Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hammer of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
BHorse (2007)

Издание:

Артър Кларк. Чукът на Бога

Английска. Първо издание

Преводач Цвета Георгиева

Редактор Каталина Събева

Коректор Надя Димитрова

Формат 84/108/32

Печ. коли 17

Издателство „Алекс Принт“

Предпечатна подготовка „МикроЕксперт“ — Варна

Всички права за българското издание са запазени за издателство „Алекс Принт“

ISBN 954-8261-12-Х

c/o NIKA Sofia

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ

СРЕЩА ПЪРВА ОРЕГОН 1972 Г.

Беше с размера на малка къща, тежеше девет хиляди тона и се движеше с петдесет хиляди километра в час. Когато преминаваше над Националния парк Гранд Титън, един чевръст турист успя да фотографира ярко пламтящото огнено кълбо и дългата му димна опашка. За по-малко от две минути то проряза земната атмосфера и се върна в космоса.

И най-малката промяна в орбитата му по време на милиардите години кръжене около слънцето би го запратила върху който и да е от големите градове на Земята — с взривна сила пет пъти по-голяма от тази на бомбата, разрушила Хирошима.

Беше 10 август 1972 г.

1
ВЪН ОТ АФРИКА

Робърт Сингх обичаше да се разхожда през гората с малкия си син Тоби. Естествено, това беше кротка и тиха гора, гарантирана срещу опасни животни, но представляваше вълнуващ контраст с природата, която обкръжаваше последното им жилище в пустинята Аризона. И преди всичко беше прекрасно да се живее тъй близо до океана, към който всички космонавти изпитват дълбоко стаена симпатия. Дори и тук, на това открито пространство, разположено почти на километър навътре в сушата, той долавяше едва-едва рева на гонения от мусоните прибой, който се разбиваше върху външния риф.

— Какво е това, татко? — попита четиригодишното момченце и посочи дребно, космато личице, с бели мустачки по края, което надничаше към тях сред листата.

— Ъ-ъ… ами, някаква маймунка. Защо не попиташ Мозъка?

— Попитах го. Обаче не ми отговаря.

Поредният проблем, помисли си Сингх. Имаше мигове, когато той копнееше за простичкия живот на своите предци по прашните равнини на Индия, макар и да знаеше добре, че такъв живот не би му понесъл дори няколко милисекунди.

— Опитай отново, Тоби. Понякога говориш прекалено бързо — и Централния дом не може да разпознае гласа ти. Нали не си забравил да изпратиш изображение? Той не би могъл да отговори какво си видял ти, освен ако не го види и самият той.

— Пфу! Забравих.

Сингх се включи в личния канал на сина си навреме, за да улови отговора на Центъра.

— Това е бял колобус, семейство Серкопитеци…

— Благодаря, Мозък. Мога ли да си поиграя с него?

— Не ми харесва много тази идея — намеси се бързо Сингх. — Може да те ухапе. А най-вероятно има и бълхи. Твоите робоиграчки са много по-хубави.

— Не и колкото Тигрет.

— Но правят много по-малко бели — макар че, слава Богу, тя е вече опитомена. Както и да е, време е да си вървим у дома. И, добави той наум, да видим докъде я е докарала Фрейда с нейните проблеми с Центъра…

Откакто Скайлифт Сървис построи дома им тук в Африка, се бе случила цяла поредица от дребни неприятности. Последната и евентуално най-сериозната, беше със системата за рециклиране на храната. Макар и гарантирана срещу повреди, така че рискът от хранително отравяне бе астрономически нищожен, филе-миньонът снощи имаше странен метален привкус. Фрейда сухо предположи, че най-вероятно ще им се наложи да се върнат към живота на ловците от пределектронната епоха и да си готвят храната на истински огън от съчки. Понякога чувството й за хумор бе малко странно: самата идея да ядат истинско месо, отрязано от убито животно, беше разбира се направо отблъскваща…

— Може ли да отидем на брега?

Тоби, който бе прекарал по-голямата част от живота си обграден от пясъци, бе очарован от морето: той все още не бе в състояние напълно да осъзнае, че е възможно да съществува толкова много вода на едно място. Още щом североизточният мусон поотслабна, баща му сам искаше да го заведе на рифа и да му покаже чудесата, скрити сега от гневните вълни.

— Да чуем какво ще ни каже Мама.

— Мама казва, че ви е време да се връщате в къщи. Вие двамата да не сте забравили, че днес следобед ще имаме гости? А в твоята стая, Тоби, е пълна бъркотия. Време е ти сам да си я оправиш — а не да я оставяш на Доркас.

— Но аз я програмирах…

— Не спори. Хайде прибирайте се, и двамата!

Устните на Тоби се присвиха в една до болка позната ответна гримаса. Но все пак имаше случаи, когато дисциплината вземаше връх над любовта; Сингх вдигна Тоби и се запъти обратно към къщата с леко подритващото вързопче в ръцете си. Тоби беше прекалено тежък, за да може да го носи надалеч, но съпротивата му скоро утихна и баща му се зарадва, че вече може да го пусне да продължи със собствени сили.

Домът, обитаван от Робърт Сингх, Фрейда Каръл, техния син, Тоби, неговия многообичан минитигър и разнообразните роботи, би се сторил изненадващо малък на някои посетител от предишните векове — по-скоро къщичка, отколкото солиден дом. Но в този случай външният вид страшно подвеждаше, тъй като повечето стаи бяха многофункционални и можеха да бъдат трансформирани в нещо друго само с една команда. Мебелите претърпяваха метаморфоза, стените и таваните изчезваха, заменени от огромни пейзажи, небе — или дори от космическо пространство, което изглеждаше достатъчно убедително, за да заблуди всеки човек, с изключение на астронавт.

Комплексът, състоящ се от централен купол и четири странични крила във формата на полусфери, не беше, както Сингх сам си признаваше, особено приятен за окото и той изглеждаше съвсем не на място на това открито пространство сред джунглата. Но прекрасно прилягаше на определението „машина за живеене“, а Сингх бе прекарал буквално целия си зрял живот именно в такива машини и най-често при нулева гравитация. Не би могъл да се чувства истински удобно в никакво друго обкръжение.

Входната врата се надигна и изпод нея изригна златист порой, който рукна насреща им. С протегнати напред ръце Тоби се втурна нататък, за да поздрави Тигрет.

Но те така и не можаха да се срещнат, понеже това събитие се бе случило преди тридесет години и то на половин милиард километра разстояние.

2
СРЕЩА С КАЛИ

Щом невралното изображение свърши и звукът, картината, ароматът на непознати цветя и нежното докосване на вятъра върху няколко десетилетия по-младата му кожа избледняха, Капитан Сингх се намери обратно в своята кабина на борда на космическия влекач „Голиат“, докато Тоби и майка му останаха в един свят, в който той не можеше повече да се завърне. Годините в космоса и пренебрегването на задължителните упражнения при нулева гравитация дотолкова бяха отслабили физическото му състояние, че сега той можеше да върви само на Луната или на Марс. Гравитацията го бе превърнала в изгнаник от родната му планета.

— Един час до срещата, Капитане — изрече тихият, но настоятелен глас на Дейвид, както неизбежно беше наречен централния компютър на „Голиат“. — В работен режим, както пожелахте. Време е да оставите мемочиповете и да се върнете към действителността.

Човекът-командир на „Голиат“ почувства как го залива вълна от тъга, когато и последният образ от миналото му се разпадна в неясна, трептяща мъгла от бели звуци. Бързото преминаване от една реалност в друга бе чудесна рецепта за добиване на шизофрения и капитан Сингх винаги намаляваше шока с най-успокоителния звук, който познаваше: лекото плискане на вълни по брега и далечния крясък на чайки. Това беше още един спомен от предишния му живот, който той беше изгубил, от едно безметежно минало, което сега бе заместено от ужасяващо настояще.

Той се забави още няколко мига, преди да поеме отново своите внушаващи респект задължения. После въздъхна и сне плътно прилепналата към черепа му неврална електронна каска. Като всички космонавти, и Капитан Сингх принадлежеше към групата „Плешивото е прекрасно“, дори и само заради бедствието, което представляваха космите при нулева гравитация. Обществените историци бяха все още объркани от факта, че едно изобретение — преносимият „Брейнман“, можеше да промени облика на човешката раса само за едно десетилетие и да издигне старото изкуство на перукиерите до положението на високо развита индустрия.

— Капитане — каза Дейвид. — Зная, че сте тук. А може би искате аз да поема командването?

Това беше стара шега, вдъхновена от всички онези побъркани компютри от книгите и филмите през ранната епоха на електрониката. Дейвид имаше удивително добро чувство за хумор: все пак той беше Легална личност (Не-човек) по силата на известната Стотна поправка и притежаваше — или дори превъзхождаше почти всички атрибути на своите създатели. Но имаше цели емоционални и сетивни области, в които той не можеше да надзърне. Бяха счели за ненужно да го екипират с възприятия за обоняние и вкус, макар че това би било съвсем лесно. И всичките му опити да разказва мръсни вицове бяха такъв провал, че се беше отказал от този жанр.

— Добре, Дейвид — отряза го Капитанът. — Аз все още съм главният тук. — Той свали маската от очите си, избърса сълзите, които някак си се бяха събрали в тях и неохотно се обърна към панорамния екран. Там, увиснала в пространството срещу него, се полюшваше Кали.

Изглеждаше достатъчно безобиден — просто още един малък астероид, който толкова приличаше на фъстък, че приликата бе направо комична. Няколко големи кратера, предизвикани от сблъсъци с други астероиди и стотици мънички кратерчета бяха пръснати напосоки по въгленочерната му повърхност. Не се забелязваха зрителни обекти, които да подсказват обема и разстоянията, но Сингх знаеше тези мерки наизуст: 1 295 метра максимална дължина, 656 метра минимална ширина; Кали спокойно можеше да се вмести в някой по-голям градски парк.

И не беше за чудене, че дори сега, огромна част от човечеството не можеше да повярва, че той е всъщност инструмент на съдбата. Или както го наричаха Хрислямските Фундаменталисти: „Чукът на Бога“.

 

 

Често се говореше, че мостикът на „Голиат“ е бил копиран от бойния кораб „Ентърпрайз“ — дори и сега, след век и половина, от време на време споменаваха „Стар Трек“ с много любов и топлота. Това бе един спомен за изпълнената с наивност зора на Космическата ера, когато хората са мечтаели за възможността да отхвърлят законите на физиката и да се втурнат през Вселената по-бързо дори и от самата светлина. Ала не бе открит начин да се надмине границата на скоростта, определена от Айнщайн, и макар че съществуването на „тунели в пространството“ бе доказано, през тях не можеше да се провре нищо по-голямо от атомно ядро. И въпреки това мечтата междузвездните безбрежия да бъдат овладени, не бе замряла напълно.

Кали изпълни главния екран. Не беше нужно никакво увеличение тъй като „Голиат“ се полюшваше само на 200 метра над древната му, обрулена повърхност. И ето че сега, за първи път в историята на своето съществуване, Кали имаше гости.

Макар че беше привилегия на командира да направи първата стъпка в девствения нов свят, командир Сингх изпрати напред трима члена на екипажа, които бяха по-опитни в придвижването извън борда на кораба. Той не искаше да губи нито минута. По-голямата част от човешката раса сега наблюдаваше и очакваше произнасянето на присъдата над Земята.

По повърхността на малките астероиди е невъзможно да се върви: гравитацията е толкова слаба, че по-невнимателният изследовател спокойно би могъл да получи начална скорост и да се отправи в пространството по индивидуална орбита. И по тази причина единият от членовете на екипа за контакт носеше самозадвижващ се костюм, оборудван с допълнителни прихващащи ръце. Другите двама пътуваха върху малка космическа шейна, която лесно можеше да се сбърка със северната си сестра.

Капитан Сингх и десетината офицери, събрани около него на мостика на „Голиат“ бяха достатъчно опитни, за да не безпокоят екипа за извънбордово придвижване с ненужни въпроси и съвети, освен ако не възникнеше належаща необходимост.

Шейната вече се бе „приземила“ на върха на голям скален отломък, с обем няколко пъти по-голям от нейния и под нея се надигна учудващо голям облак прах.

— Приземяване, „Голиат“! Виждам самата скала. Да се закрепим ли?

— Мястото изглежда добро. Продължавайте.

— Пробен сондаж. Май върви лесно… Няма ли да е страхотно, ако попаднем на нефт?

На мостика се дочу приглушено ръмжене. Такива леки шегички служеха за разхлабване на напрежението и Сингх ги насърчаваше. От срещата насам се наблюдаваше рязка промяна в духа на екипажа, с непредсказуеми резки скокове от потиснатост към младежки хумор — нещо като „да си свиркаш покрай гробищата“, според личното определение на корабната лекарка. Тя вече бе предписала успокоителни на един лек случай с маниакално-депресивни симптоми. И ситуацията щеше да става все по-тежка през настъпващите седмици и месеци.

— Издигаме антената… Проба на радиофара… Как са сигналите?

— Високи и ясни.

— Добре. Сега Кали не би могла да се скрие.

Естествено, не съществуваше дори и най-малката опасност да изгубят Кали — както се бе случвало многократно в миналото със зле наблюдавани астероиди. Нито една орбита досега не е била изчислявана с такова внимание както тази и независимо от това се чувстваше известна несигурност. Все пак съществуваше макар и малък шанс Чукът на Бога да не улучи наковалнята.

В този момент гигантските телескопи на Земята и на Далечната страна на Луната чакаха да получат сигнали от радиофара, настроен до хилядната на милионната на милиардната част от секундата. Щяха да изминат двадесет минути преди сигналите да достигнат своето местоназначение и да образуват невидимия аршин, с който орбитата на Кали щеше да бъде определена до сантиметър.

Няколко секунди по-късно компютрите на СПЕЙСГАРД щяха да издадат присъдата си за живот или смърт; но щеше да мине още един час преди тя да достигне обратно до „Голиат“.

Първото чакане беше започнало.

СПЕЙСГАРД беше един от последните проекти на легендарната НАСА там някъде назад, в края на двайсети век. Първоначалната им цел бе съвсем скромна: да извършат колкото е възможно по-пълно изследване на астероидите и кометите, които прекосяват орбитата на Земята и да определят потенциалната им опасност. Името на проекта — взето от един невзрачен научно-фантастичен роман от двайсети век — беше малко подвеждащо. Критиците обичаха да повтарят, че „Спейсуоч“ или „Спейсуорн“ биха били много по-подходящи.

До 2000 година, при общ бюджет, който рядко надхвърляше десет милиона долара годишно, бе изградена световна мрежа от телескопи, повечето от които обслужвани от опитни аматьори. Шестдесет и една години по-късно зрелищното завръщане на Халеевата комета доведе до ново отпускане на средства и голямото огнено кълбо от 2079, което за късмет падна насред Атлантика — донесе на СПЕЙСГАРД допълнителен престиж. До края на века те бяха открили и описали повече от един милион астероиди и се считаше, че изследването е завършено около 90%. И все пак то трябваше да продължава неопределено време — винаги съществуваше възможността да нахълта някой нерегистриран натрапник от неизследваните далечни покрайнини на Слънчевата система.

Както стана с Кали в края на 2109, когато се насочи в посока към Слънцето, покрай орбитата на Сатурн.

СРЕЩА ВТОРА
ТУНГУСКА РЕКА, СИБИР, 1908

Космическият айсберг дойде откъм Слънцето, тъй че никой не забеляза приближаването му, докато небесата не избухнаха. Секунди по-късно ударната вълна изравни със земята две хиляди квадратни километра борови гори и най-силната звукова вълна от изригването на Кракатау насам тръгна да обикаля света.

Ако отломъкът от кометата се бе забавил само с два часа в своето вековно пътуване, взривът със сила десет мегатона щеше да изличи Москва от лицето на Земята и да промени хода на историята.

Датата беше 30 юни 1908.

3
КАМЪНИ ОТ НЕБЕТО

„Не е имало толкова много таланти събрани в Белия дом, откакто Томас Джеферсън е вечерял тук сам“

Из обръщение на Джон Кенеди към делегация от американски учени.

„По-скоро бих повярвал, че двама професори-янки са излъгали, отколкото да повярвам, че е възможно от небето да падат камъни.“

Президентът Томас Джеферсън при новината за метеоритен дъжд в Нова Англия.

„Метеоритите не падат на Земята. Те падат към Слънцето — а Земята просто се оказва на пътя им.“

Джон У. Кампбел.

В древността е бил добре известен фактът, че от небето могат да падат камъни, макар че вероятно е имало спорове по въпроса точно кой бог ги пуска. И не само камъни, но и скъпоценния метал желязо. Преди изобретяването на химическия процес топене на метали, метеоритите били главният източник на този драгоценен елемент. И не е за чудене, че често били обявявани за свети и боготворени.

Но по-просветените мислители от „Ерата на Разума“ през 18 век били достатъчно умни, за да не вярват в подобни, породени от предразсъдъци, глупости. И наистина, френската Академия на науките прокарала резолюция, с която обяснявала, че метеоритите имат напълно земен произход. И ако изглеждало, че падат от небето, то това било защото се получавали в резултат от гръмотевични удари — една напълно разбираема грешка. И тъй директорите на европейските музеи изхвърляли безценните скални образци, които техните „невежи“ предшественици грижливо събирали.

И по силата на една от най-забавните иронии в историята на науката, само няколко години след изявлението на френската Академия на науките, на няколко километра от Париж се наблюдавал масиран метеоритен дъжд в присъствието на свидетели, чиито думи не можели да бъдат подложени на съмнение. Академията трябвало набързо да преразгледа становището си.

Но дори и така, мащабът и потенциалната значимост на метеоритите останали непризнати чак до зората на Космическата ера. В продължение на десетилетия учените се съмнявали — и направо отричали, — че именно метеоритите са виновниците за някои от големите образувания по земната кора. И е почти невероятен фактът, че дори и през двайсети век се намирали учени, които твърдели, че на известния кратер Метеор в Аризона погрешно се приписва подобен произход и спорели, че е вулканичен! И едва когато космичните изследвания доказали, че Луната и по-малките космически тела в Слънчевата система в продължение на векове са били подлагани на метеоритни удари, дебатите били преустановени.

И веднага щом започнали да ги търсят — на широкия хоризонт, разкрил се пред тях благодарение на камерите, изстреляни в орбита, геолозите открили навсякъде кратери от метеоритни удари. И причината, поради която те не били толкова често срещано явление, станала очевидна: всички древни кратери били разрушени от ерозията на времето. А някои били толкова огромни, че не можели да се видят от земята, нито дори от въздуха; обемът им можел да бъде обхванат само от космоса.

Всичко това се сторило извънредно интересно на геолозите, но твърде отвлечено от всекидневните житейски проблеми, за да се предизвика вниманието на обществеността. Но после, благодарение на нобелиста Луис Алварес и сина му Уолтър, незначителният клон от науката, занимаващ се с метеоритите, внезапно се превърнал в новина от първите страници на вестниците.

Рязкото — поне в астрономическия смисъл на думата — изчезване на огромните динозаври, които били властелините на Земята повече от сто милиона години, винаги е представлявало невероятна загадка. Естествено, имало е милиони обяснения, някои правдоподобни, други — направо смехотворни. Смяната на климата бил най-простият и очевиден отговор и той бе вдъхновил едно класическо произведение па изкуството — „Пролетен ритуал“ — превъзходното продължение на шедьовъра на Уолт Дисни — „Фантазия“.

Но това обяснение не било съвсем задоволително, защото предизвикало много повече въпроси, отколкото били отговорите, които давало. Ако климатът се е променил, то какво е предизвикало промяната? Има толкова много теории и нито една от тях действително убедителна, че учените започнали да търсят причината другаде.

През 1980 г. Луис и Уолтър Алварес, изследвайки геологическите образци, обявили, че са намерили отговора на дългогодишната загадка. В един плитък скален слой, маркиращ границата между Кватернера и Терциера, те открили доказателства за глобална космическа катастрофа.

Динозаврите били изтребени и те вече знаели как.

СРЕЩА ТРЕТА
МЕКСИКАНСКИЯТ ЗАЛИВ, 65 000 000 г. ПН

Той се спусна вертикално, право надолу, пробивайки в атмосферата дупка, широка десет километра, излъчвайки такава висока температура, че самият въздух наоколо се запали. Когато се удари в земята, скалите се втечниха и се разляха навън на планински вълни; втвърдиха се чак, когато образуваха кратер с диаметър двеста километра.

Това бе само началото на бедствието; оттук нататък започваше истинската трагедия.

От небето заваляха азотни окиси, които превърнаха морето в киселина. Облаци пепел от изгорелите като факли гори затъмниха небето и затулиха слънцето за месеци наред. Навсякъде по земното кълбо температурата спадна рязко и по този начин унищожи растенията и животните, преживели първоначалния катаклизъм. И макар че някои видове щяха да се запазят през бъдещите хилядолетия, властването на гигантските влечуги бе свършило най-после.

Часовникът на еволюцията бе нагласен отново и започна последното отброяване преди появата на човека.

Годината, съвсем приблизително, беше 65 000 000 Преди Настоящето.

4
СМЪРТНА ПРИСЪДА

Да си представим само за миг разум, който с в състояние да обозре всички сили, движещи мирозданието… разум, достатъчно обширен, за да е в състояние да подложи тези данни на анализ… той би могъл да обедини в една формула движенията както на най-големите тела във вселената, така и на най дребничкия атом; за него не биха съществували неизвестни и бъдещето, както и миналото, щяха да се сливат в едно общо настояще.

Пиер Симон де Лаплас, 1814

Робърт Сингх не изпитваше особено влечение към философските разсъждения, но когато за първи път прочете в учебника по астрономия думите на великия френски математик, той изпита нещо като ужас. Колкото и невероятна да беше възможността за съществуването на „достатъчно обширен разум“, самата идея за тази възможност бе ужасяваща. В такъв случай не беше ли „свободната воля“, която Сингх е гордост твърдеше, че притежава, само една илюзия, щом всяко действие би могло да се предопредели, пък дори и само на теория? Той изпита огромно облекчение, когато разбра как е била заклеймена теорията на Лаплас от развитието на Теорията за хаоса през двайсети век. Тогава е било доказано, че дори и съдбата на един-едничък атом, да не говорим за цялата Вселена, не би могла да се предрече с абсолютна точност. За да се направи това е необходимо началната позиция и скорост на този атом да бъдат известни с безкрайна точност. Всяка грешка с една милионна, билионна или дори центилионна от стойностите, в крайна сметка ще се умножи, докато най-накрая теорията и реалността вече няма по нищо да си приличат.

И все пак някои събития можеха да се предрекат с пълна увереност, особено за периоди от време, които са много дълги за човешките представи. Движението на планетите под въздействието на гравитационните сили на слънцето — и една на друга — бил класическият пример, на който Лаплас посветил своя гений, в случаите, когато не спорел на философски теми с Наполеон. И, макар че дълговечната стабилност на Слънчевата система не можела да бъде гарантирана, позицията на планетите можела да се изчисли за десетки хиляди години напред, и то с много малък процент грешка.

Бъдещето на Кали трябваше да се знае за няколко месеца напред, а допустимото отклонение в изчисленията се равняваше на диаметъра на Земята. Но сега, когато поставеният на астероида радиофар даваше възможност неговата орбита да бъде изчислена с необходимата точност, вече не оставяше място за съмнение — или надежда…

Не че Робърт Сингх си бе позволявал да се надява кой знае колко. Съобщението, което му докладва Дейвид, веднага щом то пристигна по инфрачервения лъч от ретранслационната станция на Луната, беше точно каквото той очакваше.

„Компютрите на СПЕЙСГАРД са изчислили, че Кали ще се удари в Земята след 241 дни и пет минути, плюс-минус двайсет минути. Все още се уточнява точното място на сблъсъка. Най-вероятно в областта на Тихия океан.“

И така, Кали щеше да се приземи в океана. Но това с нищо нямаше да намали размера на глобалната катастрофа. Можеше дори да стане по-лошо, когато високата един километър приливна вълна се сблъска с Хималаите.

— Потвърдих приемането — каза Дейвид. — Очаква се ново съобщение.

— Зная.

Едва ли съобщението трая повече от минута, но тя му се стори цяла вечност.

— Контролната кула на СПЕЙСГАРД вика „Голиат“. Разрешава ви се да започнете незабавно операция „АТЛАС“.

5
АТЛАС

Задължението на митичния Атлас било да попречи на небето да падне върху Земята. А задачата на изтласкващия модул „АТЛАС“, носен от „Голиат“, бе много по-проста. Той трябваше да задържи много по-малка част от небето.

Сглобен на Деймос, най-външния спътник на Марс, АТЛАС представляваше нещо като сбор от двигатели, прикрепени към задвижващи резервоари, които съдържаха 200 000 тона течен водород. И макар че неговите фюжън-двигатели можеха да генерират изтласкваща сила по-малка от тази на носача, изнесъл ракетата на Юри Гагарин в космоса, той бе в състояние да се движи без прекъсване не просто няколко минути, а цели седмици. Но дори и така, ефектът, който модулът щеше да има върху тяло с размера на Кали бе направо нищожен — промяна в скоростта от няколко сантиметра в секунда. Но това щеше да бъде съвсем достатъчно, ако всичко протечеше добре.

И беше жалко, че хората, които се бяха борили толкова упорито за — и против — Проекта АТЛАС, никога нямаше да научат резултата от своите усилия.

6
СЕНАТОРЪТ

Сенатор Джордж Ледстоун (Независим кандидат от западните щати) имаше една известна на всички ексцентрична привичка и, както сам весело признаваше, един скрит порок. Винаги носеше очила с масивни рогови рамки (без диоптър, разбира се), защото те влияеха положително върху свидетелите, които не бяха склонни да сътрудничат и почти никой от които не бе виждал подобно нещо във века на мигновената лазерна офталмологична хирургия.

А „скритият му порок“ — изключително добре познат на всеки — беше да стреля с пушка от стандартно олимпийско разстояние на стрелбището, разположено в една отдавна изоставена подземна ракетна установка близо до връх Чейен. От демилитаризирането на Земята насам, на такива действия не се гледаше с добро око, макар и да не се заклеймяваха публично.

Сенаторът одобри резолюцията на ООН, предизвикана от масовото изтребление на хора през двайсети век, която забраняваше притежаването, както от държави, така и от отделни лица, на оръжия, които биха могли да наранят повече от един взет на прицел човек. Въпреки това обаче често вземаше под прицела на презрителната си насмешка известния израз: „Оръжията са патериците на безсилните“.

„Не и за мен“ бе казал той по време на едно от безбройните си интервюта. (Журналистите го обичаха.) „Имам две деца и бих имал цяла дузина, ако законът го позволяваше. И не се срамувам да призная, че обичам добрата пушка — тя е произведение на изкуството. Когато направиш финалното движение с пръста си върху спусъка, за да дадеш изстрел и улучиш мишената право в средата — е, това чувство надали би могло да се сравни с нещо друго на света. И ако майсторската стрелба може да бъде заместител на секса, то аз избирам и двете.“

Но това, на което всъщност сенаторът искаше да обърне внимание, беше ловът:

„Естествено ловът е бил в реда на нещата по времето, когато не е имало друг начин да се набавя месо, но да се стреля по беззащитни животни заради спорта, е това вече наистина е налудничаво! Правил съм го веднъж, когато бях малък. Една катеричка — за щастие не беше от защитените видове — влезе в градината ни и аз не устоях на изкушението… Татко после ме напердаши яко с камшика, но това даже не беше необходимо. Никога няма да забравя кашата, която остана след куршума ми.“

Без съмнение сенатор Ледстоун бе оригинална личност; това очевидно си го имаха в рода. Баба му била полковник в ужасяващата Милиция на Бевърли Хилс, чиито престрелки с нередовните части на Лос Анжелис послужили като основа за безброй произведения във всички изкуства — от старомодния вече балет до мемочиповете. А дядо му бил един от най-известните контрабандисти на алкохол и тютюн през 21 век. Преди да загине по време на престрелка с Медикопс Канадиен, при един хитър опит да прекара контрабанда килотон тютюн отвъд Ниагарския водопад, било установено, че „Смоуки“ Ледстоун е бил виновен поне за двадесет милиона смъртни случая.

Ледстоун не изпитваше никакви угризения по повод на дядо си, чиято сензационна смърт предизвикала анулирането на третия и най-пагубен опит на САЩ да въведат Закон за забрана на алкохола. Той твърдял, че на възрастните трябва да се разрешава да извършват каквото си поискат самоубийство — чрез алкохол, кокаин, та дори и чрез тютюн — стига това да не засяга невинни странични лица. И без съмнение деденцето бил истински светец в сравнение с рекламните магнати, които, до момента, когато скъпо платените им адвокати вече не можели да ги отърват от затвора, успявали да превърнат в наркомани значителна част от човешката раса.

Общността на американските щати все още правеше сесиите на сената си във Вашингтон, в една до болка позната на цели поколения наблюдатели обстановка, макар че човек от двайсети век би бил направо изумен от процедурите и обръщенията. И все пак много комисии и подкомисии бяха запазили първоначалните си имена, тъй като повечето от проблемите на администрацията са вечни.

И именно като председател на Комисията по финансите към Общността, сенатор Ледстоун за първи път се запозна с проекта СПЕЙСГАРД, Фаза 2 — и направо се вбеси. Наистина — световната икономика бе в добро състояние след падането на комунизма и капитализма — събития останали толкова далеч назад в историята, че сякаш се бяха случили едновременно — и умното прилагане на Теорията за хаоса от математиците на Световната банка бе разчупило старата система на бумовете и провалите и бе отклонило (поне до този момент) окончателната депресия, предричана от много песимисти. Но независимо от всичко сенаторът твърдеше, че парите могат да се похарчат далеч по-добре на твърда земя и по-точно за неговия специален проект: възстановяването на това, което бе останало от Калифорния след свръхземетресението.

И когато Ледстоун за втори път наложи вето над предложението да се финансира Фаза 2 на СПЕЙСГАРД, всички бяха единодушни по въпроса, че никой на Земята не би могъл да го накара да промени решението си. Но не се бяха сетили за един човек от Марс.

7
УЧЕНИЯТ

Червената планета не беше вече толкова червена, макар че процесът по озеленяването й едва беше започнал. Заети главно с въпроса за оцеляването си, на колонистите (те мразеха тази дума и гордо наричаха себе си „марсианци“) им бе останала твърде малко енергия да се занимават с наука или изкуство. Но ярката мълния на гения удря там, където си поиска и ето че най-великият теоретичен физик бе роден именно под прозрачните кръгли куполи на Порт Лоуел.

Като самия Айнщайн, с когото често го сравняваха, Карлос Мендоса беше превъзходен музикант. Единственият саксофон на Марс беше негов и той беше изкусен майстор на този античен инструмент. Освен това притежаваше и самокритичното чувство за хумор на Айнщайн. И когато предреченото от него, относно гравитационната вълна получи своето драматично потвърждение той каза единствено: „Е, това сложи края на теорията за Големия взрив, Версия 5 — поне до сряда.“

Карлос можеше да получи Нобеловата си награда и на Марс, както очакваха всички. Но той обичаше изненадите и номерата и се появи в Стокхолм с вид на рицар, чиито доспехи бяха направени от последните чудеса на техниката, облечен в един от онези самодвижещи се екзоскелети, разработени за паралитици. С помощта на това механично приспособление той можеше почти безпрепятствено да се движи в една среда, която при други обстоятелства би го убила.

И съвсем естествено, когато свърши церемонията, Карлос бе буквално бомбардиран от предложения за научна и обществена дейност. И сред малкото, което бе в състояние да приеме, беше речта пред Финансовата комисия на Общността на Американските щати, където той остави незабравимо впечатление:

СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Професор Мендоса, чувал ли сте някога за Дребното Пиле?

ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Боя се, че не съм, г-н Председател.

СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Ами, то е герой от една приказка, а непрекъснато бягало насам-натам и крещяло: „Небето пада! Небето пада!“ Напомня ми за някои от вашите колеги. Но аз все пак бих искал да чуя възгледа ви за Проекта СПЕЙСГАРД — сигурен съм, че знаете какво имам предвид.

ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Наистина зная, г-н Председател. Аз живея в един свят, който още носи белезите от милиони метеоритни удари — някои от тях с диаметър стотици километри. Някога и по земната повърхност са се виждали такива следи, но дъждът и вятърът — нещо, което все още си нямаме на Марс, макар че работим по този въпрос — са ги изличили. Но вие все още имате пред очите си един остатък от древността — в Аризона.

СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Зная, зная. Участниците в програма СПЕЙСГАРД непрекъснато говорят за кратера Метеор. Но доколко сериозно можем да гледаме на предупрежденията им?

ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Изключително сериозно, г-н Председател. Несъмнено рано или късно ще има нов гигантски сблъсък. Не съм специалист в тази област, но ще се заинтересувам от статистиките, за да ви помогна.

СЕНАТОР ЛЕДСТОУН: Аз направо съм потънал в тях, но ценя високо вашето професионално мнение. И съм благодарен, че намерихте време да се явите пред тази комисия, макар че бяхте повикан спешно, особено като се има предвид, че след няколко часа ви предстои аудиенция при Президента Уиндзър.

ПРОФЕСОР МЕНДОСА: Благодаря ви, г-н Председател.

Сенатор Ледстоун беше впечатлен и наистина очарован от младия учен, но все още не бе убеден. Това, което промени решението му, не бе продиктувано от логиката. Карлос Мендоса никога не стигна до Бъкингамския дворец, където щеше да се състои аудиенцията. Той загина от нелепа смърт на път за Лондон, когато контролната система на екзоскелета му се повреди.

Ледстоун незабавно прекрати опозицията си срещу СПЕЙСГАРД и гласува за отпускането на фондове за следващата фаза. И, вече в напреднала възраст, той сподели с един от помощниците си: „Казват ми, че скоро щели да могат да извадят мозъка на Мендоса от оня резервоар с течен азот и да говорят с него чрез компютърен интерфейс. Чудя се за какво ли си е мислил през всичките тези години…“