Артър Кларк
Чукът на Бога (9)

ИЗТОЧНИЦИ И БЛАГОДАРНОСТИ

Интересът ми към темата за сблъсъка на Земята с астероид започва да прилича на молекула ДНК: снопчетата от факти и измислица са станали неотделими едно от друго. Нека се опитам да ги разплета по чисто хронологически път.

В далечната 1973 година, книгата „Среща с Рама“ започваше с тези думи:

„Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна до Москва с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току що създадената атомна бомба.

В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 година метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първи век по земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс, И така дойде неизбежното…

В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без всякакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.

Някъде над Австрия то започна да се разпада със серия от взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.

Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.

Загинаха шестстотин хиляди души, а общите щети надхвърлиха един трилион долара. Но никой не можеше да изчисли онази загуба, която остана завинаги за изкуството, историята, науката и за цялото човечество. Сякаш само за едно утро бе започнала и завършила с поражения някаква голяма война; докато прахът от разрушенията бавно се спускаше на земята, малцина можаха да се наслаждават на най-прекрасните изгреви и залези, които светът бе виждал след Кракатау^[1].

След първоначалния шок човечеството реагира с непознато дотогава единство и решителност. Всички разбраха, че подобно бедствие можеше да не се повтори и след хиляда, години, но бе възможно и на следващия ден. А никой не знаеше дали тогава последствията нямаше да бъдат още по-лоши.

Тогава решиха да няма следващ път.

Преди сто години един по-беден и с недостатъчни ресурси свят бе прахосвал средства в опити да унищожи оръжията, които човечеството бе изстрелвало срещу себе си подобно на самоубиец. Усилието не бе имало никакъв успех, но придобитите знания не бяха забравени. Сега те можеха да се използват за много по-благородна цел и на безкрайно по-голяма сцена. На нито един метеорит, който би могъл да предизвика катастрофа с големината си, нямаше да бъде позволено да пробие отбраната на Земята.

Така се зароди планът «Космическа стража»“^[2].

Противно на общото мнение, когато завърших книгата с фразата: „Рамианците правели всичко на тройки.“, нямах ни най-малко намерение да пиша продължение на книгата, още по-малко пък трилогия. Краят ми се струваше доста добър и това всъщност ми бе дошло наум чак накрая. Но намесата на Питър Губър и Джентри Лий ме накара да преразгледам становището си (вж. увода към „Рама II“) и никой друг, освен мен, не бе изненадан, когато се заех отново с тази тема през 1986 година.

Но дотогава вече се бе случило нещо друго, което бе превърнало въпроса за астероидните сблъсъци в сензация от първите страници на вестниците.

В един известен вестник („Извънземна причина за изчезването на динозаврите през периода Креда-Терциер“, „Сайънс“, 1980 г.) нобеловият лауреат Луис Алварес и неговият син-геолог д-р Уолтър Алварес бяха прокарали една удивителна теория, обясняваща загадъчната и внезапна гибел на динозаврите, които може би са били най-удачната форма на живот, възниквала някога на планетата Земя заедно с акулите и хлебарките. Както всички знаем, Алварес доказал, че преди шейсет и пет милиона години се е случила някаква глобална катастрофа и според намерените от него доказателства, тя е била причинена от астероид. Прекият удар и последвалата природна катастрофа очевидно са имали опустошителен ефект върху живота на всички видове на Земята, особено за големите земни животни.

По едно странно съвпадение, Луис Алварес имаше огромно, за щастие благотворно, влияние върху моя живот. През 1941 година, като ръководител на един екип в радиационната лаборатория към МИТ, той изобретил и разработил проект за радарна система за неуправлявано кацане, известна по-късно под името УЗК (Управлявано от Земята Кацане). Кралските военновъздушни сили, които тогава губели повече самолети поради лошото време, отколкото поради Луфтвафе, били извънредно впечатлени от демонстрациите и първото експериментално устройство било изпратено в Англия през 1943. Като офицер по радарните устройства в КВВС имах интересното, но често пъти объркващо, задължение да поддържам устройството Марк I в работно състояние, докато и последния самолет от най-старите модели не преминеше през линията за кацане. Единственият ми роман, който не е научно фантастичен, „Линия на кацане“ (1963) е написан въз основата на тези събития и е посветен на „Луи“ и колегите му.

Луи напусна УЗК малко преди аз да отида там и отлетя за Хирошима в онзи съдбовен ден през август 1945 година, да наблюдава действието на бомбата, за чието създаване бе спомогнал. Срещнах се с него чак няколко години по-късно, в сградата на колежа Бъркли в Калифорнийския университет. Последната ни среща беше на двадесет и петото събиране на УЗК в Бостън през 1971 година. Съжалявам, че така и не успях да обсъдя с него собствената му теория за изчезването на динозаврите. В едно от последните си писма, той твърдеше, че това вече не е теория, а факт.

Малко повече от година преди смъртта си на 1 септември 1988 година, Луи ме помоли да напиша едно „Похвално слово“, което да се отпечата на корицата на автобиографията му, която предстоеше да излезе от печат. „Алварес: Приключенията на един физик“ (1978). Направих го с изключителна радост и сега бих искал да повторя това, което вече е, уви, само едно посмъртно послание:

„Луис като че ли е присъствал на всички важни моменти от историята на съвременната физика и е бил отговорен за повечето от тях. Неговата увлекателна книга засяга толкова много важни въпроси, че ще бъде интересна дори и за неспециалисти: та кой друг е изобретил жизненоважни радарни системи, търсил изолирани магнитни полюси на Южния полюс, снимал НЛО и убийството на Кенеди, наблюдавал първите две ядрени експлозии от въздуха и доказал (най-изненадващо), че в пирамидата на фараона Хефрен не съществуват скрити тунели и помещения?“

И сега се е заел с най-интересното от всички свои научни разкрития и счупва най-твърдия орех в цялата наука — изчезването на динозаврите. Той и синът му Уолтър са уверени, че са разкрили оръжието, с което е извършено Престъплението на Хилядолетията…

 

 

След смъртта на Луис, се появиха достатъчно доказателства за поне един голям сблъсък с метеор (или с малък астероид) и бяха набелязани няколко възможни места — като най-често споменаваният е един заровен кратер, широк 180 км в диаметър в Чикскулуб, на полуостров Юкатан в Централна Америка.

Все още има геолози, които продължават упорито да се борят в защита на теорията за земна причина за гибелта на динозаврите (като например вулкани) и можеше да се окаже, че и в двете хипотези се съдържа доза истина. Ала Метеоритната мафия засега печели битката, дори и само защото тяхната версия е някак по-драматична.

Във всеки случай, никой не се съмнява, че в миналото е имало големи метеоритни сблъсъци — в крайна сметка през този век е имало два сблъсъка и едно отърване на косъм (Тунгуския метеорит през 1908; Сикхоут-Алин, през 1947; Орегон, през 1972). Трябва да се реши въпросът, доколко е сериозна опасността и какво, ако изобщо е възможно, може да се направи срещу опасността?

През осемдесетте години на века сред научните среди се водеше една голяма дискусия по този въпрос и преминаването в непосредствена близост до Земята (само на някакви си 650 000 километра) на астероида 1989 FC, доведе до конкретни резултати. Вследствие на това Комисията за наука, космически изследвания и технологии към Камарата на представителите в сената на Белия дом включи следния параграф към Заключителния акт на НАСА от 1990 година:

„Следователно комисията нарежда НАСА да проведе две семинарни изследвания. Първото да определи програма за силно увеличаване на засичането на астероиди, пресичащи орбитата на Земята; това изследване трябва да посочи разходите, програмите, технологиите и оборудването, необходими за точното определяне на орбитите на такива небесни тела. Второто изследване трябва да посочи системите и технологиите за отклоняване на орбитите на такива астероиди или за унищожаването им, ако те представляват опасност за живота на Земята. Комисията предлага да се потърси международно участие при тези изследвания и предлага семинарите да се проведат година след прокарването на тази добавка към акта.“

Това може би ще се окаже исторически документ. Та и кой ли би повярвал допреди няколко години, че Комисия към конгреса на САЩ може да изработи подобен документ?

И както бе предложено, НАСА организира международен семинар по въпросите на Засичането на небесни тела, пресичащи орбитата на Земята, който проведе няколко срещи в работни групи през 1991 година. Резултатите бяха обобщени в един доклад, подготвен от Лабораторията за реактивно задвижване, Пасадина: „Изследване на Спейсгард“ (25 януари, 1992). Първият параграф на последната глава гласи:

„Загрижеността ни по повод на вероятността от сблъсък от космически характер накара Конгреса на САЩ да изиска от НАСА да се проведат семинари за изследване на начините, за постигане на значим напредък при откриването на астероиди, преминаващи в близост до Земята. Този доклад се отнася до създаването на международна изследователска мрежа от телескопи, разположени на Земята, които ще могат да увеличат месечния брой на откриване на такива астероиди от няколко до няколко хиляди. Подобна програма ще намали времето за почти пълно описване на съществуващите големи астероиди, пресичащи орбитата на Земята, от няколко века, на двадесет и пет години. Ние наричаме така предложената изследователска програма Изследване СПЕЙСГАРД (заемайки името от една подобна програма, предложена от писателя на научно-фантастични романи Артър К. Кларк, преди почти двадесет години в неговия роман «Среща с Рама»).“

Романът „Чукът на Бога“ не би могъл да бъде написан без изобилието от информация, съдържаща се в материалите на „Изследването Спейсгард“, но истинското вдъхновение за написването му всъщност дойде от съвсем различен, и напълно неочакван, източник.

През май 1992 година имах изключителното удоволствие да получа писмо от Стийв Койп, главен редактор на списание „Тайм“, в което той ме молеше да напиша кратък разказ от четири хиляди думи, който да „даде на читателите представа за живота на Земята през следващото хилядолетие“. И освен това той бе добавил следното примамливо изречение: „Струва ми се, че това е първият случай, в който нашето списание публикува художествена литература (имам предвид умишлено)“.

Както се оказа по-късно, тази информация не е била съвсем вярна. Впоследствие редакторите на „Тайм“ ми казаха, с известно неудобство, че моят разказ не е първото художествено произведение, което са поръчали. През 1969 година са публикували разказ от Александър Солженицин. И аз съм имал честта да вървя по такива прославени стъпки.

Няма нужда да споменавам, че предложението на „Тайм“ бе от онези, които не можеше да се отхвърлят. То представляваше едно интересно предизвикателства и не си спомням да ми е отнело повече от няколко стотни от секундата, докато осъзная, че идеалната тема на разказа е вече налице. Нещо повече — чувствах, че е мое задължение да опиша каква опасност и заплаха представляват за нас астероидите. Създавайки едно пророчество може би дори щях да спася света — макар че нямаше никога да разбера това…

Така че написах разказа „Чукът на Бога“, и го изпратих на „Тайм“, където Стийв Койп оправда поста си като направи някой извънредно проницателни редакторски забележки, 90% от които приех (твърде) присърце. Той се появи в специалното издание на списанието, „Отвъд 2000 година“, публикувано късно през месец септември с дата есента на 1992. (том 140, 27).

Но преди това аз бях отишъл до Англия за преждевременно състоялото се тържество по случай седемдесет и петия ми рожден ден (след като в продължение на три десетилетия бях живял на по-малко от хиляда километра разстояние от Екватора, не съществуваше сила на света, която да ме накара да отида в Лондон през декември). Сред участниците в програмата, която брат ми Фред бе организирал в моя чест в родния ми град, Майнхед, беше и един от членовете на Изследването СПЕЙСГАРД, д-р Дънкан Стийл. Той бе прекосил цялото земно кълбо, от англо-австралийската обсерватория в Куунабарабран, в Нови Южен Уелс, за да ми покаже една писмена разработка, придружена от няколко изумителни цветни диапозитива, показващи какво може да се случи при евентуален сериозен сблъсък между Земята и голям астероид. Може би точно тогава си дадох сметка, че всъщност „Чукът“ представлява един роман в миниатюра и че нямам никакво намерение да го разширявам. И тъй като ме очакваха още шест други книги и няколко десетки телевизионни програми, никак не ми се захващаше веднага с тази работа, но накрая реших да се заема с неизбежното.

Първата версия бе почти завършена, когато получих от д-р Стийл, който вече се бе върнал в Куунабарабран, изумителни новини:

Ако някой ме бе запитал, до миналия четвъртък, дали някога Земята ще се сблъска с голям астероид или комета, щях с ръка на сърцето да им кажа, че нито един от вече известните ни летящи обекти няма да се сблъска с нашата планета в близкото бъдеще (имайки предвид един-два века напред). Но това вече не е така…

Към писмото на д-р Стийл беше приложено Циркулярно писмо 5636, от 15 октомври 1992 година, от Централното бюро за Астрономически телеграми, което е част от Смитсъновата астрофизическа обсерватория в Кеймбридж, Масачузетс. В него се съобщаваше за повторното засичане на кометата Суифт-Татъл, открита първоначално от двама американски астрономи през 1862 година, която впоследствие е била изгубена, не поради небрежност, а поради далеч по-интересна причина.

С приближаването си към Слънцето, кометата Суифт-Татъл, като много други комети, (включително и Халеевата) получава реактивна тяга от слънчевата активност — факт, който е напълно непредсказуем като последици. И макар че ефектът върху орбитата й е твърде малък, както отбелязва д-р Стийл:

„…Дори изчисленията и крайните резултати да са малко неточни — пък и човек едва ли би могъл да вярва, че тази реактивна сила ще действа непрекъснато и по еднакъв начин през цялото време, може да се очаква кометата да се сблъска със Земята на 14 август 2126 година. Но няма съмнение по отношение на датата, тъй като това е денят, в който орбитата на кометата пресича тази на Земята през същата година; това, което на този етап не е съвсем сигурно, е дали кометата наистина ще бъде там по това време или (и дано да бъде така) ще е изпреварила или ще се е забавила малко по обичайната си орбита.“

И съвсем естествено, в циркуляра от Астрономическия съюз се предлага следното: „Следователно ни се струва разумно да се опитаме да следваме неотстъпно кометата Суифт-Татъл по целия й път, до настоящото й преминаване през перихелия, с надеждата, че ще може да бъде направено точно определяне на съответната й орбита“.

Отново Дънкан Стийл:

„А какво ще стане, ако кометата наистина се сблъска със Земята през 2126 година? Ударът ще настъпи със скорост 60 км/сек. Ядрото на кометата е около 5 км в диаметър, така че килотоновете на освободената енергия, според моите изчисления ще се равняват на 200 милиона мегатона или един милиард пъти по-силна от бомбата над Хирошима. И ако диаметърът, а не радиусът на кометата е 5 км, то тези цифри трябва да се разделят на осем. Както и да го смятаме, ще е страхотен удар. С най-добри пожелания — Дънкан.“

И ето че аз бях разположил появяването на моята хипотетична Кали някъде около 2110 година — точно по времето, когато истинският свят може би вече щеше да агонизира поради приближаването на Суифт-Татъл само след шестнадесет години. Така че аз с радост използвах тази информация, за да добавя още една „лъжичка“ достоверност към онова, което иначе би било само едно: „дръзко и неубедително повествование“, както така добре са го казали от „Микадо“.

 

 

И ето нещо, в което никой няма да повярва… Все още редактирах и поправях тази глава, когато включих на новините по CNN (точно в 6 часа и 20 минути следобед, на 6 ноември, 1992 година — точно преди два часа). И представете си изненадата ми, когато видях своя стар приятел, американския астроном Том Джерълз, експерт по астероидите и известен член на екипа на „Спейсгард“. Той бе посещавал на няколко пъти Шри Ланка, с надеждата да построи тук обсерватория. В неговата увлекателна автобиография, „По Стъкленото море“ (Американски физичен институт, 1988 г.) има глава наречена „Телескопът на Шри Ланка и Артър Кларк“.

И какво прави Том по CNN? Той просто говореше за последните потвърждения на теорията на Алварес. Все още димящото оръжие е било открито и нулевата точка е, както споменах преди няколко страници, в падината Чикскулуб, в Юкатан. Благодаря ти, Том. Как ми се иска Луис да беше още жив, за да го чуе.

 

 

Случи се и друго странно съвпадение само две седмици преди да излезе от печат „Чукът на Бога“. Един малък метеорит паднал насред Ню Йорк, нанасяйки щети на паркирана кола! Пък и какво ли друго би могъл да улучи?

Тази случка ми напомни за филма „Метеор“, който ми се понрави повече отколкото на повечето критици. (Изпитвам извънредно голяма търпимост към лоши научно-фантастични филми. След като веднъж убедих Стенли Кубрик да гледа един класически филм — „Неща от бъдещето“, струва ми се, той се оплака: „Какво направи ти с мене? Никога повече няма да гледам филм, който ми препоръчваш!“)

В кулминационния момент на „Метеор“ има една великолепна фраза. След бомбардировка от Космоса, руският учен и неговият американски колега едва успяват да се измъкнат на повърхността, след като са се укрили в едно нюйоркско метро. И двамата са покрити с кал от глава до пети. Руснакът се обръща към колегата си и казва: „Някой ден ще ти покажа московското метро.“

Военните шофьори на обрисуваните с графити огромни вагони за радиолокационно засичане биха оценили тази шега.

 

 

Събитието на река Тунгуска от 1908 година се появи в телевизионния сериал „Загадъчният свят на Артър Кларк“. В глава 9 („Големият сибирски взрив“) на книгата на Саймън Уелфеър и Джон Феърли, може да се прочете подробно обсъждане на този въпрос, подкрепено със снимки и картографски материали.

 

 

Моят съавтор, Грегъри Бенфорд, („Преди да падне нощта“, 1991) току що ми припомни романа, „Шива слиза“, (1980), който бяха написали двамата с Уилям Ротслър, с главна тема отблъскването на приближаващ астероид. Трябва да си призная, че не съм го чел, но винаги съм знаел това заглавие и може би то подсъзнателно е повлияло при избора на Кали (приближената на Шива) за име на моя астероид. То непрекъснато се появяваше в главата ми, докато пишех.

Друг роман на същата тема е „Чукът на Луцифер“ от Лари Нивън и Джери Пурнел (1977), който съм чел — и който ми напомни с нещо за старите мили „Невероятни разкази“. Обръщайки се за помощ към неоценимия „Пълен показалец на невероятните аналози“; намерих точната причина за асоциацията си: „Чукът на Тор“, кратък разказ от Чарлз Уилърд Дифин (март 1932).

Изненадан съм, дори изумен, че съм си спомнил за този невзрачен разказ за космически нашественици, но той очевидно е тревожил моето подсъзнанието през последните шейсет години от живота ми. И за да попълня списъка, с радост споменавам, че съвършено съзнателно откраднах заглавието на своята книга от Дж. К. Честъртън. Неговият свещеник-детектив, отец Браун, разплита едно загадъчно убийство, извършено с „Чука на Бога“.

Също така трябва да спомена и романа „Потоп от лица“ от Джеймс Блиш и Норман Л. Найт (1967), който описва сблъсъка на един астероид със Земята, която по това време има население от един трилион души и опитите на хората да го отклонят. Имам чувството, че на подобен свят никак няма да му е излишен по някой и друг астероиден сблъсък от време на време.

 

 

Марсианските имена на местности, споменати в глава 14, макар и да звучат направо невероятно, са взети от „Атлас на Марс“ на НАСА (1979). И за да спестя на читателите пристъпите на незадоволено любопитство, ето и техния произход: Данк — град в Оман; Диа-Кау — град във Виетнам; Ейл — град в Сомалия; Гагра — град в ОНД (Грузия); Кагул — град в ОНД (Молдавия); Сурт — град в Либия; Тиуи — град в Оман; Уаспам — град в Никарагуа; Йат — град в Нигерия.

Непрекъснато се опитвам да убедя комитета на Международния астрономически съюз да постави имената на Айзък Азимов, Робърт Хайнлайн и Джийн Родънбъри на Марс. За нещастие почти всички по-големи образувания вече са наименовани, така че може би ще насочим вниманието си към Меркурий, който, както сухо отбеляза моят агент в МАС: „Може би няма да бъде колонизиран още известно време“.

 

 

Теоретичната основа на доктрината на Преродените (Глава 20) може да се види в: „Ефикасно кодираните съобщения могат да предават информационното съдържание на човешката раса през междузвездните пространства“, Уйлям А. Рьопке, „Акта Астронавтика“, том 26, №3/4, стр. 273–6, март/април 1992 г.

 

 

Почти невероятната история, описана накратко в Глава 44, за провалите на Американската флота с новия вид торпедо, чието коригиране отнело повече от две години, може да се намери в „Операциите на подводната флота на САЩ по време на Втората световна война“ от Теодор Роскоу (Американски военноморски институт, 1949 г.) или за по-лесно в „Морски и подводни операции в Коралово море“ от Самюъл Елиът Морисън (Литъл Браун, 1959 г.). Да вземем един цитат от последното произведение: „Възпламенителната игла, която по план трябвало да се задейства в следствие на физически сблъсък, се оказала твърде крехка, за да може да издържи на един добър, пряк 90-градусов удар… И така най-добрите попадения били увенчани с липса на взрив…“

* * *

Поднасям извиненията си на Боб Сингх, патрон на фармацевтите, за това, че в пристъп на разсеяност съм използвал неговото име…

Изказвам благодарността си на Рей Бредбъри, за позволението му да ползвам цитат от неговите „Марсиански разкази“ („Нощна среща“) в Глава 24.

Изказвам и специална благодарност на Принц Султан ал-Сауд, астронавт на космическата совалка, за неговото гостоприемство по време на конгреса на Асоциацията за космически изследвания в Риад, през ноември 1989 г., когато за първи път се запознах с ислямската култура.

И на Джентри Лий, за това, че разшири моя технически и психически хоризонт.

Специални благодарности и на Корпорацията СУММА за мангановото кълбо, изкопано през 1972 година от 5 500 метра дълбочина, в началото на операция ДЖЕНИФЪР на ЦРУ. (Вж. „Призракът от високите брегове“, 1990 г.). То прилича толкова много на Кали, че ми стигаше дори само да го подържа в ръце в мигове на творческо безсилие.

Програмите, които се оказаха изключително полезни за написването на тази книга са ВИСТАП-РО и ДИСТАНТ САНС1, (Лаборатория за виртуални изображения, 2341, Ганадор Корт, Сан Луис Обиспо, Калифорния 93401) за АМИГА; и Небе (Софтуеър Биск 912, 12-та улица, Сют А. Голдън, Колорадо 80401), и Танцът на планетите (ARC, Са-йънс Симулейшънс, пк 1955 S, Лавлънд, Колорадо 80539) за MS/DOS. Също така съм много благодарен на Саймън Талък за изчисленията на орбитите, макар че може би често съм пренебрегвал закона за отрицателните степени по чисто литературни съображения.