Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (44)

Пътуване в Крим

Това беше пролетта на нашия театър, най-благоуханният и радостен период на неговия млад живот. Ние отивахме при Антон Павлович в Крим, ние тръгвахме на артистическо турне, ние сме гастрольори, нас ни чакат, за нас пишат^[1]. Ние сме героите на деня не само в Москва, но и в Крим, т.е. в Севастопол и Ялта. Казахме си:

„Антон Павлович не може да дойде при нас, тъй като е болен, затова ние отиваме при него, понеже сме здрави. Щом Мохамед не отива при планината, то планината идва при него.“

Артистите, техните жени, деца, бавачки, работници, реквизитори, костюмери, перукери и няколко вагона с имущество в най-голямата киша тръгнаха от студената Москва към южното слънце. Махайте шубите! Вадете леките дрехи и сламените шапки! Нищо, че някой и друг ден ще помръзнем из пътя! Затова пък там ще се стоплим! Цял вагон беше предоставен на наше разположение. Предстоеше ни да пътуваме две денонощия. Когато човек е млад и навън е пролет, всичко му се струва весело и радостно. Не могат да се опишат всичките шеги, забавни сцени и комични произшествия през време на нашето пътуване. Ние пеехме, лудувахме, завързвахме нови познанства.

Ето най-сетне и Бахчисарай; топло пролетно утро, цветя, ярки татарски костюми, живописни накити, слънце. А ето и белия Севастопол! Малко градове в света са по-красиви от него! Бял пясък, бели къщи, тебеширени планини, ясно синьо небе, синьо море с бели пенливи вълни, бели облаци при ослепително слънце, бели чайки! Обаче след няколко часа небето се покри с облаци, морето почерня, излезе вятър, заваля дъжд с парцали сняг, сирената на фара зловещо и непрекъснато забуча. Отново зима! Горкият Антон Павлович, който трябваше да плува към нас от Ялта в такава буря! Но ние напразно го очаквахме, напразно го търсехме в пристигналия от Ялта параход. От него се получи само телеграма, която съобщаваше за новото му заболяване. Той надали ще дойде в Севастопол.

Летният театър, в който трябваше да играем, стоеше мрачен на морския бряг, със залостени врати. Те цяла зима не са били отваряни и когато ги разтвориха пред нас и ние влязохме вътре в театъра, стори ни се, че се намираме на Северния полюс: така студено и влажно беше там! Всеки ден, преди да започне репетицията, младата трупа на нашия театър се събираше на площадката около театъра. Тук беше и известният театрален критик Василиев^[2], дошъл от Москва за кореспонденции.

„Така е странствувал и Голдони със своя собствен критик“ — поясняваше той ролята си в нашата трупа.

Дойде Великден, времето отново се затопли. Неочаквано пристигна Чехов. И той започна да идва сутрин на общото сборище при театъра в градската градина. Веднъж Антон Павлович чу, че търсят лекар за заболелия артист Артьом, когото той много обичаше и за когото по-сетне специално написа роли и в „Три сестри“ (Чебутикин), и във „Вишнева градина“.

„Слушайте, но аз съм лекар на театъра“ — провикна се Чехов. Той се гордееше със своите медицински знания много повече, отколкото с литературния си талант.

„По професия аз съм лекар, но понякога пиша в свободното си време“ — казваше той много сериозно. Чехов отиде да прегледа своя любимец Артьом и му предписа валерианови капки, т.е. същото онова лекарство, което на шега дава на всички неговият доктор Дорн — едно от действуващите лица в пиесата „Чайка“.

Играхме първото си представление. Показахме на Чехов, а заедно с това и на Севастопол „Вуйчо Ваньо“. Успехът беше извънреден. Авторът беше извикван на сцената без край и без мярка. Тоя път Чехов беше доволен от изпълнението. Той за пръв път виждаше нашия театър в пълна обстановка и пред публика. През време на антрактите Антон Павлович идваше при мене и ме хвалеше, а след свършване на представлението направи само една забележка по повод на заминаването на Астров.

„Но той си подсвирква, слушайте…, подсвирква си! Вуйчо Ваньо плаче, а Астров свири!“ — И този път не можах да изкопча нещо повече от него.

„Че как така — казвах си аз, — мъка, безнадеждност и весело подсвиркване?“

Но и тая забележка на Чехов от само себе си оживя в едно от по-сетнешните представления. Веднъж взех, че засвирих ей тъй на доверие. И веднага почувствувах правдата. Наистина! Вуйчо Ваньо пада духом и се отдава на скръбта, а Астров си подсвирква. Защо? Ей за това на, че той дотолкова е престанал да вярва на хората и на живота, че в недоверието си към тях е дошъл до цинизъм. Хората не могат вече с нищо да го огорчат. Но за негово щастие Астров обича природата и й служи дейно, безкористно; той посажда гори, а горите запазват влагата, необходима за реките.

В числото на пиесите, с които отидохме да гостуваме тогава в Крим, беше и пиесата на Хауптман „Самотни хора“. Антон Павлович я видя за пръв път и тя му се хареса повече от неговите собствени пиеси.

„Но той е истински драматург! Аз не съм драматург, слушайте, аз съм лекар.“

От Севастопол отидохме в Ялта, където ни очакваше почти целият руски литературен свят, който като че се беше наговорил да се събере в Крим за нашите гостувания. Там бяха тогава Бунин, Куприн, Мамин-Сибиряк, Чириков, Станюкович, Елпатевски и най-сетне току-що прочулият се тогава Максим Горки, който живееше в Крим поради белодробно заболяване. Тук стана нашето запознаване с Горки и ние с общи усилия го убеждавахме да ни напише пиеса^[3]. Една от бъдещите му пиеси, „На дъното“, по онова време беше вече замислена, може би и нахвърлена в основните си черти и той ми разказа нейното съдържание.

Освен писатели в Крим имаше много артисти и музиканти, между които се отделяше младият С. В. Рахманинов.

Всеки ден в определен час всички актьори и писатели се събираха във вилата на Чехов, който предлагаше на гостите си закуска. Домакинствуваше сестрата на Антон Павлович, Мария Павловна, наш общ приятел. На почетното място на домакинята сядаше майката на Антон Павлович, прелестна старица, обичана от всички ни. Слушайки разказите за успеха на неговите пиеси, тя, без да държи сметка за преклонните си години, поиска непременно да дойде в театъра, за да види, разбира се, не нас, а Антончовата пиеса. В деня на нейното отиване в театъра бях отишъл при Чехов преди закуска и го заварих извънредно развълнуван. Оказа се, че маминката измъкнала от сандъка старинната си копринена рокля, за да я облече тая вечер за театъра. Антон Павлович се ужаси!

„Маминка в копринена рокля гледа пиесата на Антонча! Слушайте, ама не може така.“

И веднага след горещото си възклицание той избухна във весел, очарователен смях, защото битовата картина, в която една майка, облечена в копринена рокля, седи и ръкопляска на своя син, който е написал пиеса и сега отива в театъра, за да се покланя на публиката, му се видя много смешна и еснафски-сантиментална.

На всекидневните обеди у Чехов често говореха за литература. Тия спорове на специалистите ми откриваха много важни и полезни за режисьора и за актьора тайни, които нашите сухи педагози по история на литературата не знаят. Чехов убеждаваше всички да пишат пиеси за Художествения театър. Веднъж някой каза, че от някаква повест на Чехов лесно може да се направи пиеса. Донесоха книгата и накараха Москвин да чете разказа. Неговото четене така се хареса на Антон Павлович, че оттогава всеки ден следобед той караше талантливия артист да чете нещо. Ето как Москвин стана патентован четец на Чеховите разкази на благотворителните концерти.

Нашите гостувания в Крим завършиха. Като награда за посещението ни Чехов и Горки обещаха да ни напишат по една пиеса. Между нас казано, това беше и една от главните причини, задето планината отиде при Мохамед.