Артър Кларк
Чукът на Бога (6)

26
УСКОРИТЕЛЯТ

Много малка част от „Голиат“, такъв какъвто беше в първоначалния си вид, можеше да се види сега. Едната му страна бе изцяло скрита под резервоарите и задвижващите модули на АТЛАС, представляващи компактна маса от тръби и проводници с приблизителна дължина от 200 метра. Повечето от останалата част от кораба бе скрита зад собствените му допълнителни резервоари. „Няма да имаме особено добра видимост, мислеше си Сингх, докато не откачим част от изпразнените резервоари. Нито пък голямо ускорение при цялата тази допълнителна маса, въпреки подсилващите двигатели.“

Трудно можеше да се повярва, че бъдещето на човечеството зависи от това непривлекателно сборище от тенекии. То бе съставено и проектирано с една-едничка цел — да прикачи колкото се може по-бързо един мощен ускорител към Кали. В този случай „Голиат“ служеше чисто и просто като „товарен транспорт“ — междупланетен космичен камион. АТЛАС беше важният товар, който трябваше да достигне своето предназначение навреме и в добро работно състояние.

Постигането на тази цел изискваше безброй компромиси и внимателно балансиране на нещата. Макар че бе от изключителна важност да се стигне до Кали възможно най-бързо, бързината можеше да се постигне само с цената на полезния товар. Ако „Голиат“ изгаряше твърде много водород, за да достигне до Кали, можеше да не остане достатъчно за отклоняването на астероида от неговата гибелна траектория и всичките им усилия щяха да се окажат напразни.

Идеята за придаване на класическия „първоначален тласък“, използван от първите космически ракети при изследването на външните части на Слънчевата система, бе обмисляна доста сериозно с цел да се скъси времето на пробег без да се изразходва гориво. „Голиат“ можеше да се насочи скоростно към Юпитер и да открадне малко от инерцията на въртенето й при бързото си преминаване покрай планетата. Но планът бе неохотно изоставен поради риска, който съдържаше. В орбитата около Юпитер летяха твърде много метални отпадъци. Техните пръстени се простираха чак до долните слоеве на атмосферата и дори и най-малкият предмет би могъл да пробие леките конструкции на водородните резервоари. И би било извънредна ирония на съдбата, ако някакъв си микроскопичен юпитериански спътник обрече мисията на неуспех.

И за разлика от обичайното излитане от планетна повърхност, в старта от орбитална станция нямаше нищо драматично. Разбира се, нямаше никакъв шум, нито някакъв видим знак за огромната енергия, която се освобождаваше. Плазменият реактор, който задвижваше „Голиат“, бе прекалено горещ, за да излъчва слабите вълни, видими за човешкото око; той изписваше своя подпис сред звездите в горния обхват на ултравиолетовия регистър. За наблюдаващите от Европа единственият знак за старта на „Голиат“ бяха отпадъците, които той остави след себе си: отломки от термичните заварки, разпръснати материали от прикачването, парчета жици и ленти — обичайните отпадъци, които дори и най-внимателните строителни работници винаги оставяха на големите космически строителни обекти. За подобно благородно начинание, такъв старт не бе от най-грандиозните, но „Голиат“ и неговият полезен товар на име АТЛАС, потеглиха на път, понесли надеждите и страховете на цялото човечество.

След един ден, увеличавайки скоростта си до една десета от гравитацията, „Голиат“ премина тромаво покрай втория по големина спътник, обруления Калисто. Но мина почти седмица преди да се измъкнат напълно от територията на Юпитер, прекосявайки високорисковите орбити на малките най-външни спътници-близнаци Пасифея и Синопея. Но тогава той вече се движеше толкова бързо, че дори и Слънцето не би могло да го привлече обратно. Корабът щеше да напусне пределите на Слънчевата система, и ако не можеше отново да коригира скоростта си, щеше да се отправи на безкрайно пътешествие сред звездите.

Но нито един командир на космически кораб не би и могъл да се надява на по-спокоен полет. „Голиат“ и АТЛАС се срещнаха с Кали дванадесет секунди преди разписанието.

— Посетил съм десетки астероиди — каза Сър Колин Дрейкър на своята невидима публика на половин милиард километра назад към Слънцето, — но дори и сега не познавам начин, по който да можем да преценим техния размер просто по външния им вид. Зная точно колко голяма е Кали, но лесно бих могъл да се заблудя, че съм в състояние да я хвана с две ръце.

— Проблемът е, че не съществува абсолютно никакво чувство за мащаб — нищо, което да подскаже това на окото. Ще видите, че е покрит с плитки кратери от метеоритни сблъсъци чак до самия хоризонт. Този големият, в средата вляво, е всъщност около петдесет метра в диаметър, но по нищо не се различава от малките около себе си; а най-малките, които виждате са само няколко сантиметра.

— Ще ни дадеш ли увеличение, Дейвид? Благодаря. Сега ние се приближаваме, но не забелязваме някаква особена разлика. Миникратерите изглеждат точно като своите събратя. Спри така, Дейвид. Дори и когато използваме лупа, гледката е съвсем същата — плитки кратери от всевъзможни размери, Виждаме дори и онези, направени от дребни космически прашинки.

— Сега отдалечи образа, за да покажеш целия Кали. Благодаря. Ще видите, че на практика няма никакви цветове, поне такива, които са доловими от човешкото око. Всичко е почти черно. Бихте могли да си помислите, че това е парче въглища и няма да сте много далеч от истината. Външните слоеве са от 90% чист въглерод.

— Но вътре е друга работа: желязо, никел, силикати, различен вид замръзнали газове — вода, метан, въглероден двуокис. Очевидно има много сложен произход и аз съм почти сигурен, че е съставен от две космически тела с доста различен химичен състав, които са се сблъскали сравнително леко и са останали така, един в друг.

— Може би сте забелязали, че докато говорих, се появиха нови кратери. Денят на Кали е доста кратък — три часа и двайсет и пет минути. А фактът, че се върти, прави работата ни още по-сложна…

— Можеш ли да ни покажеш обратната страна, Дейвид? Центъра на решетка K5. Точно така…

— Забележете промяната в пейзажа — ако може да се нарече така. Онези вдлъбнатини трябва да са били предизвикани от друг сблъсък, но този път доста силен. Преди десет милиарда години Кали трябва да е преминал през някой доста населен участък на Слънчевата система. Виждате ли онази долина — горе вляво — нарекли сме я Гранд Каньон. Дълбока е над десет метра, но ако не знаехте размера, спокойно бихте могли да си представите, че се намирате в Колорадо…

— Така че ние тук си имаме един обрулен от времето и астероидите малък свят с форма на гира или на фъстък, но с маса два милиарда тона. И, за беда, се движи по ретроградна орбита — тоест в посока, обратна на всички планети. В това няма нищо необичайно — и Халеевата комета се движи така, но това означава, че ще се сблъска със Земята челно — най-лошата от всички възможности. Така че трябва да го отклоним. Ако не го сторим, не само цивилизацията ни, но най-вероятно но и целият човешки вид, ще бъдат изтрити от лицето на планетата.

— Ускорителят АТЛАС вече е откачен от „Голиат“ — покажи ни АТЛАС, Дейвид, моля те! И сега сме се заели с деликатната мисия да го инсталираме на Кали. За щастие гравитацията на астероида е толкова слаба — около една десетохилядна от тази на Земята — че там АТЛАС тежи само няколко тона. Но не оставяйте това да ви заблуди. Той все още притежава своята маса и инерционен момент. Така че трябва да бъде преместен извънредно бавно и внимателно… Ако искате вярвайте, но инструментите, с които извършваме цялата работа, са най-обикновени едновремешни макари и скрипци, застопорени на Кали.

— След няколко часа АТЛАС ще бъде готов да се задвижи. Естествено ефектът, който ще окаже върху Кали, ще бъде прекалено слаб, за да може да бъде измерен — само една микрогравитационна частица. Мисля, че някакъв журналист бе сравнил това явление с мишка, която бута слон. Много вярно — но АТЛАС е в състояние да бута дни наред, а на нас ни е необходимо да отместим Кали само с няколко сантиметра тук, около Юпитер, за да може да мине на хиляди километри от Земята. А дори и сто в този случай се равнява на цяла светлинна година.

27
ГЕНЕРАЛНА РЕПЕТИЦИЯ

Какво? Плешив сикх ли? Как ли биха реагирали обраслите му в коси и бради прадеди там някъде в Индия на подобно ренегатство? А само ако знаеха, че умишлено съм подложил скалпа си на трайна депилация — е, бих имал късмет да се отърва жив…

Тази мисъл неизменно проблясваше в съзнанието на Робърт Сингх, когато нагласяваше плътно прилепващата каска на главата си, пристягаше придържащите ремъци и проверяваше дали наемниците изключват всякакъв достъп на светлина. После сядаше в пълния мрак й тишината и чакаше автоматичния секвенсер да се задейства.

Отначало всичко започваше с едва доловим шум, толкова нисък, че той почти долавяше отделните звукови вибрации. И от долната граница на осезаемостта той се покачваше нагоре, октава по октава, докато изчезнеше над горната граница на слуха. А всъщност далеч над тази граница, тъй като, макар че Сингх никога не си бе правил труда да го провери, гой беше абсолютно уверен, че слуховият му апарат не би могъл да възприеме подобни честоти, които сега се вливаха директно в мозъка му.

Тишината отново се върна и той зачака появяването на далеч по-сложната визуално-калибрационна секвенция.

Отначало имаше само цвят. Сякаш се носеше в центъра на някакви съвършено неразличима сфера, чиято вътрешна повърхност бе боядисана в наситено червено. Нямаше ни най-малък намек за модел или структура и очите заболяваха от взиране в опит да открият нещо такова. Не, това не беше съвсем точно. Очите изобщо не влизаха в действие.

Червено, оранжево, жълто, зелено — познатите цветове на дъгата, нос чистотата на лазерно изображение. Все още нямаше никакви образи — само неразрушимото хроматично поле.

Най-накрая започваха да се появяват образи. Първо се появи открита решетка, която бързо се изпълни с малки фасетки, които ставаха все по-фини, докато най-накрая не можеха повече да бъдат различавани една от друга. Те биваха измествани от поредица от геометрични фигури, които се въртяха, уголемяваха се, намаляваха и се сливаха една с друга. Той напълно губеше представа за времето, но цялата калибрационна програма траеше по-малко от минута. И когато, като в антарктическа снежна буря, го обвиеше една беззвучна „белота“, той знаеше, че процесът на сканиране вече е приключил и предавателната система на Брейнман е установила, че невронните му вериги са в добро състояние за приемане на образи.

Понякога, макар и извънредно рядко, през съзнанието му пробягваше съобщение за „Грешка“ и тогава се налагаше да повтори целия процес отначало. Това обикновено вършеше работа. А ако не, то Сингх бе достатъчно умен да не опитва трети път. Веднъж, когато се налагаше да овладее набързо няколко умения наведнъж, той бе изключил автоматичното блокиране с ръчния операционен механизъм. И в последствие стана свидетел на ужасяващ кошмар от образи, които често не успяваше напълно да осъзнае — като светлите петна, които се получават, ако човек натисне силно очните си ябълки, но много по-ярки. Докато успее да изключи устройството, вече имаше сатанинско главоболие, а последствията можеха да бъдат и още по-страшни. Необратимото видиотяване поради неправилно боравене с Брейнман не беше вече така често срещано явление, както в ранните дни на изобретението, но все пак се случваше.

Този път не се появи „грешка“ или някакъв друг предупредителен сигнал. Всички мисловни вериги бяха чисти. Беше готов да приема.

И независимо че в някакво скрито ъгълче на съзнанието му мъждукаше мисълта за неговото действително присъствие на борда на „Голиат“, на капитан Сингх никак не му се стори странно, когато видя кораба си отгоре, как се носи в космическото пространство около Кали. Струваше му се дори напълно логично, макар и това всъщност да бе особената логика на съновиденията и че АТЛАС вече е инсталиран на астероида въпреки „съзнанието“, че модулът все още е прикрепен към „Голиат“.

Подробностите на симулирания виртуален образ бяха толкова съвършени, че той виждаше оголените скални петна по повърхността на Кали, откъдето реактивните двигатели на космичните шейни бяха издухали вековния звезден прах. Това беше нещо съвсем реално; но образът на АТЛАС и със своя куп горивни резервоари все още бе въпрос на бъдещето — за щастие едно бъдеще, ограничаващо се в рамките на следващите няколко дни. С помощта на Дейвид бяха решени всички въпроси по разполагането и закрепянето на ускорителя и нямаше причина да се предполага, че ще срещнат трудности при превръщането на теорията в практика.

— Готов съм да започна — каза Дейвид. — Каква точка на наблюдение искате?

— Северния полюс на еклиптиката. Разстояние 10 АЕ. Покажи всички орбити.

— Всички ли? В полезрението ни има 54 372 тела. — Докато Дейвид проверяваше информацията в каталога си, се появи едва доловима пауза.

— Извинявай. Исках да кажа всички основни планети. И всички космически тела, които се приближават в обсег от хиляда километра около Кали. Поправка — на сто километра.

Кали и АТЛАС изчезнаха. Сингх гледаше надолу към Слънчевата система, а орбитите на Сатурн, Юпитер, Марс, Земята, Венера, и Меркурий се виждаха като тънички, блестящи линии. Самите планети бяха ясно различими благодарение на характерните си особености — Сатурн със своите пръстени, Юпитер — с поясите си, Марс с малката си полярна шапка, Земята — като един огромен океан, Венера — без характерни особености, като тънък сърп и Меркурий — един надупчен диск.

А Кали беше като череп. Това беше идея на самия Дейвид и никой не я беше обсъждал с него. Вероятно в някакъв момент бе прегледал обяснението за Кали в енциклопедията и видял някоя от снимките на Богинята на разрушението с нейната зловеща огърлица от черепи.

— Центрирай върху оста Кали — Земя… Приближи… Спри!

И сега съзнанието на Сингх беше изпълнено с този съдбовен конусообразен отрязък — елипсата на съдбата, която свързваше позициите на Земята и Кали в момента.

— Каква е времевата компресия?

— Десет към пет.

При това съотношение всяка секунда представляваше цял ден. Кали щеше да достигне Земята не след няколко месеца, а след няколко минути.

— Започвам придвижването — Меркурий забърза по най-вътрешната си орбита и дори тромавият Сатурн запълзя като охлюв по най-външната си орбита.

Кали започна своето падане към Слънцето, все още сам по своя гравитационен път. Някъде в съзнанието на Сингх проблеснаха цифри, но толкова бързо, че се сливаха в едно. Внезапно те застинаха в една обща нула и в този момент Дейвид каза: „Запалване на двигателите!“.

Колко странно, помисли си за миг Сингх, как някои думи остават в употреба дълго време след като са изгубили първоначалния си контекст. „Запалване“ беше термин, датиращ поне от един век, от ерата на химическите ракети. Нямаше никаква възможност в двигателя, който задвижва АТЛАС или пък който и да било друг космически кораб да съществува процес на горене. Това си беше чист водород, а дори и да имаше някакъв наличен кислород, той щеше да е прекалено горещ за нискотемпературното явление, наречено горене. И всички водни молекули щяха да бъдат мигновено разбити на основните си атоми.

Появиха се още цифри, някои константни и други, които съвсем бавно се променяха. Ала най-ясно се виждаше ускорението от двигателите на АТЛАС в този свят на фантоми — някакви си микрочастици от гравитацията спрямо огромната маса на Кали. Но точно те представляваха жизнено важните триъгълници, бележещи едва доловимите промени, които се извършваха в този момент със скоростта и позицията на астероида.

Дните се превръщаха в мигове. Цифрите непрекъснато растяха. Меркурий бе изминал половината от пътя си около Слънцето, но Кали все още не показваше някакви видими признаци за отклонение от първоначалната си естествена орбита. Само нарастващите триъгълничета показваха, че той мудно се измества от древния си път.

— Увеличение пет пъти — заповяда Сингх, когато Кали преминаваше край Марс. С увеличаването на образа страничните планети изчезнаха; но резултатът от многодневното изтласкване, извършвано от АТЛАС, все още не се забелязваше.

— Изгаряне — каза Дейвид рязко. (Още една дума от детството на астронавтиката!). Числата, които показваха изтласкването и ускорението, мигновено спаднаха до нула. Кали отново бе оставен да се носи около Слънцето единствено под въздействието на силите на гравитацията.

— Увеличение десет пъти. Намали времевата компресия до едно на хиляда.

Сега съзнанието на Сингх бе заето само с мисълта за Земята, Луната и Кали. При този увеличен мащаб изглеждаше сякаш астероидът се движи не по елипсовидна орбита, а по права линия — но тази линия вече не водеше към Земята.

Сингх бе достатъчно умен, за да не питае напразни надежди от този факт. Все пак Кали трябваше да мине покрай Луната и, като лицемер, които предава стар приятел — тя щеше да придаде на орбитата на Кали последния убийствен тласък.

Сега, в тези последни мигове преди срещата, всяка секунда представляваше три минути от реалното време. Траекторията на Кали се извиваше съвсем очевидно към гравитационното поле на Луната — иначе казано — към Земята. Но резултатът от усилията на АТЛАС, макар че действието му бе спряло още преди „седмици“, бе също очевиден. Симулираният образ показваше две орбити — първоначалната и тази, получена благодарение намесата на човека.

— Увеличение десет. Времева компресия едно към сто.

Сега вече една секунда се равняваше на почти десет минути и Земята изпълни съзнанието на Сингх. Но мъничкият знак като череп остана с все същия размер. При този мащаб Кали бе все още прекалено малък, за да се покаже като диск.

Симулираната Земя изглеждаше невероятно истинска и сърцераздирателно красива. Бе направо невъзможно да се повярва, че е продукт на съвършено подредени мегабайти. Там долу — пък дори и само в паметта на Дейвид! — се намираше блестящата бяла шапка на Антарктика, континентът Австралия, островите Нова Зеландия и Китайското крайбрежие. Но над всичко изпъкваше тъмносиният цвят на Пасифика — само преди двадесет поколения той е представлявал точно такова предизвикателство за човечеството, каквото представляваха днес космическите течения.

— Увеличение десет. Продължавай да следиш Кали.

Синята извивка на хоризонта бе замъглена от атмосферата и почти незабележимо преминаваше в пълна чернота. Кали все още падаше натам, привличан надолу, с ускорението на земната гравитация — сякаш планетата сама предизвикваше самоубийството си.

— Най-близък план след една минута.

Сингх се съсредоточи върху числата, които все още проблясваха в края на полезрението му. Тяхното послание бе далеч по-точно, макар и не тъй драматично, отколкото онова, което му даваше симулираният образ. Но най-важното — разстоянието между Кали и Земята — продължаваше да намалява.

Степента на намаляване обаче също намаляваше. На Кали бе необходимо все повече и повече време, за да измине всеки отделен километър от пътя си към Земята.

И после числата се стабилизираха:

523… 523… 522… 522… 522… 523… 523… 524… 524… 525…

Сингх си позволи лукса да си отдъхне. Кали се бе приближил максимално и сега вече се отдалечаваше.

АТЛАС щеше да се справи. Сега оставаше само виртуалният и истинският свят да си разменят местата.

28
РОЖДЕН ДЕН

— Не съм очаквал — каза Сър Колин, — че ще прекарам стотния си рожден ден далеч от орбитата на Марс. Всъщност, когато съм се родил, само един от десет мъже е можел да се надява, че ще достигне до тази възраст. А сред жените — една на пет, което винаги ми се е струвало крайно несправедливо.

(Добронамерени дюдюкания от четирите жени от екипажа; стонове сред мъжете. И самодоволното „Природата си знае работата“ от корабния лекар д-р Елизабет Уордън.)

— Но ето ме тук, в сравнително добра форма, бих искал да благодаря на всички за пожеланията ви към мен. И особено на Сони, за това превъзходно вино, което току що пихме — Шато Не-знам-си-какво, реколта 2005 година!

— 1905, Професоре — не 2005. И трябва да благодарите на кухненския програматор, а не на мен.

— Е, но ти си единственият, който знае как се прави това. Ще си измрем от глад, ако забравиш кои бутони да натискаш.

От един стогодишен геолог не би могло да се очаква да се екипира добре сам и затова Сингх и Флетчър извършиха щателна проверка на костюма на Дрейкър преди да излязат с него през шлюзовата камера. Движението в непосредствена близост около „Голиат“ бе много опростено благодарение на системата от въжета, прикрепени към еднометрови пилони, забити в ронливата почва на Кали. Сега корабът приличаше на паяк в средата на паяжина.

Тримата се придвижваха внимателно, придръпвайки се от пилон до пилон към малката, подобна на джудже космическа товарна шейна до сферичните горивни резервоари, наредени в редица за да бъдат по-късно прикрепени към АТЛАС.

— Сякаш някой идиот си е построил нефтена рафинерия на астероид — беше коментарът, изречен от професора, когато видя какво е постигнато от екипа работници и роботи на Флетчър за такова удивително кратко време.

Торин Флетчър, вече свикнал да работи на Деймос, бе единственият човек, който всъщност можеше да се справи с космическа шейна и да я управлява при незначителната гравитация на Кали. „Трябва да внимавате — предупреди той бъдещите ездачи. — Дори и охлюв, болен от артрит, би могъл тук да получи начално ускорение. Не искаме да губим време и гориво да ви издърпваме обратно, ако случайно решите да потеглите към Алфа Кентавър.“

Сред едва забележимите облачета отработен газ той отлепи шейната от повърхността на астероида и започна една бавна и спокойна обиколка над мъртвия свят, докато Дрейкър бясно сканираше всички области на Кали, които не бе виждал до този момент с просто око. Досега бе принуден да разчита на образци, донесени от членовете на екипажа. И макар че проучванията от разстояние посредством подвижни камери бяха направо безценни, те не можеха да заменят личния контакт, подпомаган от сръчните удари на чукчето. Дрейкър се бе оплакал, че все не може да се измъкне на повече от тридесет метра от „Голиат“, понеже капитан Сингх отказвал да поема рискове по отношение на най-важния пътник, нито пък може да отдели човек от екипажа си и после да го наблюдава и пази в откритото пространство. („Като че ли имам нужди някой да ме пази!“). Но стотният му рожден ден стоеше над подобни съображения и сега ученият се чувстваше като малко момченце, пуснато за първи път далеч от дома.

Шейната се плъзгаше по повърхността на Кали с бързината на човешки вървеж — ако си представим, че човек би могъл да върви на този микросвят. Сър Колин продължаваше да сканира като някогашен разузнавателен радар от хоризонт до хоризонт (който понякога се намираше на не повече от петдесет метра разстояние), като от време на време си промърморваше нещо. Стигнаха до антиподите за по-малко от пет минути. „Голиат“ и АТЛАС се бяха скрили зад хоризонта, когато изведнъж Дрейкър каза:

— Може ли да спрем тук? Искам да сляза.

— Разбира се. Но ще ви привържа за спасително въже, в случай, че се наложи да ви изтеглим обратно.

Геологът изпухтя презрително, но се примири с това унижение. После леко се изхлузи от спрялата шейна и се отпусна в свободно падане.

При тази миниатюрна гравитация не беше лесно да се забележи, че той всъщност се спуска. Минаха повече от две минути преди да стъпи върху повърхността на Кали от височина един метър, движейки се с едва доловима за човешкото око скорост.

Колин Дрейкър бе стоял върху много астероиди. Понякога, като например на гиганти като Серес, беше лесно да усетиш, че гравитацията те дърпа макар и слабо надолу. А тук за тази цел човек трябваше да напрегне цялото си въображение, най-малкото грешно движение и Кали отпускаше прегръдката си.

И все пак, окончателно и несъмнено, той стоеше на най-известния и мразен астероид в цялата човешка история. Но при всичките си научни познания, на Дрейкър му беше трудно да приеме факта, че тази малка, странно изкривена частица от космически останки, представлява далеч по-страшна заплаха за човечеството, отколкото са били складираните ядрени бойни глави във Века на ядреното безумие.

Бързото въртене на Кали ги отнасяше към нощта и когато очите им привикнаха със здрача, те видяха как навсякъде около тях се появяват звезди — точно по същия начин, както биха ги видели звездните астролози, тъй като те се намираха толкова близо до родната планета, че останалата част от далечната Вселена изглеждаше съвсем същата. Обаче все пак, на небето, ниско до хоризонта, се забелязваше един странен обект — ярка жълта звезда, която за разлика от другите не беше само една ярко очертана светла точица.

— Погледнете — каза Сър Колин. — Ето нещо, което никога не бихте могли да видите от Земята, нито пък от Марс.

— И какво толкова? — попита Флетчър. — Това си е просто Сатурн.

— Разбира се. Но я погледни по-внимателно. Много внимателно.

— О-о, виждам пръстените!

— Не, не ги виждаш, само така ти се струва. Те са просто на зрителната граница. Но окото забелязва нещо странно и понеже знаеш какво наблюдаваш, мисълта ти сама допълва подробностите. Сега вече знаете защо от Сатурн Галилей го е боляла глава. Неговите слаби телескопи показвали, че в тази планета има нещо странно, но кой би допуснал, че това са пръстени? И после те се обърнали с ръба навън и изчезнали от полезрението му, така че той си помислил, че не е видял добре. Така и не разбрал какво точно е наблюдавал.

За миг тримата останаха безмълвни, наблюдавайки изгряването на Сатурн, докато Кали излизаше от кратката си нощ, и питайки се доколко могат да се доверят на очите си. Тогава Флетчър тихо каза:

— Връщайте се на борда, професоре. Чака ни още много път. Направили сме само половин обиколка.

Те минаха над по-голямата част от останалата половина за още пет минути докато малкото, но достатъчно ярко Слънце се издигна в зенита. Шейната се движеше нагоре по едно малко хълмче, когато Дрейкър внезапно забеляза нещо почти невероятно. Само на десетина метра по-нататък (вече започваше добре да се оправя с разстоянията) върху въгленочерния пейзаж се виждаше ярко светло петно.

— Спри! — изкрещя той. — Това пък какво е?

Двамата му спътници погледнаха в посоката, която сочеше той, а после пак към него.

— Аз не виждам нищо — каза капитанът.

— Вероятно остатъчен образ след взирането към Сатурн. Очите ви още не са привикнали към дневната светлина — добави Флетчър.

— Да не сте ослепели? Погледнете!

— Я да угодим на нещастника — каза Флетчър. — Може да започне да буйства, а ние не искаме да стане така, нали?

Той умело и без никакво усилие насочи шейната натам, докато Дрейкър седеше, потънал в озадачено мълчание. Няколко секунди по-късно объркването на геолога премина в пълно изумление. „Полудявам“ — помисли си той.

Застинало на тънкото си стъбло на половин метър над повърхността на Кали, стоеше голямо златисто цвете.

В мигновен проблясък на налудничава логика, Дрейкър премина през цяла поредица от догадки: (1) Аз сънувам, (2) Как ли ще се извинявам пред д-р Вийератне? (3) Не прилича на извънземно, (4) Ех, да знаех повече ботаника, (5) Чудесно ще е да му се сложи етикетче с името…

— …Ах, копелета такива! За миг ме заблудихте! Това идея на Рани ли е?

— Разбира се — засмя се Сингх. — Но ще се увериш лично, че всички сме подписали честитката. И можеш да благодариш на Сони, че свърши такава добра работа само от парчетата хартия и пластилин, които събра оттук-оттам.

Те още се заяждаха незлобливо, когато пристигнаха на „Голиат“ с изумителното си откритие — при това бяха в много по-добра форма, както отбеляза капитан Сингх, от оцелелите моряци на Магелан след обиколката на техния свят. Кратката екскурзия им бе дала възможност да се поотпуснат и да забравят за малко своите ужасни и съдбоносни задължения.

И добре, че стана така. Това бе последната им възможност да си починат на Кали.

29
АСТРОПОЛ

Директорът на АСТРОПОЛ бе виждал повечето от световете и градовете на хората и считаше себе си за човек, който не може да бъде изненадан с нищо. И все пак, в елегантния си Женевски кабинет той се взираше в своя Главен инспектор с поглед, изпълнен с недоверие.

— Сигурен ли сте? — попита той.

— Всичко е проверено. Разбира се, и ние не повярвахме в началото — дефектите са извънредно рядко явление и се чудехме дали не е някаква провокация. Но всичко се потвърди с дълбокомозъчно сканиране чрез Брейнман.

— Няма ли начин устройството да е сгрешило? Все пак си имаме работа с експерти.

— Не и по-добри от нашите. А и това, което последва на Деймос, влоши нещата. Знаем кой го е направил. Естествено, той се намира под микронадзор.

— Кога ще получат предупреждението?

Инспекторът погледна часовника си, чийто циферблат можеше да покаже двадесет часови зони на три свята.

— Вече са го получили — но се намират от другата страна на Слънцето и ние няма да получим потвърждение от тях по-рано от един час. А се боя, че може да е късно. Ако всичко е вървяло по плана, запалването трябва да е започнало преди четиридесет минути.

— Все още не мога да повярвам. И защо, за Бога, някой ще иска да направи такова нещо?

— Точно за това. Пак името на Бога.

30
САБОТАЖ

В часа ? без тридесет минути „Голиат“ се бе отделил от Кали, за да се отдалечи максимално от двигателя на АТЛАС. Проверките на всички системи дадоха задоволителни резултати. И сега трябваше да се изчака въртенето на астероида да обърне ускорителя до положение, удобно за започването на стартиращия процес.

Капитан Сингх и неговият изтощен екипаж не очакваха някакво зрелище. Плазменият двигател на АТЛАС щеше да е прекалено горещ, за да може да отдели някакви видими излъчвания. Само телеметричните системи щяха да потвърдят, че процесът на запалване на двигателите е започнал, и че Кали не е вече неукротимата и безпощадна сила на съдбата, която не се поддава на контрол от страна на човека.

Чудя се, мислеше си Сър Колин Дрейкър, колко ли от тези младоци знаят, че цялата тази идея за предстартовото броене е била измислена от един немски филмов режисьор преди почти два века, за първия научно-фантастичен филм, който не е бил съвсем фантастичен. А след това действителността бе копирала изкуството и сега е трудно да си представим дори и една единствена космическа мисия без някой — човек или машина да брои назад към нулата.

Чуха се кратки поздравителни възгласи и тихи аплодисменти, когато редицата от нули на екрана на скоростомера започна да се променя. На мостика на кораба се почувства по-скоро облекчение, отколкото екзалтация. И макар че Кали вибрираше, само чувствителните инструменти можеха да отбележат промяната в скоростта. Ускорителят АТЛАС трябваше да действа в продължение на много седмици, преди да се постигне сигурна победа. Поради въртенето на астероида, можеше да се прилага ускорение само до 10% от времето, преди АТЛАС да бъде прикрепен стабилно към Кали. Не беше проста работа да се управлява въртящо се превозно средство с неподвижно фиксиран двигател…

Една микронна от гравитацията, две микронни… — мудно и непохватно огромната маса на астероида започна да откликва. Нито един човек, застанал на Кали — ако изобщо някой би могъл да стои на Кали, не би доловил и най-малка промяна, макар че би усетил вибрации под краката си и би забелязал облаци прах, които се издигат в пространството. Кали се отръскваше като куче, току що излязло от водата.

И тогава, изумително и невероятно, числата спаднаха до нула. Няколко секунди по-късно едновременно зазвучаха три алармени сигнала.

Никой не реагира; нищо не можеше да се направи. Всички очи бяха втренчени в Кали и в ускорителя АТЛАС.

Огромните му резервоари се разпукаха като цветя в забавен кадър, изплювайки хилядите тонове горивна маса, която можеше да спаси Земята. Над повърхността на астероида преминаха облаци пара, обвивайки сипаничавото му лице с бързо разсейваща се атмосфера.

После Кали продължи необезпокояван по своя път.

31
СЦЕНАРИЯТ

На пръв поглед това бе елементарен въпрос от динамиката. Масата на Кали бе известна с точност до 1 процент, а скоростта, с която щеше да се сблъска със Земята — с точност до дванадесетия знак след десетичната запетая. И всеки ученик би могъл да изчисли резултата за енергията: 1/2MV2 и да го превърне в мегатонове експлозив.

Резултатът бе невероятното число от два милиона тона — число, което продължаваше да остава неясно дори и когато биваше обяснено чрез примера, че е два милиарда пъти по-голямо от силата на бомбата, разрушила Хирошима. И най-важната неизвестна величина в уравнението беше точката на сблъсъка. С приближаването на Кали вероятността „грешка“ ставаше все по-малка, но точното място на удара — т.н. „нулева точка“ не би могло да се определи с точност до хиляда километра по-рано от няколко дни преди удара — едно изчисление, което много хора считаха за напълно ненужно.

Във всеки случаи, най-вероятно нулевата точка щеше да се падне някъде в океана, тъй като три-четвърти от земната повърхност бе вода. Най-оптимистичните сценарии предвиждаха падане в средата на Тихия океан; щеше да има време да се евакуира населението от по-малките острови, преди те да бъдат изтрити от лицето на Земята от приливната вълна, висока един километър.

Разбира се, ако Кали паднеше на твърда земя, за хората в радиус от няколко стотици километра не би имало никаква надежда за оцеляване. Те щяха мигновено да се изпарят. А след няколко минути всички сгради в район приблизително с площта на континент, щяха да бъдат сравнени със земята от взривната вълна. Дори и подземните укрития най-вероятно щяха да се пръснат, макар че след това някои оцелели щастливци може би щяха да успеят да се откопаят изпод развалините.

Но щяха ли да са щастливци наистина? Средствата за масова информация отново и отново повтаряха въпроса, повдигнат от писателите от двайсети век и засягащ термоядрената война: „И няма ли живите да завиждат на мъртвите?“

Нещата можеше да се окажат точно такива. Далечните последствия от сблъсъка можеше да бъдат по-страшни отколкото непосредствения ефект, тъй като небето щеше да се замъгли от дим месеци наред — може би дори години. По-голямата част от растителността и вероятно останалите диви животни нямаше да могат да оцелеят при липсата на слънчева светлина и под дъжда примесен с азотна киселина, получена от взаимодействието между кислорода и азота в атмосферата при избухването на огромното огнено кълбо.

Дори и при високите технологии, които притежаваше, Земята вероятно щеше да остане практически ненаселена в течение на десетилетия, пък и кой ли би искал да живее на опустошена планета? Единственото спасение оставаше Космоса.

Но пътят на спасението бе затворен за повечето хора. Нямаше достатъчно кораби, които да могат да закарат повече от една малка част от човешката раса дори до Луната, пък и нямаше, особен смисъл да се постъпи така. Лунните селища можеха да приемат само неколкостотин хиляди ненадейни гости.

И както за всичките повече от четвърт трилион хора, живели някога на Земята, тя щеше да се окаже пак люлка и гроб.