После пристигна второ, трето — липсваше само последното. Накрая пристигна и сам Антон Павлович с последното действие и ние насрочихме четене на пиесата в присъствие на самия автор. Във фоайето беше поставена голяма, покрита със сукно маса, около която насядахме всички с Чехов и режисьорите начело. Присъствуваха: цялата трупа, служещите, някои от работниците и от шивачите. Настроението беше повишено. Авторът се вълнуваше и се чувствуваше неудобно на председателското място. Той често ставаше, отдалечаваше се, разхождаше се, особено в ония минути, когато разговорът вземаше според него невярна или просто неприятна за него насока. Обменяйки впечатленията си по повод на току-що прочетената пиеса, едни я наричаха драма, други — трагедия, без да забележат, че тия названия довеждаха Чехов до недоумение. Един от ораторите с източен акцент, стараейки се да блесне със своето адвокатско красноречие, започна патетично своята реч с баналните думи:

„Аз принципно не съм съгласен с автора, но…“ и т.н.

Това „принципно“ Антон Павлович не можа да издържи. Той излезе от театъра, без да го забележим. Когато неговото отсъствие бе открито, ние не разбрахме веднага станалото и помислихме, че се е разболял.

След като свърши беседата, изтичах в квартирата на Чехов и го заварих не само разстроен и огорчен, но и сърдит, какъвто рядко биваше.

„Ама не може така, слушайте… Принципно!…“ — промълви той, имитирайки оратора.

Изглежда, че баналната фраза е изчерпала търпението на Антон Павлович. Но имаше и друга, много по-важна причина. Оказа се, че драматургът бил уверен, че е написал весела комедия, а при прочита всички приеха пиесата за драма и плакаха, като я слушаха. Това накарало Чехов да мисли, че пиесата не е разбрана и че е пропаднала.

След първото прочитане на пиесата започна режисьорската работа. Преди всичко В. И. Немирович-Данченко, както винаги, изясни литературната част, а аз, както му е редът, написах подробен мизансцен: кой, накъде и защо трябва да премине, какво е длъжен да чувствува, какво трябва да прави, как да изглежда и пр.

Артистите работеха усърдно и затова доста скоро отрепетирахме пиесата дотолкова, че всичко беше ясно, разбрано и вярно. И все пак пиесата не звучеше добре, липсваше й живот, изглеждаше скучна и дълга. Нещичко не й достигаше. Колко е мъчително да търсиш това нещичко, без да знаеш какво е то! Всичко беше готово и би трябвало да обявим спектакъла, но ако го пуснехме в този мъртъв вид, в какъвто се намираше в момента пиесата, нямаше да има успех. А между това ние чувствувахме, че елементите за успех съществуват, че всичко е подготвено за него, но не достига само магическото нещичко. Събирахме се, репетирахме усилено, изпадахме в отчаяние и си отивахме, а на другия ден пак се повтаряше същото, но все така безрезултатно.

„Господа, всичко това е така, защото умуваме — изведнъж каза някой. — Ние играем самата Чехова скука, самото настроение, разтягаме действието, а трябва да повдигнем тона, да играем в бързо темпо като водевил.“

След това започнахме да играем бързо, т.е. стараехме се да говорим и да се движим бързо, от което действието се смотолевяше, губеха се отделни думи и цели изречения от текста. Получаваше се обща неразбория, от която ставаше още по-скучно. Мъчно беше дори да се разбере какво говорят действуващите лица и какво става на сцената.

През една такава мъчителна репетиция се случи нещо интересно, което искам да разкажа. Една вечер работата не вървеше. Актьорите спряха по средата, не им се играеше, защото не виждаха смисъл в репетицията. Доверието им към режисьора и един към друг беше подронено. Такъв упадък на енергията е начало на деморализация. Всички се пръснаха по разни кътчета мълчаливи и клюмнали. Две-три електрически лампички мъждиво светеха и ние седяхме в полумрак; сърцето ми биеше от тревога и от чувство на безизходност. Някой започна нервно да дращи с пръсти по скамейката, като че мишка гризе. Не зная защо тоя звук ми напомни семейното огнище; стана ми топло на душата, усетих правдата, живота и моята интуиция заработи. Или може би такъв звук на гризеща мишка, съчетан с тъмнината и с безпомощното ми състояние, е имал някога значение в моя живот…, за което и аз самият не зная. Кой може да определи пътищата на творческото свръхсъзнание!

По тази или по друга причина изведнъж почувствувах онова, което репетирахме. На сцената стана приятно. Чеховите хора заживяха. Оказа се, че те съвсем не се поддават на мъката, а, напротив, търсят веселие, смях, бодрост; те искат да живеят, а не да живуркат. Аз почувствувах правдата в такова отношение към Чеховите герои. Това ме насърчи и интуитивно разбрах какво трябваше да се прави.

След това работата отново закипя. Не вървеше само ролята на Маша у Книпер, но с нея се зае Владимир Иванович и в по-сетнешните репетиции и в нейната душа проблесна нещо и ролята тръгна чудесно.

Горкият Антон Павлович не дочака спектакъла. Той замина за чужбина под предлог, че здравето му се влошава, но аз мисля, че имаше и друга причина, т.е. тревожеше се за пиесата. Това предположение се потвърждаваше и от факта, че той не ни даваше адреса си, на който трябваше да му съобщим за резултата от спектакъла. Тоя адрес не го знаеше дори самата Книпер, а изглеждаше, че тя…

Вместо Антон Павлович остана неговият заместник по военните работи, един мил полковник, който беше длъжен да следи да няма никакви пропуски в носенето на униформата, в стойката и в привичките на офицерите, в техния живот, бит и пр. Чехов обръщаше особено голямо внимание на всичко това, защото из града се носеше слух, че той бил написал пиеса против военните, и това предизвика в техните среди смущение, лоши чувства и тревожни очаквания. В действителност Антон Павлович не искаше ни най-малко да обижда военното съсловие. Той се отнасяше прекрасно към него, особено към армейците, които според неговите думи изпълнявали културна мисия, като отивали да служат в разни забутани кътища, където занасяли със себе си нови интереси, знания, изкуство, веселие и радост.

Във връзка с постановката на „Три сестри“ спомням си още един случай, който характеризира Чехов. През време на генералните репетиции получихме от него писмо от чужбина без точния му адрес. То гласеше само: „Да се зачеркне целият монолог на Андрей в последното действие и да се замени с думите: «Жената си е жена»“. В ръкописа на автора Андрей имаше блестящ монолог, който великолепно рисуваше еснафщината на много руски жени: преди омъжването си те пазят в себе си малко поезия и женственост, но като се омъжат, бързат да облекат пеньоар, чехли и разни безвкусни и скъпи накити; също такъв пеньоар и чехли навличат и техните души. Какво ще кажеш за такива жени и струва ли си дълго да се спираш на тях? „Жената си е жена!“ Тук посредством интонацията на актьора всичко може да се изрази. И тоя път пролича Чеховият съдържателен и дълбокомислен лаконизъм.

На премиерата^[2] много голям успех имаше първото действие, което представя именния ден на Ирина; трябваше много пъти да излизаме и да се покланяме на ръкоплясканията. (По онова време излизанията още не бяха премахнати.) Но след другите действия и след като свърши пиесата, ръкоплясканията бяха толкова малко, че едвам можехме да излезем по веднъж. Тогава ни се струваше, че спектакълът няма успех и че пиесата и изпълнението не бяха приети добре. Трябваше да измине много време, за да може творчеството на Чехов и в тая пиеса да достигне до публиката.

В смисъл на актьорско и на режисьорско творчество този спектакъл се смята за един от най-добрите в нашия театър. И наистина Книпер, Лилина, Савицка, Москвин, Качалов, Грибунин, Громов (а по-сетне Леонидов), Артьом, Лужски, Самарова могат да се смятат за образцови изпълнители и създатели на класическите Чехови образи. Аз също имах успех в ролята на Вершинин, но не пред самия себе си, тъй като не намерих в тая роля онова самочувствие и състояние, което се създава у артиста при пълно сливане с ролята и с поета.

След като се завърна от чужбина, А. П. Чехов остана доволен от нас, но само съжаляваше, че военните сигнали през време на пожара не били изобразени, както трябва. Той постоянно скърбеше и ни се оплакваше от това. Ние му предложихме сам той да отрепетира задкулисните звукове на пожара, като му предоставихме на разположение и целия сценичен апарат. Антон Павлович с радост се нагърби с ролята на режисьор и с увлечение се залови за работа, като даде цял списък от разни неща, които трябва да бъдат приготвени за звуковата репетиция. Аз не присъствувах, защото се боях да не му преча, и затова не знаех какво са правили.

По време на представлението след сцената с пожара Антон Павлович влезе в моята гримьорна, тихо и скромно седна в ъгъла на дивана, без да проговори. Аз се учудих и започнах да го разпитвам.

„Слушайте, но така не може! Те ругаят!“ — накъсо ми обясни той.

Оказа се, че до директорската ложа седяла някаква компания от зрители, която високо ругаела пиесата, актьорите и театъра, а когато се започнала какафонията на звуковете през време на пожара, те не разбрали какво изобразява това и започнали да се смеят, да остроумничат и да се подиграват, без да знаят, че редом с тях седи авторът на пиесата и режисьорът на пожарните звукове.

Като разказа за случилото се, Антон Павлович се заля от добродушен смях, а после се закашля така, че аз се уплаших за него и за болестта му.