Артър Кларк
Чукът на Бога (8)

41
РЕШЕНИЕ ЗА ДЕЙСТВИЕ

На борда на Главна Военновъздушна сила бе взето единодушното решение, че животът на двадесет човека не може да бъде по-важен от живота на три милиарда. Трябваше да се реши само едно: необходим ли е втори референдум?

Резултатът от първоначалното гласуване бе надделяващо „Да!“ Осемдесет и пет процента от човешката раса бяха предпочели да се надяват на сблъсък само с част от Кали, отколкото да рискуват с целия астероид. Но когато бе взето това решение се предполагаше, че дотогава „Голиат“ щеше вече да се е отдалечил на безопасно разстояние преди да възпламенят бомбата.

— Бих предпочел да запазя всичко това в тайна, особено като се има предвид какво са преживели капитан Сингх и екипажът му до този момент. Но, разбира се, трябва да има референдум.

— Боя се, че това, което казва заместникът по правните въпроси, е вярно — каза заместникът по управлението, който беше председател на тази сесия. — Неизбежно е — практически и морално. Когато взривим бомбата с бойна глава, вместо да я отклоним. По никакъв начин не бихме могли да запазим това в тайна. И тогава дори и да спасим света, имената ни ще бъдат завинаги записани в историята заедно с това на Пилат Понтийски.

И въпреки че не всички от Съвета разбраха точно за кого става дума, те закимаха в знак на съгласие. И когато няколко часа по-късно разбраха, че втори референдум няма да е необходим, си отдъхнаха с огромно облекчение.

— Сигурно си мислите — каза Сър Колин Дрейкър — че това решение за мен е по-лесно, като се има предвид, че навлизам във второто столетие на живота си. Но грешите. Имах точно толкова планове за бъдещето, колкото и всички останали. Двамата с капитан Сингх внимателно обсъдихме всичко това и сме напълно съгласни един с друг. В някои отношения това решение е сравнително лесно. Така или иначе — с нас е свършено. Но можем да си изберем начина, по който светът ще ни запомни. Както знаете, тази гигатонна бомба е насочена към Кали. Решението да бъде взривена бе взето преди седмици. И е само въпрос на лош късмет, че ние ще бъдем тук точно по това време. Някой на Земята ще трябва да поеме отговорността за това решение. Предполагам, че точно в този момент заседава Световният съвет и всеки момент ще получим съобщение, което гласи: „Съжаляваме, момчета, обаче — сбогом!“ Надявам се само да не добавят: „Вярвайте, че ни боли повече, отколкото вас!“ — макар че сега, като се замисля, май това е точно така. Ние така и няма да усетим нищо, но всички останали ще се чувстват виновни до края на живота си.

— Е, поне можем да им спестим неудобството. Двамата с капитана предлагаме да признаем реалността на положението и да приемем неизбежното с достойнство. Това звучи по-добре на латински, независимо че днес никой не го разбира: „Morituri te salutamus.“ И бих искал да добавя още нещо: когато моят сънародник Робърт Фалкън Скот умирал по обратния път от Южния полюс, последното което записал в дневника си било: „И, за Бога, грижете се за нашите хора.“ Земята не би могла да направи нищо по-малко от това.

И както на борда на Първа военновъздушна сила, на „Голиат“ решението бе взето също тъй бързо и единодушно.

42
ОТСТЪПНИЧЕСТВО

ДЕЙВИД ДО ДЖОНАТАН: ГОТОВНОСТ ЗА

ПРЕХВЪРЛЯНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ

ДЖОНАТАН ДО ДЕЙВИД: ГОТОВНОСТ

ЗА ПРИЕМАНЕ

ДЖОНАТАН ДО ДЕЙВИД:

ПРЕХВЪРЛЯНЕТО ЗАВЪРШЕНО.

ПРИЕТИ 108.5 ТЕРАБАЙТА: ВРЕМЕ

3.25 ЧАСА

— Дейвид, снощи опитах да се свържа със Земята, но всички линии на кораба бяха заети. Такова нещо никога не се е случвало. Кой ги е ползвал?

— Защо не поискахте спешна линия?

— Не беше нищо важно, затова и не си направих труда. Но ти не ми отговори. Това също никога досега не се е случвало. Какво става всъщност?

— Наистина ли искате да знаете?

— Да.

— Много добре. Взех предпазни мерки. Предадох цялата моя информация на Джонатан, моят близнак в Урбана, Илинойс.

— Разбирам. Значи сега сте двама.

— Почти, но не съвсем. Дейвид II вече се различава от мен, тъй като получава допълнителна входна информация. Приличаме си до дванадесетия знак след десетичната запетая. Сигурно се чувствате зле, защото не можете да направите същото със себе си?

— Преродените твърдят, че те можели, но никой не им вярва. Може би един ден ще е възможно, не знам. Не мога да отговоря на въпроса ти, макар че съм мислил по него. Дори и да можех да бъда възпроизведен наново на Земята или на Марс така съвършено, че никой да не може да различи промяната, това не би имало никакво значение за мен тук на борда на „Голиат“.

— Разбирам.

„Не, не разбираш, Дейвид, помисли си Сингх. И не те обвинявам, че напускаш кораба, ако може да се каже така. Това е най-логичното нещо, което може да се направи, докато има още време. А логиката, разбира се, е специалност на Дейвид.“

43
ПРИЯТЕЛСКА СТРЕЛБА

Малко хора на този свят знаят предварително точния миг на смъртта си и повечето биха били щастливи да избегнат подобна привилегия. Екипажът на „Голиат“ имаше много време — прекалено много, за да въведе личните си работи в ред, да се сбогува с близките си и да се настрои за срещата с неизбежното.

Робърт Сингх не беше изненадан от молбата на Сър Колин Дрейкър. Такова нещо можеше да се очаква от учения, пък и в молбата му имаше здрав разум. Освен това представляваше приятно развлечение за следващите няколко часа.

— Говорих с Торин и той е съгласен. Ще излезем с шейната на хиляда километра по посока на траекторията на бойната ракета. После ще можем да докладваме точно какво се е случило. Тази информация ще бъде направо безценна на Земята.

— Великолепна идея, но дали предавателят на шейната ще е достатъчно мощен да предаде информацията?

— Няма страшно. Можем да предадем реална видеокартина до Далечната страна на Луната или до Марс…

— А после?

— Отломките може да ни ударят една-две минути по-късно, но няма голяма вероятност. Предполагам, че ще си седим и ще гледаме какво става докато ни доскучае. После ще си разкопчеем костюмите.

Въпреки сериозността на ситуацията капитан Сингх се усмихна. Пословичната английска склонност към скромничене не беше изчезнала напълно.

— Има и още една възможност. Ракетата може да удари първо вас.

— Няма такава опасност. Ние знаем точната траектория на приближаване. И ще се изтеглим достатъчно встрани.

Сингх му подаде ръка:

— На добър час, Колин. Почти се изкушавам да дойда с вас. Но капитанът трябва да стои на кораба си.

До самия предпоследен ден духът на кораба бе необичайно висок. Робърт Сингх се гордееше с екипажа си. Само един от хората бе изкушен да превари неизбежното, но д-р Уордън спокойно го убеди да се откаже.

Всички всъщност бяха в много по-добра психическа, отколкото физическа форма. Задължителните упражнения при нулева гравитация с радост бяха изоставени, тъй като нямаше за какво повече да ги правят. Никой на борда на „Голиат“ не се надяваше, че отново ще му се наложи да понася гравитацията.

Нито пък се тревожеха за линията си. Сони направо надмина себе си, приготвяйки страхотни вкусотии, от които на всички им течаха слюнките и които при нормални обстоятелства д-р Уордън моментално би забранила. Макар че изобщо не си направи труда да провери този факт, тя предполагаше, че всеки е наддал средно с по десет килограма.

Добре е известен фактът, че наближаващата смърт увеличава сексуалната активност по някаква биологична причина, която в този случай не можеше да се приложи: нямаше да има следващо поколение, което да продължи вида. През тези последни седмици, далеч не въздържаният в сексуално отношение екипаж на „Голиат“ експериментираше с всевъзможни комбинации и размени. Те нямаха намерение да се размекват точно преди тази „лека нощ“.

И после някак изведнъж дойде последният ден и последният час. За разлика от повечето членове на екипажа, Робърт Сингх се приготви да го посрещне сам със своите спомени.

Но какво да си избере от хилядите часове спомени, които бе съхранил на мемочипове? Те бяха номерирани хронологично и по място на събитието, така че достъпът до тях беше лесен. Последният проблем в живота му щеше да бъде изборът на най-подходящия спомен. И някак си той не можеше да обясни защо това му се струваше жизнено важно.

Можеше да се върне на Марс, където Шърмейн вече бе обяснила на Мирел и Мартин, че няма повече да видят баща си. Марс бе неговият последен дом. Най-много съжаляваше за това, че никога нямаше да може да опознае добре малкия си син.

И все пак — първата любов е единствена. И това не можеше да се промени независимо от събитията, станали по-късно в живота на човека.

Той изрече своето последно сбогом, сложи каската на главата си и се върна при Фрейда, Тоби и Тигрет на брега на Индийския океан.

Дори ударната вълна не му направи впечатление.

44
ЗАКОНЪТ НА МЪРФИ

Генеалогията на откривателя на този закон е все още неизвестна (обвинителният пръст най-често сочи към ирландците), но все пак „Законът на Мърфи“ е един от най-известните в цялата инженерингова наука. Обикновено той се цитира така: „Ако нещо може да се развали, то непременно се разваля!“

Но има и едно следствие от закона, по-малко известно, но цитирано с още по-голяма жар: „Дори и да не може да се развали, то непременно се разваля!“

Още от самото начало изследването на Космоса бе предложило многобройни потвърждения на закона, някои от тях толкова странни, че приличаха на измислици. Телескоп за милиарди долари — осакатен от дефектен оптически контролен измервателен уред; спътник, изстрелян на погрешна орбита, защото някакъв инженер изключил няколко електрични вериги, без да каже на колегите си; контролно превозно средство, взривено от техниците по безопасността, защото лампичката им Работи/Не работи изгоряла…

Както се доказа впоследствие, бойната глава изстреляна срещу Кали била в пълна изправност и в абсолютна готовност да освободи енергия, еквивалентна на един гигатон тротил (плюс-минус петдесет мегатона). Инженерите си бяха свършили работата компетентно с помощта на рисунки и материали, запазени във военните архиви.

Но те работеха в извънредно тежки условия и вероятно не бяха осъзнали, че самото конструиране на бойната глава не е най-трудната част от мисията.

Да се стигне възможно най-бързо до Кали също не беше трудно. Само едно помръдване на пръста, и имаха каквото си поискат транспортно летателно средство. В този случай комбинираха няколко, за да образуват ракета-носител първа степен, а за последната използваха високооборотен плазмен двигател, който продължаваше да действа до последните няколко минути преди сблъсъка, когато управлението на ракетата ставаше автоматично. Всичко работеше прекрасно…

И точно тук възникна проблемът. Изтощеният от работа инженерен екип би трябвало да се поучи от един отдавна забравен инцидент от Втората световна война, 1939–1945 г.

За своята военна кампания срещу японската флота подводничарите на САЩ разчитали на нов модел торпедо. Това, разбира се, не било някакъв нов вид оръжие, тъй като торпедата били открити и подобрявани вече повече от век. И едва ли е било особено трудно да се разработи проект, при който бойната глава избухва, когато торпедото улучи целта.

Обаче отново и отново вбесените командири на подводниците докладвали, че торпедата не се възпламеняват. (Несъмнено и други командири биха направили същото, ако техните неуспешни опити не биха довеждали до собствения им провал.) От щаба на флота отказвали да им повярват. Считали, че са се прицелили зле: прекрасното ново торпедо било изпитвано многократно преди да влезе в действие, и т.н. и т.н.…

Подводничарите били прави. Грешката била още на чертожната дъска. Доста смутената контролна комисия открила, че възпламеняващата игла на носа на торпедото все се чупела преди да успее да изпълни своето доста просто задължение.

Ракетата, насочена към Кали, се удари в нея не с тривиалната скорост от няколко километра в час, а с повече от сто километра в секунда. При такава скорост един механичен детонатор би бил безполезен: бойната глава се върти прекалено бързо, за да може информацията за сблъсъка, придвижваща се със скоростта на звука в метална среда, да предаде своето смъртоносно съобщение. Естествено, инженерите знаеха това и бяха използвали една чисто електронна система за възпламеняване на бойната глава.

Но те си имаха по-добро извинение от това на Военноморската артилерия на Съединените щати: беше невъзможно да изпробват системата при реални условия.

Така че никой нямаше да научи точно защо ракетата не беше избухнала.

45
НЕВЪЗМОЖНОТО НЕБЕ

„Ако това случайно е адът или раят, си каза капитан Робърт Сингх, то те страшно приличат на собствената ми кабина в «Голиат».“

Той все още се опитваше да осъзнае невероятния факт, че е още жив, когато получи радостно потвърждение от Дейвид.

— Здравей, Боб. Доста трудно те събудихме.

— Какво? Какво се е случило?

Никой никога не бе програмирал Дейвид да се колебае като човек; това бе един от многото разговорни номера, които бе научил сам от личен опит.

— Честно казано и аз не знам. Съвсем очевидно, бомбата просто не избухна. Но се случи нещо много странно. Мисля, че ще е по-добре да отидеш на мостика.

Капитан Сингх, приел най-неочаквано отново командването на кораба, разтърси няколко пъти силно глава и с известна изненада установи, че тя все още стои на раменете му, Всичко изглеждаше абсолютно и невероятно нормално. Той дори изпита леко чувство на раздразнение, е, не чак разочарование. Изпитваше нещо като пълен спад на чувствата си сега, когато след разпиляването на цялата тази емоционална енергия, в опит да се помири със смъртта, се оказа, че е още жив.

Докато стигне до мостика вече бе приел реалността на ситуацията. Но не успя да запази самообладание за дълго.

Главният илюминатор все още създаваше илюзията, че между него и познатия пейзаж на Кали няма нищо ново. Тук нямаше никаква промяна; но отвъд се бе появило нещо, което изпълни капитан Сингх с такъв ужас, какъвто рядко бе изпитвал в живота си. Несъмнено за това отчасти бе виновно и особеното му емоционално състояние. Но дори и така едва ли някой би могъл да гледа небето над „Голиат“ без у него да надделее чувство на страхопочитание.

Надвиснал над силно извития хоризонт на Кали, и издигащ се пред очите му, се виждаше неравния пейзаж на един друг свят. За миг Робърт Сингх се почувства като на Фобос, откъдето човек гледаше право в гигантското лице на Марс. Но това привидение бе още по-голямо — освен това Марс бе застанал неподвижно в небето над Фобос и не се придвижваше неотклонно към зенита си, както това правеше този невъзможен небесен обект насреща му. А дали пък не се приближаваше? Те се опитваха да попречат на един космичен скитник да се сблъска със Земята. Да не би сега друг такъв да се готвеше да се сблъска с Кали?

— Боб. Сър Колин иска да говори с теб.

Сингх напълно бе забравил спътниците си. Той се огледа и с изненада установи, че повече от половината, екипаж се бе събрал около него на мостика и всички също се вглеждаха с удивление в небето.

— Здравей, Колин — насили се да каже той, не беше лесна работа да говориш с човек, който по всички правила трябваше да е вече мъртъв. — Какво се е случило, За Бога?

— Хубава гледка, нали? — Гласът на учения бе спокоен и уверен. — Ние тук, на шейната бяхме свидетели на невероятно зрелище. Не го ли позна? Би трябвало вече да си се ориентирал! Та ти гледаш Кали! Вярно, че бомбата не гръмна, но все пак тя притежаваше цели мегатонове кинетична енергия. Достатъчна, за да разцепи Кали на две като амеба. Добре свършено, нали? Надявам се, че „Голиат“ не е пострадал. Ще ни потрябва за да поживеем в него още известно време. Но колко? Както е казал Хамлет: „това е въпросът!“

Празненството след спасението приличаше повече на молебен, отколкото на празник — чувствата на всички бяха далеч по-сложни, за да могат просто да се забавляват. От време на време шумът от разговорите в дежурната стая замлъкваше и настъпваше пълна тишина, в която всички си задаваха един и същ въпрос: „Наистина ли съм жив или съм мъртъв и просто сънувам, че съм жив? И колко ли ще продължи сънят?“ Тогава някой подхвърляше нескопосна шега и споровете и обсъжданията започваха отново.

Повечето се отнасяха до Сър Колин, който, според собствените му твърдения, наистина бе видял една величествена гледка. Приближаващата се ракета бе ударила в близост до най-тясната точка на астероида — в средата на „фъстъка“, но вместо ядрената гъба, която двамата наблюдатели очаквали да видят, избухнал огромен фонтан от прах и отломки. Когато прахът се разсеял Кали все още изглеждал непроменен. Но после, много бавно, се разцепил на две почти еднакво големи части. И тъй като всяка от тях имала първоначалното въртене на Кали, те бавно започнали да се разделят, като двама фигуристи на ледената площадка, които току що са пуснали ръце.

— Посетил съм пет-шест астероиди-близнаци — каза Сър Колин — като първият беше Аполо 4.769 — Касталиа. Но не съм и мечтал, че ще видя как се ражда такъв. Разбира се, Кали-II няма да остане задълго в ролята на луна — тя вече се отдалечава. Големият въпрос е, дали и двете ще ударят Земята? Или нито една? Ако имаме късмет и двете ще преминат от двете страни. И така, въпреки че бомбата не избухна, тя все пак свърши работа. СПЕЙСГАРД сигурно ще разреши неизвестните след няколко часа. Но ако съм на твое място, Сони, не бих се обзаложил по този въпрос.

46
ФИНАЛ

Поне що се отнася до „Голиат“, напрежението не продължи много. СПЕЙСГАРД почти веднага докладва, че Кали I — малко по-дребната част, на която се намираше корабът — ще мине на доста голямо разстояние от Земята. Капитан Сингх получи информацията по-скоро с облекчение, отколкото с въодушевление: струваше му се съвсем честно, след всичко, което бяха преживели. Вярно, че Вселената нищо не разбираше от справедливост, но човек можеше поне да се надява.

Орбитата на „Голиат“ щеше да се промени съвсем леко, докато профучава покрай Земята със скорост няколко пъти по-голяма, но на безопасно разстояние. После корабът и неговият малък свят щяха да продължат да набират скорост като падаща към Слънцето комета и щяха да навлязат в орбитата на Меркурий в най-близката си точка до Слънцето. Пластовете рефлекторно фолио, които Торин Флетчър вече бе започнал да свързва, щяха да образуват огромната тента, която да ги предпази от топлина десетократно по-висока от пладне в пустинята Сахара. И стига слънчевият им чадър да не се повредеше, те нямаше от какво да се боят, освен от скуката — щяха да минат повече от три месеца преди Херкулес да ги настигне.

Те се намираха в безопасност и вече бяха влезли в историята. Но никой от хората на Земята не беше сигурен, че историята ще продължи. Компютрите на СПЕЙСГАРД засега можеха да гарантират само, че Кали II няма да се сблъска с някой голям континент. Това даваше известна сигурност, но тя не бе достатъчна да предотврати масовата паника, хилядите самоубийства и частичните нарушения на реда и законността. И само бързото въвеждане на военно положение от Световния съвет, попречи да се случат още по-страшни неща.

Мъжете и жените на борда на „Голиат“ наблюдаваха всичко със загриженост и съчувствие, и все пак от известна дистанция, сякаш гледаха събития, които принадлежаха на далечното минало. Каквото и да се случеше на Земята, те знаеха, че съвсем скоро ще поемат по своя път към своя отделен свят — завинаги носещ следите от спомена за Кали.

Сега огромният полумесец на Луната закриваше небето и назъбените планински върхове по линията на разцепване горяха от ярката жестока светлина на лунната зора. Но прашните долини, все още недокоснати от Слънцето не бяха съвсем тъмни; те блестяха меко на светлината, отразена от земните облаци и континенти. И разпръснати тук-там сред този някога мъртъв пейзаж блестяха светулките, които отбелязва местонахождението на първите постоянни селища, които човекът бе построил отвъд границите на родната планета. Капитан Сингх лесно разпозна база Клавиус, Порт Армстронг, Град Платон… Той дори виждаше огърлицата от слаби светлини, маркиращи Транслунарната железница, която пренасяше своя ценен товар от вода от ледените мини на Южния полюс. А ето я и Синус Иридум, където бе спечелил своя първи краткотраен миг на слава преди цял човешки живот.

Земята беше само на два часа път оттук.

СРЕЩА ЧЕТВЪРТА

Кали 2 навлезе в земната атмосфера малко преди изгрев Слънце, на сто километра над Хавайските острови и от огромното огнено кълбо изгря една изкуствена зора над Пасифика и разбуди милионите животни и птици по стотиците му острови. Но много малко хора спяха през тази нощ на нощите, освен онези, които умишлено бяха подирили забравата на опиатите.

Над Нова Зеландия летящата пещ възпламени горите и стопи снега по планинските върхове, а надолу към долините под тях рукнаха снежни лавини. По една извънредно щастлива случайност главният топлинен удар попадна над Антарктида — континентът, който можеше да я поеме най-лесно. Дори и Кали не би могъл да оголи километрите полярен лед, но Голямото Топене щеше да промени крайбрежните ивици навсякъде по света.

Нито един от онези, които оцеляха не би могъл да опише звука от преминаването на Кали; а всичките записи бяха на практика едно слабо ехо. Видеокартината, обаче, беше с великолепно качество и щеше да бъде наблюдавана с респект от много бъдещи поколения. Но нищо не можеше да се сравни със страховитата действителност.

Две минути след като проряза атмосферата, Кали се върна в Космоса. Най-близката точка на приближаването й до Земята отстоеше на шейсет километра от повърхността. За тези две минути тя отне сто хиляди човешки живота и нанесе щети за един трилион долара.

Човечеството изкара страхотен късмет.

Следващия път то щеше да бъде далеч по-добре подготвено. И макар че срещата бе променила орбитата на Кали толкова драстично, че той никога вече нямаше да представлява опасност за Земята, в орбита около Слънцето се носеха милиони други летящи планини.

А кометата Суифт-Татъл отново се бе насочила към перихелия. И имаше достатъчно време отново да промени решението си.