Артър Кларк
Чукът на Бога (3)

8
ШАНС И НЕОБХОДИМОСТ

Тази история се е разказвала по пазарите в Ирак в продължение на векове и наистина е много тъжна. Така че не се смейте.

Абдул Хасан бил известен килимар по времето на Великия халиф, който много се възхищавал на майсторлъка му. Но един ден, докато представял килимите си в двореца в Багдад, се случило нещо ужасно.

Когато Абдул се навел ниско, за да се поклони на Харун-ар-Рашид, неволно изпуснал газове от червото си.

Още същата нощ килимарят затворил дюкяна си, струпал най-ценните си вещи на гърба на една камила и напуснал Багдад. Скитал се години наред из земите на Сирия, Персия и Ирак, като променял името, но не и професията си. Живеел в благоденствие, но все копнеел за обичания си роден град.

Вече бил старец, когато решил, че хората трябва да са забравили за срама му и той би могъл отново необезпокояван да се върне по родните места. Спускала се вечер, когато минаретата на Багдад се появили пред очите му и той решил да си почине в един удобен хан преди да влезе в града на сутринта.

Ханджията бил бъбрив и дружелюбен и Абдул е радост го заразпитвал за нещата, които са се случили в града по време на дългото му отсъствие. Двамата били силно развеселени от разказа на ханджията за един скандал в двореца и Абдул небрежно попитал: „И кога се случи това?“

Ханджията се позамислил и се почесал по главата.

— Не мога да си спомня точната дата — казал той, — но беше около пет години след като Абдул Хасан пръдна.

Така — килимарят никога не се завърнал в Багдад.

 

 

И най-баналните събития могат, само за един единствен миг, да променят напълно облика на човешкия живот. И често се оказва невъзможно, дори и в самия край, да се определи дали промяната е била за добро или за зло. Кой знае? А може би неволното изпълнение на Абдул всъщност е спасило живота му. Ако беше останал в Багдад можеше да стане жертва на убийство — или пък, още по-зле, да си навлече гнева на Халифа и впоследствие — сръчните услуги на неговите палачи.

Когато двадесет и пет годишният Робърт Сингх започна последния си семестър в Института по космически технологии Аристаркус — наричан най-често АриТек — би се изсмял с глас, ако някой му кажеше, че съвсем скоро ще участва в Олимпийските игри. Като всички лунни жители, които искаха да поддържат реална възможността да се върнат на Земята, той с почти религиозна упоритост правеше упражнения в гравитационния цилиндър на АриТек. И макар че упражненията бяха еднообразни, всъщност времето не бе напълно загубено, понеже, иначе, той прекарваше по-голямата част от него потънал в учебните програми.

И точно тогава един ден деканът на Инженерния факултет го повика в кабинета си — явление достатъчно необичайно, за да подплаши всеки завършващ студент. Но той изглеждаше в добро настроение и Сингх си отдъхна.

— Г-н Сингх, академичната ви характеристика е задоволителна, макар и не превъзходна. Но аз всъщност бих искал да поговорим за нещо друго. Може би не знаете, но, според медицинския ви картон, вие имате необичайно високо съотношение на енергия спрямо маса. Така че бихме искали да участвате в предстоящите Олимпийски игри.

Сингх беше изненадан и не особено очарован. Първата му реакция беше: „Че откъде ще намеря време?“ Но почти мигновено в главата му проблесна друга мисъл. На всички негови академични недостатъци щеше да се гледа с леко око, ако той успееше да компенсира с атлетически постижения. В това отношение съществуваше дълга и уважавана традиция.

— Благодаря ви, сър. Поласкан съм. Сега, предполагам, че ще трябва да се преместя в Астродоум.

Трикилометровия покрив, построен над един кратер близо до източната стена на Платон покриваше единственото въздушно пространство на Луната и се бе превърнало в любимо място за нискогравитационно летене. Известно време дори се говореше, че може да го направят олимпийска дисциплина, но Междупланетният олимпийски комитет не бе успял да реши дали състезателите трябва да използват крила или перки. Сингх се оправяше и с двете — беше ги пробвал веднъж при едно свое посещение в комплекса Астродоум.

Но го очакваше и друга изненада.

— Няма да се състезавате по летене, г-н Сингх. Ще бягате. На открита лунна повърхност. Най-вероятно — през Синус Иридум.

Фрейда Карол беше на Луната само от няколко седмици и сега, когато вълнението от новото преживяване бе отминало, й се искаше отново да е на Земята.

Преди всичко не можеше да свикне с гравитация само една шеста от земната. Някои посетители така и не свикваха с нея. Те или скачаха като кенгура, като от време на време се удряха в тавана, без да са се придвижили много или се тътреха предпазливо напред, спирайки преди да направят следващата крачка. Нищо чудно, че местните жители ги наричаха „земни червеи“.

Освен това, като студентка по геология, Фрейда бе разочарована и от самата Луна. О, да, спътникът имаше своя геология — е, добре, селенология — достатъчно обширна, за да обсеби труда и интереса на няколко поколения. Но беше много трудно да се достигне до интересните местенца на Луната. Невъзможно беше да излезеш просто ей така навън с чукче в ръката и джобен спектрометър, както това ставаше на Земята, а трябваше да обличаш скафандър (а Фрейда ги мразеше) или да седиш във всъдеход и да контролираш уредите си дистанционно, което беше още по-неприятно.

Тя се бе надявала, че безкрайните тунели и подземни съоръжения на АриТек образуват нещо като напречен разрез поне на най-горния стометров лунен пласт, но нямаше късмет. Високоенергийните лазери, с които бяха извършвани изкопните работи, бяха стопили и слели скала и реголит — най-горния лунен слой, разоран от цяла вечност метеоритни удари — в безлична, огледално гладка материя. И не беше никак чудно това, че човек лесно можеше да се изгуби в сивата еднаквост на тунелите и коридорите. Безбройните табели като:

не подтикваха към изследвания като онези, които Фрейда с радост бе извършвала на Земята.

И тя се изгуби — както обикновено — щом отвори една врата, която би трябвало да води към ГЛАВЕН ПОДЗЕМЕН КОРИДОР №3, и внимателно се промъкна през нея. Но не достатъчно внимателно, както се оказа.

Почти веднага бе ударена от голям, бързо движещ се предмет и изхвръкна, въртейки се към онази страна на широкия коридор, откъдето бе дошла току-що. За миг напълно загуби ориентация и минаха поне още няколко секунди преди да се съвземе и да се огледа за наранявания.

Май че нямаше нищо счупено, но се опасяваше, че на лявата й страна много скоро ще се появи болезнен оток. После, по-скоро ядосана, отколкото изплашена, тя се огледа за летящия предмет, който бе предизвикал удара.

Към нея бавно се приближаваше нещо, като че излязло от древна комедия. Очевидно това беше човек, обвит в блестящ сребрист костюм, прилепващ по него като трико на балетист. Главата на човека бе скрита под нещо като мехур, който изглеждаше несъразмерно голям. Фрейда виждаше само своята собствена изкривена фигура в огледалното му стъкло.

Тя зачака някакво обяснение или извинение (но, като се позамисли малко, си каза, че може би и тя е трябвало да бъде малко по-внимателна…). Докато човекът се приближаваше към нея, протегнал ръце в умолителен жест, тя дочу приглушен и едва доловим мъжки глас, който казваше:

— Много съжалявам. Надявам се, че не сте пострадала. Мислех, че тук никой не идва.

Фрейда се опита да надзърне зад стъклото на каската, но то напълно скриваше лицето на човека отсреща.

— Мисля… че съм добре. — Гласът иззад скафандъра (а и какво ли друго би могло да бъде това, макар че никога не бе виждала скафандър, който дори бегло да напомня този) беше интригуващ и разкаян и раздразнението й бързо се изпари.

— Надявам се, че не съм ви наранил, нито повредил екипировката ви.

В този момент г-н X се намираше толкова близко до нея, че почти докосваше костюма й и Фрейда виждаше, че той внимателно я изучава с поглед. Струваше й се нечестно, че той я вижда добре, докато тя изобщо нямаше представа как изглежда той. И изведнъж осъзна, че всъщност много й се иска да узнае…

В кафенето на АриТек няколко часа по-късно тя не беше разочарована. Боб Сингх все още изглеждаше смутен от инцидента, макар и не само поради причината, която би трябвало да се очаква. И веднага щом Фрейда го увери, че най-вероятно ще оцелее, той мина на въпрос, който явно бе много по-належащ в момента.

— Все още експериментираме с костюма — обясни той, — и правим контролни тестове на системите за поддържане на жизнените функции — на закрито, където съм в безопасност! Следващата седмица, ако нещата потръгнат, ще опитам на открито. Но имаме един проблем с, ъ-ъ, сигурността! „Клавиус“ със сигурност ще участват с цял отбор, а същото мислят да направят и от „Циолковски“, на далечната страна. Също така МИТ и КалТек, а и „Гагарин“, но на тях никой не гледа сериозно. Те не притежават основни умения — а и как ли биха могли да си направят истинска тренировка на Земята?

Интересът на Фрейда към атлетиката беше почти равен на нула, но тя бързо започваше да променя отношението си към нея. Или поне към Робърт Сингх.

— Боиш се, че някой може да използва твоя модел ли?

— Точно така. А ако той се окаже надежден, както очакваме, това може да направи революция в екипировката за извънбордова дейност — и то не само за краткосрочни задачи. И бихме искали именно АриТек да получи овациите. Дори и сега, след повече от сто години, космическите костюми са все още неудобни и нескопосни. Нали знаеш стария виц: „Дано да не умра в такъв“.

Вицът наистина беше много стар, но Фрейда се разсмя прилежно. После прие отново сериозно изражение и погледна новия си приятел право в очите.

— Надявам се — каза тя, — да не се налага да поемаш рискове.

И точно в този момент разбра, че само за втори или трети път в живота си, се е влюбила.

Деканът на инженерния факултет, доста отчаян поради скорошното церемониално хвърляне в река Чарлз на неговия шпионин в МИТ, не бе особено щастлив като научи за новата съквартирантка на Робърт Сингх.

— Ще се погрижа да я изпратят на експедиция поне три дни преди състезанието — заплаши той.

Но като поразмисли, отстъпи. За проявите на един спортист беше важно не само физическото, но и психическото състояние.

Фрейда нямаше да бъде отстранена преди маратона.

9
ЗАЛИВЪТ НА ДЪГИТЕ

Красивата арка на Залива на дъгите е една от най-прекрасните лунни формации. Широка триста километра, тя представлява оцеляла през времето половина на равнина с типичен кратерен произход, чиято цяла северна стена е била отмита преди триста милиарда години от потоп лава, изригнала от Морето на дъждовете. Останалият незасегнат от лавата полукръг, е преграден в западния си край от високите километър Хераклидови възвишения, група хълмове, които в определени моменти създават кратка, но красива илюзия. Когато Луната стане на десет дни, запътена към пълнолунието, Хераклидите посрещат зората и дори и от най-малките земни телескопи на Земята те приличат на профила на млада жена с развяна на запад коса. А после, с издигането на слънцето, сенките се променят и Лунната девойка изчезва.

Но сега нямаше слънце и участниците в първия лунен маратон се събраха в подножието на възвишението. Бе почти полунощ по местното време. Пълната Земя висеше наполовина на южния небосклон и заливаше цялата околност с електрично-синя светлина поне петдесет пъти по-силна отколкото светлината, която Луната отразява над Земята. Освен това тя скриваше и звездите на небето; и ако човек се вгледаше внимателно, би могъл да забележи само как Юпитер проблясва едва забележимо на запад.

Робърт Сингх никога досега не беше излизал пред погледите на толкова много хора и въпреки че знаеше, че го наблюдават три свята и поне десет сателита, изобщо не беше неспокоен. И както бе казал на Фрейда само едно денонощие по-рано, напълно се осланяше на екипировката си.

— Е, ти току що ми го демонстрира — промълви тя замечтано.

— Благодаря. Но обещах на Декана това да е последния път преди маратона.

— Не може да бъде!

— Е, не точно така. Да го наречем… неизречено мъжко споразумение.

Фрейда изведнъж стана много сериозна.

— Разбира се, аз се надявам да победиш — но повече се безпокоя да не би да ти се случи нещо лошо. Не си имал достатъчно време да подложиш екипировката си на всички необходими тестове.

Това беше абсолютна истина, но Сингх не искаше да тревожи Фрейда, като си я признае. Но дори и да се получеше авария в системите, — което бе реална опасност, независимо колко тестове са били правени преди това — всъщност реална опасност нямаше да съществува. Придружаваше ги малка армада от луноходи — коли за наблюдение, пълни с представители на средствата за осведомяване, и лунни джипове с мажоретки и треньори. И най-вече на не повече от сто метра встрани от тях щеше непрестанно да се движи линейка с пълен лекарски екип и зала за рекомпресия.

Докато го обличаха във фургона на АриТек, Сингх се чудеше кой ли състезател първи ще има нужда от помощ. Повечето от тях се бяха запознали преди няколко часа и си бяха разменили обичайните неискрени пожелания за успех. Отначало бяха заявени единайсет участника, но четирима бяха отпаднали и така на старта заставаха само АриТек, Гагарин, Клавиус, Циолковски, Годар, КалТек и МИТ. Бегачът на МИТ — загадъчна личност на име Робърт Стийл — още не бе пристигнал и щеше да бъде дисквалифициран, ако не се появеше в следващите десет минути. Това можеше и да е умишлено действие, целящо да разстрои състезанието или да попречи на една по-сериозна проверка на екипировката му. — не че това би било от особено значение на този късен етап.

— Как е дишането ти? — попита треньорът на Сингх, когато затвориха каската му.

— Съвсем нормално.

— Е да, но сега не полагаш никакви физически усилия. Ако е необходимо, регулаторът може да увеличи притока на кислород до десет пъти. А сега ела в шлюзовата камера да проверим подвижността ти…

— Отборът на МИТ току-що пристигна — обяви наблюдателят на Олимпийските игри по микрофона. — Маратонът ще започне след петнадесет минути.

— Моля потвърдете функционирането на системите — каза гласът на съдията в ухото на Сингх. — Номер едно.

— Готов.

— Номер две.

— Да.

— Номер три?

— Всичко е наред.

Но номер четири, от отбора на КалТек, не отговори. Тя се отдалечаваше, много бавно и много несигурно от стартовата линия.

Така оставаме само шестима, помисли си Сингх и в него за миг проблесна съжаление. Ама че късмет, да се домъкнеш чак от Земята, само за да получиш повреда в екипировката в последния момент! Но там долу е било невъзможно да се проведат добри тестове: нито един симулатор не е достатъчно голям за тази цел. А тук бе нужно само да излезеш през шлюза и да намериш достатъчно вакуум, за да се задоволят и най-капризните ти изисквания.

— Започваме броенето. Десет, девет, осем…

Тази спортна дисциплина не беше като другите, които можеха да бъдат изгубени още на стартовата линия. Сингх изчака доста след „нулата“, като внимателно преценяваше началния си ъгъл, преди да се отблъсне.

Във всичко това имаше и много математика, почти цяла милисекунда от реалното време на компютъра на АриТек, бе посветена на този проблем. Най-важният, но не и единствен фактор, беше лунната гравитация. Твърдостта на костюма, оптималното количество на поемания кислород, количеството топлина, умората — всички тези неща трябваше да се имат предвид. И в началото се наложи да се реши един отдавнашен спор, датиращ още от времето на първите хора, посетили Луната: кое е по-добро — бързото подскачане на малки, но чести скокове или отблъскването с големи крачки далеч напред.

И двата похвата бяха добри, но за това, което ставаше в момента, не съществуваше прецедент. До този ден всички костюми представляваха бухнали облекла, които ограничаваха подвижността на тялото и добавяха такава огромна маса върху човека, че се налагаше да употребиш физическо усилие, за да тръгнеш, а понякога и за да спреш. Но този костюм беше нещо съвършено различно.

Робърт Сингх се бе опитал да обясни тези различия — без при това да издава някакви професионални тайни — по време на едно от неизбежните интервюта преди състезанието.

— Как сме успели да го направим толкова лек ли? — отговори той с въпрос на първия въпрос. — Е, той не е предназначен за използване през деня.

— Какво значение има това?

— Няма нужда от система за охлаждане. А слънцето може да те напомпи с цял киловат. Ето защо се състезаваме през нощта.

— О-о. Аз пък се чудех. А няма ли да ви стане твърде студено? Температурите през лунната нощ не достигаха ли до няколко хиляди градуса под нулата?

Сингх се опита да не се разсмее на този глупав въпрос.

— Тялото на човека произвежда всичката топлина, от която то се нуждае, дори и на Луната. А при един маратон, дори много повече, отколкото е необходимо.

— Но можете ли всъщност да бягате така, увит като мумия?

— Почакайте и ще видите.

Обграден от сигурността на студиото, той говореше уверено. Но сега, застанал прав на голата лунна повърхност, тази фраза „като мумия“ ехтеше в мислите му като призрачна заплаха. Не беше особено обнадеждаващо сравнение.

Но той се утешаваше с мисълта, че все пак не е съвсем точно. Не беше увит в плат, а стоеше изпънат в костюм от две части — едната активна, другата пасивна. Вътрешната, направена от памук, го обвиваше от глава до пети и представляваше основата на една гъста мрежа от тънички, порести тръбички, предназначени да отвеждат потта и излишната топлина. Над него беше жилавия и изключително гъвкав защитен костюм, направен от гумирана материя и прикрепен чрез метален пръстен към каска, която позволяваше видимост от 180 градуса. Когато Сингх бе запитал: „Защо не пълна кръгова видимост?“, му отговориха твърдо: „Когато бягаш, никога не се обръщай назад!“

Е, сега бе часът на истината. Използвайки и двата си крака, той се изтласка нагоре и описа тъп ъгъл, като умишлено приложи възможно най-малко усилие. И все пак след две секунди достигна връхната точка на траекторията си и пое успоредно на лунната повърхност, но на около четири метра над нея. Това би представлявал нов рекорд на Земята, където високият скок си стоеше все под трите метра вече половин век.

За миг времето забави своя ход и сякаш бавно запълзя. Той виждаше под себе си огромната, бляскава повърхност, която се простираше в равен полукръг чак до хоризонта. Светлината от Земята падаше косо над дясното му рамо и му създаваше невероятната илюзия, че Синус Иридум е покрита със сняг. Всички останали състезатели бяха пред него, някои се издигаха, а някои се спускаха надолу по своите извити параболи. А един падаше право с главата надолу — слава Богу, че не беше на негово място и не бе направил тази неприятна грешка.

Приземи се първо на краката си и под него избухна облаче прах. Остави инерцията да го насочи отново напред и зачака тялото му да застане в подходящ ъгъл, преди отново да отскочи.

Бързо бе разбрал, че тайната на лунното бягане се състои в това да не скачаш твърде високо и после да се спуснеш надолу прекалено стръмно и да загубиш инерция при приземяването. След няколко минути експериментиране той намери най-доброто средно положение и установи стабилен ритъм. С каква ли бързина се движеше? Нямаше как да го установи на този терен без особени ориентири, но вече бе изминал повече от половината път до пилона, маркиращ първия километър.

И нещо по-важно — беше изпреварил всички останали; на сто метра разстояние зад него нямаше никой. И въпреки предупреждението „да не гледа никога назад“, все пак можеше да си позволи лукса да проверява от време на време как върви надпреварата. И изобщо не се изненада когато разбра, че са останали само трима състезатели.

— Почвам да се чувствам самотен тук навън — каза той. — Какво става?

Радиоканалът по принцип беше личен, но той се съмняваше, че наистина е така. Другите отбори и журналистите със сигурност го подслушваха.

— Годар е получил бавен теч. Какво е твоето състояние?

— Кондиция 7.

Всеки, който ги слушаше, лесно би могъл да се досети какво означава това. Но нямаше значение. Седмицата бе щастливо число и Сингх се надяваше, че ще продължи да го използва до края на състезанието.

— Току-що мина покрай единия пилон — каза гласът в ухото му. — Изминало време — четири минути, десет секунди. Номер две е на петдесет метра зад теб, на постоянна дистанция.

Трябва да се справям по-добре, помисли си Сингх. Дори и на Земята всеки би могъл да пробяга един километър за четири минути. Но аз сега влизам в ритъм.

Докато достигне пилона на втория километър той вече бе установил твърд, удобен ритъм и бе покрил дистанцията за по-малко от четири минути. И ако можеше да поддържа такава скорост — макар че, разбира се, това беше невъзможно — щеше да стигне финиша след около три часа. Никой всъщност не знаеше колко точно ще отнеме пробягването на традиционното маратонско разстояние от 42 км на Луната. Догадките варираха от силно оптимистичните два часа, до десет часа. Сингх се надяваше да се справи за пет.

Костюмът като че ли действаше според очакванията: не ограничаваше движенията му във важни моменти, а кислородният регулатор работеше в съответствие с изискванията, които налагаха белите му дробове. Започваше да му харесва. Това не беше просто надбягване; бе една истинска новост в полето на човешкия опит, разкриваща необозрими хоризонти в атлетиката, а може би и много повече.

Петдесет минути по-късно, при пилона на десетия километър, той получи поздравително съобщение.

— Добре се справяш. Отпадна още един състезател — на Циолковски.

— Какво й се е случило?

— Няма значение. Ще ти кажем после. Но е добре.

Сингх се опита да отгатне. Веднъж, в началото на тренировките, едва не му прилоша от този костюм. Не бе никак дребна работа, тъй като случаят можеше да завърши с особено неприятна смърт. Спомни си как ужасно се чувстваше, като затворен в студена мидена черупка, малко преди да дойде пристъпът, но той го предотврати, увеличавайки притока на кислород и усилвайки термостата. Така и не разбра причините за тези симптоми: може да е било от нерви или пък бе ял нещо лошо преди това — нещо безвкусно, висококалорично, но с малко остатъчна стойност, която да може да се изследва, тъй като костюмите се правеха с пълен комплект от санитарни приспособления.

Опитвайки се умишлено да откъсне вниманието си от тази определено ненужна линия на мисълта, Сингх се свърза с треньора си.

— Ако нещата продължават така, може и да завърша вървейки. Вече трима са се отказали, а едва започнахме.

— Не ставай прекалено самоуверен. Боб. Спомни си за костенурката и заека.

— Не знам за тях. Но разбирам какво искаш да ми кажеш.

Той разбра още по-добре при пилона на петнайсети километър. От известно време усещаше едно усилващо се схващане в левия крак. Ставаше все по-трудно да го сгъва при приземяването и естествено, отблъскването, което следваше веднага след това, се получаваше изкривено. Той очевидно се изморяваше, но това трябваше да се очаква. Костюмът като че ли все още работеше великолепно, тъй че в действителност той нямаше сериозни проблеми. Може би не беше зле да спре и да си почине малко. В правилата не се казваше нищо против такова действие.

Той спря напълно и се огледа. Нищо не се бе променило, с изключение на това, че върховете на Хераклидите се бяха снишили на изток. Но най-неочакваното бе представянето на Земния червей от МИТ. Робърт Стийл (съвпадението на инициалите и първите им имена беше много странно) беше всъщност преди представителя на Клавиус, въпреки че никога не бе правил „истински“ тренировки. Да не би инженерите на МИТ да знаеха нещо, което местните не допускаха?

— Добре ли си, Боб? — попита треньорът разтревожен.

— Още съм на седмица. Просто си почивам малко. Но се чудя на този от МИТ. Справя се чудесно.

— Да, за землянин. Но нали ти казах да не гледаш назад. Ние ще го държим под око.

Озадачен, но не и разтревожен, Сингх се съсредоточи за кратко върху няколко упражнения, които биха били невъзможни за изпълнение в традиционен костюм. Той дори полегна в мекия реголит и няколко минути симулира каране на невидимо колело. Това също беше нещо, което се случваше за пръв път на Луната. Надяваше се зрителите да го оценят.

Когато се изправи отново на крака, не можа да устои на изкушението да хвърли бърз поглед назад. Клавиус беше поне на триста метра зад него и се полюшваше от една страна на друга, което бе сигурен признак за умора. Е, дизайнерите на твоя костюм не са толкова добри колкото моите, си каза Сингх. Не мисля, че още дълго ще останем заедно.

Но това със сигурност не се отнасяше за г-н Робърт от МИТ. Нещо повече, той като че ли се приближаваше.

Сингх реши да промени начина си на придвижване, да включи в движение и други групи мускули и така да намали риска от схващане — още една опасност, за която треньорът му го бе предупредил. Скачането като кенгуру беше ефикасно и просто, но краченето с отскоци бе по-удобно и по-малко уморително, просто защото бе по-естествено.

При пилона на двайсети километър обаче той се върна пак към подскока тип „кенгуру“, за да натоварва мускулите си еднакво. Вече ожадняваше и си смукна няколко дециграма плодов сок от тръбичката, поставена на удобно място в каската му.

Оставаха още двадесет и два километра и сега, освен него, имаше само още един състезател. Клавиус най-после се беше предал. На първия лунен маратон нямаше да има бронзов медал. Това се превърна в една надпревара между Луната и Земята.

— Поздравления, Боб — позасмя се треньорът му няколко километра по-късно. — Ти току-що направи двехилядния гигантски скок в историята на човечеството. Нийл Армстронг би се гордял с теб.

— Не мисля, че си ги броил, но ми е приятно да го чуя. Имам един малък проблем.

— Какъв?

— Звучи смешно, но май че ми изстиват краката.

Настъпи такова дълго мълчание, че той повтори оплакването си.

— Само проверявах, Боб, Сигурен съм, че няма от какво да се притесняваш.

— Надявам се.

Наистина изглеждаше дреболия, но в космоса дреболии не съществуват. Последните десет-петнайсет минути Сингх усещаше леко неразположение: имаше чувството, че върви в сняг, обут с обувки или ботуши, които не успяваха да изолират студа. И ставаше все по-зле.

Е, в Залива на дъгите със сигурност нямаше сняг, макар че земната светлина често създаваше подобна илюзия. Но тук в полунощ по местно време, реголитът бе много по-студен, отколкото снега на Антарктида през зимата — поне със сто градуса по-студен.

Това обаче не би трябвало да има значение. Реголитът беше много лош проводник на топлината и изолацията на костюма при стъпалата би трябвало да му осигурява максимална защита. Но съвсем очевидно не успяваше да го стори.

В слушалката му се чу извинително покашляне.

— Съжалявам за случилото се, Боб. Предполагам, че е трябвало да направим подметките по-дебели.

— Сега ли ми го казваш? Е, ще трябва да се примиря.

Но след двадесет минути той вече не беше така уверен, че ще успее. Неудобството започна да преминава в болка, а стъпалата му започваха да замръзват. Никога не беше ходил на място със студен климат и това усещане бе нещо непознато за него. Не знаеше как да се справи с проблема, нито как да познае кога симптомите наистина започват да се превръщат в сигнал за реална опасност. Доколкото си спомняше, май полярните изследователи бяха изложени на постоянния риск да загубят пръстите на краката си, а дори и цели крайници, нали? Освен неудобството, което това щеше да повлече след себе си, той не искаше да си губи времето, лежейки в отделение за регенерация. За пълно регенериране на стъпало отиваше цяла седмица…

— Какво става? — попита разтревоженият глас на треньора му. — Положението май започва да става опасно, а?

Положението не беше опасно, беше направо убийствено. Костваше му невероятни усилия на волята да не крещи от болка всеки път, когато падаше долу и заравяше крака в унищожителния прах, който изсмукваше силите му.

— Трябва да си почина няколко минути и да поразмисля.

Сингх внимателно се сниши върху нежно слягащата се под краката му повърхност, като се чудеше дали студената тръпка няма да пробие мигновено и в горната част на костюма. Но нямаше такива признаци и той си отдъхна. Най-вероятно беше в безопасност за няколко минути и се надяваше да получи достатъчно предупредителни симптоми, преди Луната да замрази тялото му до смърт. Робърт вдигна краката си нагоре и сви пръсти. Слава Богу, поне ги усещаше и те се подчиняваха на волята му.

А сега какво? Журналистите в наблюдателния камион сигурно си мислеха, че е полудял или че провежда някакъв странен религиозен ритуал — като вдига подметките си към лика на звездите. Зачуди се какви ли ги говорят на далечните си слушатели.

Сега, когато краката му не бяха в контакт с повърхността, се чувстваше малко по-добре и кръвообращението му започваше да печели битката със загубата на топлина. Но дали само изплашеното му въображение бе единствената причина да чувства слаба тръпка долу ниско в гърба?

Мигновено го прониза друга тревожна мисъл. Топля краката си на нощното небе — черпейки сили от самата Вселена. А както е известно на всеки ученик, температурата е само с три градуса по-висока от абсолютната нула. И в сравнение с нея лунният реголит е като вряла вода.

В такъв случай дали постъпвам правилно? Краката ми със сигурност не се затоплят поради контакта с космическия хладилник.

Почти прострян насред Залива на дъгите, изпънал крака под абсурден ъгъл към едва забележимите звезди и бляскавата Земя, Робърт Сингх напъваше мислите си над този малък проблем от физиката. Вероятно имаше твърде много действащи фактори, за да може да се даде бърз отговор, но този щеше да свърши работа с известна приблизителност…

Проблемът беше: „проводимост срещу излъчване“. Материалът на неговите подметки бе по-добър в първото отколкото във второто. Те губеха топлината по-бързо, отколкото неговото тяло успяваше да я генерира, когато се намираха в съприкосновение с лунния реголит. Но положението беше обратното, когато излъчваха в откритото пространство. За негово щастие.

— МИТ те настига, Боб. Тръгвай вече.

Сингх се възхити на настойчивия си преследвач. Заслужаваше си среброто. Но проклет да съм, ако го оставя да ми отмъкне златото. И ето го — пак на трасето. Само още десет километра. Да кажем — няколко хиляди подскока.

Първите три-четири не бяха толкова лоши, но после студът отново започна да нахлува. Сингх знаеше, че ако спре отново, няма да може да продължи повече. Единствената възможност бе да стиска зъби и да се преструва, че болката е просто илюзия, която може да бъде отмината с усилие на волята. Къде беше виждал прекрасен пример в това отношение? Измина още един изпълнен с агония километър, преди да успее да си спомни точно.

Преди години бе гледал един видеофилм на повече от сто години за нестинари от някаква религиозна секта на Земята. Имаше изкопана продълговата яма, напълнена с нажежени до червено въглени и отдадените на своя бог вървяха бавно и някак несъзнателно с босите си крака от единия до другия край на жарта, без да им прави никакво впечатление, сякаш вървяха по пясък. Дори и да не доказваше каквото и да било за силата на тяхното божество, това все пак бе удивителен пример за смелост и увереност в собствените сили. Той сигурно също можеше да го направи; в този момент въобще не му беше трудно да си представи, че върви по огън…

Лунен нестинар! Не можеше да не се изсмее на тази идея и за миг болката като че ли изчезна. Значи теорията за „съзнанието над материята“ все пак вършеше работа, пък дори и за няколко секунди.

— Само още пет пилона — добре се справяш. Но МИТ те изпреварва. Не се отпускай.

Да се отпуска ли? Как му се искаше да може да се отпусне. Но тъй като хапещата болка в краката му надделяваше над всичко останало, той почти не обръщаше внимание на увеличаващата се умора, която правеше вървенето напред все по-трудно. Вече не скачаше, а беше преминал в нещо като бавни полюляващи се крачки, които на Земята сигурно биха били изключително впечатляващи, но на Луната изглеждаха по-скоро жалки.

На три километра преди края той бе готов да се предаде и да повика линейката; може би дори вече беше станало късно да се спасят стъпалата му. И тогава, точно в мига, когато почувства, че се намира на края на живеца си, той забеляза нещо, което със сигурност би забелязал и по-рано, ако не бе съсредоточил цялото си внимание в малкото пространство непосредствено пред себе си.

Далечният хоризонт не беше вече една абсолютно права линия, разделяща блестящия пейзаж от черната нощ на космическото пространство. Той се приближаваше към западната граница на Залива на дъгите и нежно заоблените върхове на възвишението Лаплас се издигаха над извитата лунна повърхнина. Гледката и съзнанието, че неговите собствени усилия са го изправили пред нея, вляха последния прилив на сили у Сингх.

Сега вече във Вселената не съществуваше абсолютно нищо друго освен финиша. Намираше се само на няколко метра от него, когато упоритият му съперник се стрелна напред със скорост, която очевидно не му костваше никакви усилия.

Когато Робърт Сингх се върна в съзнание, той лежеше в линейката, с изтощено тяло, но без да изпитва никаква болка.

— Няма да се разхождаш много-много известно време — чу той един глас, който долиташе до него от светлинни години разстояние. — Това е най-тежкият случай на измръзване, който съм виждал. Но приложих местна упойка, пък и няма да се наложи да си купуваш нови крака.

Това поне беше някаква утеха, но тя не можеше ни най-малко да компенсира горчивината от поражението, което бе претърпял, независимо от всичките си усилия, и то когато победата бе само на една ръка разстояние. Кой беше казал: „Да спечелиш не е най-важното нещо! Това е единственото нещо!“ Зачуди се дали изобщо да си прави труда да отиде да си получи сребърния медал.

— Пулсът ти се нормализира. Как се чувстваш?

— Ужасно.

— Може пък това да те развесели. Готов ли си за една приятна изненада.

— Давай.

— Ти си победител. Не, не се опитвай да станеш.

— Но как? Как така?

— От МОК са бесни, но МИТ си умират от смях. Веднага щом свърши състезанието си признаха, че техния Робърт всъщност бил Робот — Хуманоидна форма с Общо предназначение, тип 9. Нищо чудно, че той — този… — излезе първи! Така че твоето представяне е направило толкова по-голямо впечатление. Отвсякъде валят поздравления. Ти си знаменитост — независимо дали ти харесва или не.

И макар че славата му не се задържа дълго, златният медал беше един от най-драгоценните му спомени за цял живот. Докато не започнаха Третите Олимпийски игри осем години по-късно, той все още не бе разбрал на какво бе положил началото. Дотогава космическите медици бяха успели да „заемат“ „течното дишане“ на гмуркачите, като напомпваха дробовете с течност, наситена с кислород.

И така, победителят в първия лунен маратон, заедно с по-голямата част от разпръсналата се из Вселената човешка раса, наблюдаваше изпълнен със страхопочитание и възхищение, как защитения срещу лунния вакуум Карл Грегориъс прави рекордното си двеминутно пробягване за километър през Залива на дъгите, гол като гръцките си прадеди на първите Олимпийски игри преди три хиляди години.

10
МАШИНА ЗА ЖИВЕЕНЕ

Сред като завърши АриТек с подозрително високи оценки, астроспециалистът Робърт Сингх не срещна никаква трудност да си осигури пост като асистент-инженер (по задвижване) на една от редовните совалки Земя — Луна, известна, по някаква вече забравена причина, като „млечния влак“. Това му беше изключително удобно, тъй като, за нейна изненада, Фрейда бе открила, че Луната в крайна сметка е интересно място. Беше решила да прекара там няколко години, специализирайки в нещо подобно на златна треска, която Земята е преживяла някога. Но това, което геолозите отдавна търсеха на Луната, бе нещо многократно по-ценно от вече считания за посредствен метал.

Това беше вода или по-точно — лед. Макар че милиардите години метеоритно бомбардиране и извънредно рядката вулканична дейност бяха раздробили горните неколкостотин метра от повърхността на Луната и бяха унищожили всяка следа от вода — в течно, твърдо или газообразно състояние — все още съществуваше надеждата, че дълбоко под повърхността, близо до полюсите, където температурите бяха далеч под нулата, се бе задържал фосилизиран лед, останал от времето, когато Луната се е кондензирала от първичния космичен прах на Слънчевата система.

Повечето селенолози считаха, че това е чисто фантазиране, но съществуваха достатъчно много догадки, подтикващи към надежди. Фрейда бе една от щастливите участници в екипа, открили първата ледена мина на Южния полюс. Това не само щеше основно да промени икономиката на Луната, но и подейства извънредно благотворно върху „икономиката“ на Сингх-Каръл. Сега вече и двамата имаха достатъчно средства, за да могат да си наемат къща тип Фулърхоум и да живеят където си поискат на Земята.

На Земята. Те все още се надяваха да прекарат останалата част от живота си някъде другаде, но страшно искаха да имат син. Ако детето се родеше на Луната, то никога нямаше да има физическите сили, необходими да посети света на своите родители. От друга страна бременност при гравитация 1 g щеше да му открие простора на цялата Слънчева система.

Двамата бяха единодушни, че мястото, където ще разположат дома си отначало, трябваше да се намира в района на пустинята Аризона. Макар че и там вече ставаше доста пренаселено, все още имаше достатъчно древни геоложки обекти, по които Фрейда можеше да се катери. А и мястото представляваше най-близкия аналог на Марс, който и двамата бяха твърдо решени да посетят някой ден — „Преди да са го съсипали съвсем!“, както казваше Фрейда уж на шега.

По-трудният въпрос си оставаше кой модел от огромното разнообразие домове тип Фулърхоум да си изберат. Наречени на името на великия строителен инженер-архитект от двайсети век Бъкминстър Фулър, и използващи технологии, за които той само бе мечтал, но не бе доживял да види, те представляваха почти напълно самообслужващи се жилищни единици и можеха да поддържат живота на своите обитатели почти безкрайно дълго.

Захранването с електричество ставаше чрез една стокиловатова запечатана синтезна турбина, която трябваше да се долива с обогатена вода на няколко години веднъж. Такова скромно енергийно захранване бе съвсем достатъчно за всеки добре направен дом, а 96-те волта мощност на тока биха били достатъчни да убият само някой съвършено запален по самоубийствата маниак.

На разбиращите от техника клиенти, които питаха: „Защо 96 волта?“ от консорциума Фулър търпеливо обясняваха, че инженерите са хора с твърдо установени навици: само до преди няколко века 12 и 24-волтовите системи са били нещо обичайно, и че аритметиката би била много по-лесна, ако хората имаха по дванадесет пръста, вместо по десет.

Беше нужен повече от век, докато обществеността привикне към най-противоречивото качество на домовете Фулърхоум: системата за рециклиране на храна. Но без съмнение е било нужно още повече време в началото на селскостопанската епоха докато земеделците преодолеят отвращението си и започнат да посипват бъдещата си храна с животинска тор. В продължение на хилядолетия китайците бяха достигнали дори още по-далеч и използваха собствените си екскременти, за да торят оризените си полета.

Забраните и предразсъдъците, свързани с храната, са едни от най-силните, които управляват поведението на хората и често логиката не е достатъчна, за да бъдат преодолени. Да се рециклират човешките екскременти вън на полето, под въздействието на чистата силна слънчева топлина беше едно, но да се прави това в собствения дом с помощта на някакви си електрически мистерии беше съвсем друго. Консорциум Фулър дълго време убеждаваше безполезно, че: „Дори и Господ не би могъл да различи два въглеродни атома един от друг.“ Повечето от хората бяха убедени, че те могат.

В крайна сметка победи чистата икономика, както става обикновено. Облекчението никога повече да не се тревожиш за разходите си за храна и да имаш практически безграничното разнообразие от ястия, кодирано в паметта на Домашния мозък, беше едно изкушение, на което много малко хора можеха да устоят. Всички останали съмнения бяха преодолени чрез едно простичко, но ефикасно допълнение: към дома можеше да се добави малка градина като допълнителна примамка. Макар че рециклиращата система би могла да действа напълно ефективно и без нея, гледката на красивите цветя, обърнали главичките си към слънцето, помагаше на доста капризни стомаси да се поуспокоят.

Домът, който Робърт и Фрейда наеха, бе имал само двама предишни наематели (Консорциумът не ги продаваше при никакви условия), а гарантираното „Време без повреди“ беше петнайсет години. Но дотогава те щяха да се нуждаят от по-голям модел, който да може да задоволи нуждите и на един енергичен юноша.

Някак си въобще не им дойде наум да попитат Мозъка за поздравите и пожеланията, оставени им от предишните наематели. И двамата си имаха свои мечти и надежди, отправени към едно бъдеще, което те, като всички млади хора, не вярваха, че ще свърши някога.

11
СБОГОМ НА ЗЕМЯТА

Тоби Каръл Сингх се роди в Аризона, както бяха планирали родителите му. Робърт продължаваше да служи на совалката Земя — Луна, като се издигна до поста Главен инженер и дори отказа една възможност да отиде до Марс, тъй като не искаше да се отделя от невръстния си син за месеци наред.

Фрейда остана на Земята и изобщо рядко напускаше Американската общност. И макар че се беше отказала от геоложките експедиции, продължаваше да извършва изследователската си дейност все тъй неуморимо и далеч по-комфортно чрез компютър и сателитни изображения. Вече всички се шегуваха, че откакто е бил изобретен алгоритъмът за преобразуване на образи, геологията е престанала да бъде професия за грубовати мъжаги.

Тоби беше на три години, когато родителите му решиха, че дружелюбните играчки-роботи не са му достатъчни. Най-очевидния избор беше да си вземат куче и почти се бяха сдобили със Скоти-мутант (Куче с гарантиран коефициент на интелигентност 120), когато първите минитигърчета се появиха на пазара. Това беше любов от пръв поглед. Бенгалският тигър е най-красивата от всички хищни котки — а най-вероятно и сред всички бозайници. До началото на двайсет и първи век той бе изчезнал като свободно живеещ вид, още преди естествената му среда да изчезне напълно. Само неколкостотин екземпляра от великолепното животно все още водеха полуистински живот в зоопаркове и резервати. Но дори и всички животни да изчезнеха, не би представлявало никакъв проблем да бъдат пресъздадени, тъй като ДНК формулата им, разбира се, бе напълно съхранена.

Тигрет бе просто един вторичен продукт на генното инженерство. На пръв поглед тя беше прекрасен представител на вида си, но щеше да достигне тегло само тридесет килограма дори и в зряла възраст. А нравът й — също внимателно генно оформен — бе като на всяко друго игриво, любвеобилно коте. Сингх не се уморяваше да я гледа как се прокрадва към малките почистващи роботи, които тя несъмнено вземаше за животни и които трябваше обстойно да изследва, тъй като не можеше да намери миризмата им в родовата си памет. От своя страна роботите не знаеха какво да правят с нея. Понякога, когато спеше, те я вземаха за килимче и се опитваха да я почистят от праха, което водеше до страшно смешни резултати.

Такава възможност не възникваше често, понеже минитигърчето спеше в леглото на Тоби. Фрейда се бе противопоставила на този навик по хигиенни съображения, докато не забеляза, че животното отделя много повече време за внимателното измиване с език на цялото си тяло, отколкото Тоби за своите срещи със сапуна и водата. И всякаква възможна зараза едва ли би дошла от тази посока. Тигрет беше малко по-дребна от една напълно израснала котка, когато влезе за първи път в дома им, но бързо надхвърли този ръст. Робърт скоро се оплака, макар и на шега, че на Тоби вече не му прави впечатление, когато баща му е в космоса.

А може би именно пристигането на Тигрет отвори пътя и за другите промени. Континентът на прадедите й винаги бе привличал Фрейда и тя с благоговение прелистваше едно омачкано издание на „Корени“ на Алекс Хейли, което бе тяхно притежание от много поколения наред. „Освен това“ — казваше тя — „в Африка никога е нямало тигри. Време е да отидем там с Тигрет.“

Като цяло те се чувстваха щастливи на новото място, въпреки че понякога се сблъскваха с останки от ужасяващото минало — като например деня, когато Тоби си копаеше дупка на брега, и попадна на детски скелет, все още стиснал кукла в ръце. Много нощи след това той се събуждаше с писъци и дори Тигрет не можеше да го успокои.

Но до десетия рожден ден на Тоби — почетен с пристигането на трима истински чичовци и лели и няколко десетки гости — Робърт и Фрейда бяха разбрали, че с първия период на техните взаимоотношения вече е свършено. Радостта, да не говорим за страстта, вече отдавна беше загаснала и те все повече се превръщаха в добри приятели, които приемаха присъствието си за даденост. И двамата си имаха любовници, без да проявяват особена ревност един към друг. На няколко пъти бяха пробвали да живеят с един от тях, а веднъж дори и с двамата. И въпреки героичните усилия на всички участници, резултатите бяха по-скоро комични, отколкото еротични.

Но финалната им раздяла не се дължеше на взаимоотношенията им. Защо, често се питаше Робърт Сингх, отдаваме сърцата си на приятели, чийто живот е толкова по-кратък от нашия?

Много отдавна настъпващата джунгла трябва да бе заличила металната плоча с надпис:

И макар че сега това изглеждаше като преживяно в някакъв друг живот, Робърт Сингх никога нямаше да забрави как детството на Тоби свърши, докато той държеше в ръцете си Тигрет, а светлината бавно залязваше от изпълнените й с любов очи.

Вече беше време да си върви.

12
ПЯСЪЦИТЕ НА МАРС

Макар че бе твърдо решен да отиде там, в крайна сметка Робърт Сингх остави Марс за по-късно в житейския си дневен ред. Той беше вече на петдесет и пет, когато за втори път Шансът реши кога и как.

На Луната рядко идваха туристи от Марс и, поради извънредно ефикасната карантина наложена, от гравитацията му, на практика те бяха почти непознати на планетата-майка. Много от тях се преструваха, че това не ги притеснява. Всички знаеха, че Земята е шумна, задимена, замърсена и ужасяващо пренаселена — почти три милиарда души! Да не говорим за това, колко е опасна с всички тези урагани, земетресения, вулкани…

Шърмейн Йорген обаче наблюдаваше с копнеж и тъга Земята от наблюдателната зала на АриТек, когато Робърт Сингх я срещна за пръв път. Куполът, широк двадесет метра, истински шедьовър на техниката, беше толкова прозрачен, че създаваше илюзията, че нищо не възпира космически вакуум да нахлуе към тях. Някои по-нервни посетители понасяха тази гледка само няколко минути.

По време на изпълнените с работа студентски години Робърт Сингх почти не беше влизал тук, но сега развеждаше един от колегите си от кораба из своята стара Алма Матер и това място беше една от задължителните атракции. Докато преминаваха през трите двойки автоматични врати, той каза:

— Ако куполът се пръсне, външната двойка врати се затваря за една секунда, а третата се задвижва след забавяне от петнайсет секунди, давайки достатъчно време на хората вътре да успеят да излязат и да се спасят.

— Освен ако не ги е изсмукал вакуумът. Кога са били проведени изпитания за последен път?

— Да видим. Ето го и свидетелството за технически преглед. Датата е от, ъ-ъ, преди два месеца.

— Нямам това предвид. Всяка прекъсната електрическа верига може да затвори вратите. Правена ли е някога истинска проверка?

— Да не искаш да пробием купола? Ама че глупав въпрос. Знаеш ли колко ще струва това?

И в този момент добронамереното заяждане между двамата приятели бе рязко прекратено, защото осъзнаха, че не са сами.

Тишината продължи твърде дълго. Най-накрая спътникът на Робърт Сингх проговори:

— Ако не си си прехапал езика, Боб, то би могъл да ни запознаеш.

Все още бяха в чудесни взаимоотношения с Фрейда, но се виждаха все по-рядко, особено след като тя се върна в Аризона, а Тоби спечели стипендия в Московската консерватория — за извънредно приятна изненада на родителите си, никой от които не бе проявявал ни най-малък музикален талант. Така че бе съвършено нормално, когато Шърмейн Йорген се върна на Марс, Робърт Сингх да я последва веднага щом можа да си уреди това. За човек с неговата квалификация и с все още съществуващата му скромна слава, която той не се стесняваше да използва, когато се наложи, това не беше трудно. Скоро след петдесет и шестия си рожден ден той кацна в Порт Лоуел. Беше Новомарсианец и щеше завинаги да си остане такъв, тъй като беше роден в друг свят.

Нямам нищо против да ме наричат Новомарсианец — довери той на Шърмейн — стига да се усмихват, когато го казват.

Ще се усмихват, скъпи — отвърна му тя. — С твоите земни мускули, ти си много по-силен от повечето хора тук.

Това беше вярно, но той не знаеше колко време още ще се задържи така. Ако не се заемеше с по-усилени тренировки, отколкото предполагаше, че ще му се наложи, скоро щеше да се приспособи напълно към Марс.

Което имаше своите преимущества. Марсианците твърдяха, че именно тяхната планета, а не Венера, е трябвало да бъде наречена планетата на любовта. Земната гравитация бе направо абсурдна, ако не и опасна. Счупени ребра, предизвикани от тежестта, схващания и затруднено кръвообращение бяха само някои от рисковете, с които се сблъскваха земните любовници. Шест пъти по-слабата лунна гравитация бе нещо по-добро, но познавачите считаха, че не е напълно достатъчна за един добър контакт.

А що се отнася до силно възхваляваната нулева гравитация на открития космос, след като първоначалното любопитство отмина, на нея започнаха да гледат като на нещо по-скоро досадно. Човек прекарваше прекалено много време в тревоги за мястото на срещата и позата.

Гравитацията на Марс, която беше една трета от земната, бе точно каквато трябва.

Като всички нови пришълци, Робърт Сингх прекара първите няколко седмици по пътищата на марсианския Гранд Тур: планините Олимпус Монтс, долината Маринър и ледените планини на Южния полюс, както и низината Хелас — Хелас бе популярна най-вече сред авантюристично настроените младежи, които обичаха да се перчат, като се състезаваха колко дълго могат да издържат без дихателни приспособления. Атмосферното налягане в момента бе напълно подходящо за подобни изпитания, макар че кислородното съдържание бе твърде ниско, за да поддържа живота на човек. Рекордът с подвеждащото име „на чист въздух“ в момента бе малко по-висок от десет минути.

Първоначално Сингх бе леко разочарован от Марс. Той бе направил толкова много тренажорни пътувания на Марс, често с невероятна, въодушевяваща скорост и над развихрящи въображението картинни изображения, че действителността там му се видя като антипод на очакванията. Проблемът с най-известните релефни обекти на планетата беше в техния размер: те бяха толкова големи, че можеха да бъдат възприети само от космоса, а не когато човек застане върху тях.

Планината Олимпус Монтс бе най-показателния пример. Марсианците обичаха да казват, че е три път по-голяма от която и да е планина на Земята, но Хималаите или Скалистите планини бяха далеч по-внушителни, защото бяха много по-стръмни. С огромната си основа от шестстотин километра в диаметър, Олимпус Монтс приличаше много повече на огромна пришка, издула повърхността на Марс, отколкото на планина. Деветдесет процента от нея не бяха нищо повече от леко надигаща се равнина.

А долината Маринър, с изключение на най-тясната си част, също не успяваше да задоволи очакванията на посетителя. Тя беше толкова огромна, че погледнати от центъра, двете й стени се губеха някъде далеч зад хоризонта. И ако не беше боязънта от известната нетактичност, която често вкарваше Новомарсианците в беда, Сингх може би щеше да направи няколко неблагоприятни сравнения между долината и далеч по-малкия Гранд Каньон.

Но след няколко седмици той започна да оценява чара и красотите на планетата, които бяха основание за страстната преданост на колонистите (това бе още една дума, която внимателно трябваше да се избягва) към тяхната планета. И макар че прекрасно знаеше, че обитаемата площ на Марс е почти същата като на Земята поради липсата на океани, той непрекъснато се изумяваше от размерите му, И като се пренебрегнеше факта, че Марс имаше само половината от диаметъра на Земята, все пак това бе един голям свят…

А и самият Марс непрекъснато, макар и бавно, се променяше. Лишеи и гъби мутанти разрушаваха окислените скали и възстановяваха опустошенията, които ерозията бе нанесла на планетата преди милиони години. А вероятно най-сполучливият земен „колонизатор“ бе една разновидност на „мозаечния кактус“ — растение с твърда ципа, което изглеждаше така, сякаш самата природа се бе нагърбила да покаже как се прави космически костюм. Опитите да се прихване на Луната се оказаха неуспешни, но то процъфтяваше в марсианските низини.

Всички на Марс трябваше да работят за прехраната си и макар че Робърт Сингх бе прехвърлил значителна сума от солидната си сметка на Земята, той не бе изключение от правилото. Нито пък искаше да бъде. Пред него имаше още много десетилетия активен живот и той искаше да ги използва пълноценно — и да прекара колкото се може повече време с новото си семейство.

Това бе още една от причините да дойде на Марс: този свят бе все още ненаселен и тук му се разрешаваха две деца. Първата му дъщеря, Мирел, се роди около година след пристигането му; Мартин се появи три години по-късно. И минаха още пет години преди Капитан Робърт Сингх да изпита и най-малкото желание да подиша „на свобода“ — свободата на дълбокия космос. Беше прекалено доволен от семейството и работата си.

Разбира се той често пътуваше до Фобос и Деймос, обикновено във връзка с високо отговорните си (и добре възнаградени) задължения на Корабен наблюдател за земния Лойд. На Фобос, близкия по-голям спътник, нямаше много работа, освен да се инспектира Космическото Кадетско Средно училище, където кадетите се отнасяха към него с изключителен респект. Той от своя страна обичаше да се среща с тях. Това го караше да се чувства тридесет — е, поне двадесет години по-млад и му даваше информация за най-последните новости в космическите технологии.

Имаше един период, когато Фобос бе считан за безценен източник на суровини за космическите строителни обекти, но марсианските защитници на околната среда — които вероятно се чувстваха гузни заради непрекъснатите промени на собствената им планета — бяха успели да спрат този процес. И макар че мъничкият въгленочерен спътник бе тъй незабележим на фона на нощното небе, че твърде малко хора го забелязваха изобщо, призивът „Не оголвайте Фобос до кокал!“ се оказа доста ефикасен.

За щастие по-малкия и отдалечен Деймос в някои отношения предлагаше далеч по-добри перспективи. Макар че ширината му в диаметър бе малко повече от дванайсет километра, той можеше да снабдява местните космически корабостроителници с по-голямата част от металите, от които се нуждаеха, в продължение на векове и никой не го бе грижа дали мъничката Луна ще изчезне полека-лека от небосклона през следващото хилядолетие. Още повече гравитационното му поле бе толкова слабо, че бе необходим съвсем лек тласък, за да могат добитите суровини да бъдат насочвани към приемателните пунктове.

И като всички натоварени космодруми откакто свят светува, Порт Деймос бе страшно разхвърлян и неорганизиран. Робърт Сингх за първи път видя „Голиат“ в Док 3 на Деймос, където корабът претърпяваше редовната пълна инспекция и преоборудване, които се правеха на всеки пет години. На пръв поглед корабът не беше нищо особено; не бе по-грозен от повечето кораби, предназначени за пътувания в далечния космос. С чистата си маса от десет хиляди тона и обща дължина от 150 метра, той не бе особено голям кораб и най-важната му характеристика бе незабележима от пръв поглед. Ядрените двигатели на „Голиат“, които обикновено работеха с водород, но при необходимост можеха да бъдат зареждани с чиста вода, бяха много по-мощни, отколкото бе необходимо за кораб с този размер. И освен неколкосекундните изпитания, на които биваха подлагани периодично, те никога не бяха натоварвани до пълната си мощ.

Втория път, когато Робърт Сингх видя „Голиат“, пак беше на Деймос, след още пет спокойни години на станцията. А капитанът на кораба беше пред пенсия…

— Помисли си по този въпрос, Боб — му каза той. — Това е най-леката работа в цялата Слънчева система. Никакво сериозно управление. Само си седиш и се наслаждаваш на гледката. Единственият ти проблем ще бъде как да нахраниш и да се грижиш за двайсет шантави учени.

Това бе едно изкусително предложение. Въпреки заеманите многобройни отговорни длъжности, Робърт Сингх никога на бе управлявал кораб и беше време да го стори преди да излезе в пенсия. Вярно, че едва бе навършил шейсет, но все още се удивляваше колко бързо летят десетилетията.

— Ще поговоря за това със семейството си — каза той. — Стига да мога да се връщам на Марс няколко пъти годишно.

Да, предложението бе наистина прекрасно. Той щеше да го обмисли внимателно…

Робърт Сингх никога не се бе замислял сериозно за предназначението на „Голиат“, което бе заложено в конструкцията и дизайна му. Наистина почти бе забравил защо корабът е оборудван с такъв направо абсурдно мощен двигател.

Разбира се, на него едва ли щеше да му се наложи да ползва дори и една трета от мощта му, но не беше лошо да го има в резерв.

13
САРГАСОВОТО МОРЕ НА КОСМОСА

— Застанете на Слънцето — бе казал Мендоса на своите леко озадачени студенти веднъж, малко след като бе получил Нобеловата награда — с лице към Юпитер, отстоящ на четиридесет и пет милиарда километра от вас. Разтворете ръце под ъгъл от 60 градуса спрямо тялото… Знаете ли накъде ще сочат те?

Той не очакваше отговор и не спря, за да го поучи.

— Няма да видите нищо натам, но ръцете ви ще сочат към два от най-интересните обекти в Слънчевата система…

— През 1772 г. великият френски математик Лагранж открил, че гравитационните полета на Слънцето и на Юпитер биха могли да слеят мощта си и да предизвикат един много интересен феномен. Точно на орбитата на Юпитер — на 60 градуса напред и назад — се намират две неподвижни точки. Всеки един обект поставен в тях ще се намира на едно и също разстояние и от Слънцето и от Юпитер, като така трите ще образуват по един гигантски равностранен триъгълник.

— Съществуването на астероидите не е било известно по времето на Лагранж, така че той вероятно никога не се е досещал, че един ден ще има обект, който точно да демонстрира неговата теория. Минали повече от сто години — 134, ако трябва да бъдем съвсем точни — преди да бъде открит Ахил, който се носел на 60 градуса зад Юпитер. Година по-късно, недалеч от него, бил открит Патрокъл, а после и Хектор, но на 60 градуса разстояние пред Юпитер. Днес са ни известни повече от десет хиляди такива „Троянски“ астероиди, наричани така, понеже първите дванадесет били наречени на героите от троянската война. Разбира се, трябваше да се откажем от тази идея преди години; сега те просто имат номера. Последния каталог, който видях, бе стигнал до 11 500 и списъкът продължава да се попълва, макар и много бавно. Предполагаме, че общият брой е вече около 95% попълнен. И ако има още непознати троянци, то те едва ли са по-големи от неколкостотин метра в диаметър.

— И сега вече трябва да ви призная, че ви излъгах. На практика нито един от „троянците“ не се намира точно в някоя от двете троянски точки. Те се местят напред-назад и нагоре надолу с отклонение от почти тридесет градуса. Причината за това е до голяма степен Сатурн: неговото гравитационно поле пречи на взаимодействието Слънце-Юпитер. И така, представете си Троянските астероиди като два големи облака, с центрове, които се намират точно на 60 градуса от двете страни на Юпитер. По причина, която е все още неизвестна — някой да иска тема за дисертация? — има три пъти повече троянци пред Юпитер, отколкото зад него.

— Чували ли сте някога за Саргасово море, там някъде на старата Земя? Така си и мислех, че не сте. Ами, това е едно море в Атлантическия океан — океанът източно от Американската общност — в което се събират свободно плаващи обекти, като водорасли, изоставени кораби и други, поради циркулиращите течения. И на мене двете троянски точки ми приличат на два „саргасови“ космически близнака. Това са най-гъсто населените райони в Слънчевата система, макар че едва ли бихте могли да го осъзнаете, ако се намирахте там. Ако стоите на някой от Троянците, ще имате късмет, ако забележите друг с невъоръжено око.

— Защо са толкова важни тези Троянци ли? Радвам се, че ми зададохте този въпрос.

— Освен научния интерес, който предизвикват, те са важни оръжия в арсенала на Любовта. На точно определени периоди от време някой от тях бива изтеглен от мястото си благодарение на дружните усилия на Сатурн, Уран и Нептун и се запътва към слънцето. И се случва така, че някой от тях може и да се блъсне в нас (така се е получил басейнът Хелас), та дори и в Земята.

— Такива неща са се случвали доста често в ранните дни на Слънчевата система, когато останките от оформянето на планетите все още се носели в пространството. Повечето вече са изчезнали, за наше щастие. Но са останали още много и не всички се намират в „троянските“ облаци. Има астероиди самотници, които стигат чак до Нептун. И всеки от тях представлява потенциална опасност.

— И така, до началото на нашия век е нямало нищо — абсолютно нищо, което човешката раса е можела да направи по този въпрос и повечето хора, дори когато са знаели за това, не ги е било грижа. Мислели, че има далеч по-важни въпроси за решаване и, разбира се, били прави.

— Но умният човек се застрахова и срещу най-невероятни рискове, стига вноските да не са прекалено високи. В продължение на почти половин век програмата СПЕЙСГАРД съществува с един изключително скромен бюджет. Сега вече знаем, че съществува много висока вероятност за поне един катастрофален сблъсък със Земята, Луната или Марс през следващото хилядолетие.

— И трябва ли само да седим и да чакаме всичко това да се случи? Категорично не! Сега, когато имаме технологиите, с които можем да се защитим, поне бихме могли да създадем планове, които могат да влязат в действие не ако, а когато! — възникне неизбежната опасност. И ако имаме късмет, ще получим предупреждение няколко месеца преди това.

— Сега вече имам достатъчно основателна причина да отида на Земята — това все още е строго секретно и да им направя една голяма изненада! Готвя се да предложа дългосрочна програма, за това как да се справим с този проблем. И като начало се готвя да предложа на СПЕЙСГАРД да бъде дадено право да действа, за да може да оправдае името си. Бих искал да видя няколко бързи, мощни кораба, които да патрулират непрекъснато — Троянските точки са добро място за разполагането им. Докато са там, ще могат да провеждат ценни изследвания, а освен това ще могат да потеглят мигновено към всяка точка в Слънчевата система веднага, щом възникне необходимостта за такова действие.

— Това е историята, която се готвя да разкажа на всички земни червеи, когато се срещнем. Пожелайте ми на добър час!

14
АМАТЬОРЪТ

Към края на двадесет и първия век бяха останали твърде малко науки, в чиито области откритията можеха да бъдат правени от аматьори, но астрономията, както винаги, си оставаше една от тях.

Вярно, че нито един аматьор, колкото и ерудиран да е, не би могъл да се справи с апаратурата, която се използва ежедневно в големите обсерватории на Земята, Луната и на орбиталните станции. Но професионалистите обикновено са специализирани в тесни области, а Вселената е тъй необятна, че те едва ли биха могли да наблюдават повече от една малка частичка от нея. И една огромна част от нея оставаше неизследвана на разположение на енергичните начетени ентусиасти. Не е нужно да притежаваш кой знае колко голям телескоп, за да откриеш нещо, което никой друг не е забелязал, ако, разбира се, знаеш какво точно търсиш.

Задълженията на д-р Ангъс Милър като Ръководител на катедра в медицинския център в Порт Лоуел не бяха особено тежки. За разлика от земните колонисти, на заселниците на Марс не се налагаше да се приспособяват към нови екзотични заболявания и по-голямата част от работата на лекаря се свеждаше до нещастни случаи. Наистина във второто и третото поколения бяха започнали да се проявяват някои по-особени дефекти на костната система, несъмнено поради ниската гравитация, но лекарите в центъра бяха уверени, че ще успеят да се справят с тях, преди да станат сериозни.

Благодарение на изобилието от свободно време, д-р Милър беше един от малкото астрономи аматьори на Марс. В течение на годините той си беше построил една сложна система от рефлектори — като преди това бе изгладил с шкурка, полирал и посребрил с амалгама огледалата чрез техники, които всеотдайните майстори на телескопи бяха довели до съвършенство в течение на векове.

Отначало той прекарваше по-голямата част от времето си наблюдавайки планетата Земя, като не обръщаше внимание на язвителните коментари на своите приятели.

— Защо си правиш труда изобщо? — го питаха те. — Земята всъщност е напълно изследвана. Твърди се дори, че на нея живеят интелигентни форми на живот.

Но млъкнаха, когато Милър им показа красивото синьо кълбо, увиснало в пространството, и по-малката, но застанала в същата фаза, Луна, зареяна до него. Цялата история на планетата, с изключение на последните няколко мига от съществуването й, стоеше там в обсега на телескопа. Колкото и надалеч да бе отпътувало във Вселената, човечеството никога не би могло да прекъсне напълно своите връзки с родната планета.

Но все пак критикарите имаха своето право. Земята не представляваше особено благодарен обект за наблюдение. Една голяма част от нея бе постоянно обвита с облаци, а когато се намираше в най-близката си точка спрямо Марс, към него гледаше само нощната половина на Земята, тъй че природните характеристики на релефа оставаха незабележими. Само преди един век нощната страна на Земята е била всичко друго, но не и тъмна — с всички тези мегавати електричество, които струяли разсипнически към небето. И макар че по-загрижените за икономисване на електроенергията поколения бяха спрели най-тежките прояви на разточителство, повечето от големите градове приличаха на светли острови в морето от тъма и се забелязваха лесно.

На д-р Милър му се искаше да е бил тук на 10 ноември 2084 г. земно време, за да наблюдава един изключително красив феномен — преминаването на Земята пред слънцето. Тя приличала на малко, съвършено кръгло слънчево петънце, докато бавно минавала пред кръглия слънчев диск, но точно наполовината от пътя й, в средата й проблеснала ярка звезда. Станалата втори дом на човечеството Червена планета, била приветствана от лазерни акумулатори, разположени на тъмната страна на Земята. Всички жители на Марс наблюдавали това събитие и в разказите им за него все още се долавяше страхопочитание.

Но имаше и една друга дата от миналото, към която д-р Милър изпитваше особена слабост, благодарение на едно напълно тривиално съвпадение, което не интересуваше никого, освен самия него. Един от най-големите кратери на Марс беше наречен на друг астроном-аматьор, който случайно бе роден на един ден с него, но два века по-рано.

Веднага след като започнаха да пристигат снимки от първите космически проби на планетата, стана много трудно да се намират имена за новооткритите формации. Някои бяха съвсем очевидни и естествени — имена на известни астрономи, учени и откриватели като Коперник, Колумб, Нютон, Дарвин, Айнщайн. След това идваха писателите, свързали имената си с планетата — Уелс, Бъроуз, Вайнбаум, Хайнлайн, Бредбъри. После следваше пъстър списък от неизвестни земни обекти и личности, някои от които бяха съвсем бегло свързани с Марс.

Новите обитатели на планетата не винаги харесваха имената, които бяха получили в наследство и които трябваше да употребяват във всекидневието. И кой или какво на този свят — да не говорим изобщо за Марс бяха Данк, Диа-Кау, Ейл, Гагра, Кагул, Сурт, Тиуи, Уаспам, Йат?

Ревизионистите непрекъснато настояваха за поточни и благозвучни имена и повечето хора бяха съгласни с тях. И така, бе избрана съответната комисия, която да се занимае с този въпрос, макар че той едва ли беше най-належащият и най-важният за оцеляването на човека на Марс. И тъй като всички знаеха, че д-р Милър има много свободно време и се интересува от астрономия, то бе невъзможно да не го включат в нея.

— Защо — бе попитал той един ден — един от най-големите кратери на Марс трябва да се нарича Молсуърт? Та той е 175 км в диаметър! И кой по дяволите е този Молсуърт?

И след известно търсене и няколко скъпи космофакса до Земята той най-после бе в състояние да отговори на този въпрос. Пърси Б. Молсуърт бил английски железопътен инженер и астроном-аматьор, който направил и публикувал много скици на Марс в началото на двайсети век. Повечето му скици били направени от екваториалния остров Цейлон, където живял до смъртта си през 1908 г. само на 41-годишна възраст.

Д-р Милър беше впечатлен. Молсуърт явно е обичал Марс и заслужаваше своя кратер. И тривиалното съвпадение на рождените им дати по земния календар също му внушаваше нелогичното чувство за родство и той понякога гледаше към Земята през телескопа си, в опит да намери острова, където Молсуърт бе прекарал по-голямата част от краткия си живот. И тъй като Индийският океан обикновено бе забулен в облаци, той успя да го види само веднъж, но това бе незабравимо преживяване. Чудеше се какво ли би си помислил младият англичанин, ако е знаел, че един ден домът му ще бъде наблюдаван от човешки очи от Марс.

Докторът спечели битката за спасението на името на Молсуърт — пък и не се бе сблъскал с особена опозиция, когато излагаше тезата си — но събитието промени собственото му отношение към онова, което преди за него бе само едно увлекателно хоби. Навярно и той би могъл да направи откритие, което да остави името му за вековете.

И щеше да успее далеч повече, отколкото се бе надявал някога.

 

 

Макар че по онова време беше момче, д-р Милър не бе забравил зрелището на завръщането на Халеевата комета през 2061 г. — това несъмнено бе повлияло донякъде следващите му постъпки. Много комети, включително и някои от най-известните — са били открити от аматьори, които по този начин си бяха осигурили безсмъртие, записвайки имената си в небесата. Там долу, на Земята, преди векове рецептата за известност е била простичка: добър (но не особено голям) телескоп, чисто небе, изключително добро познаване на нощното небе, търпение и голяма доза късмет.

Д-р Милър имаше като начало някои сериозни преимущества пред своите земни предшественици. Неговото небе бе винаги чисто и, независимо от огромните усилия на тераформаторите, щеше да си остане такова за следващите няколко поколения. Поради по-голямата си отдалеченост от Слънцето, Марс представляваше по-добра наблюдателница от Земята. Но най-важното условие бе, че изследванията бяха до голяма степен автоматизирани. Вече не бе необходимо да се запаметяват звездните роеве, както са правели наблюдателите от предишните векове.

Фотографията много отдавна бе превърнала този похват в архаизъм. Сега човек би могъл да разпознае пришълеца почти мигновено. Трябваше само да се вземат две снимки, направени през няколко часа и да се сравнят, за да се види дали нещо е променило положението си. И макар че всичко това можеше да се прави на спокойствие, докато човек си седи удобно на закрито, без да трепери от нощния хлад, все пак това си оставаше изключително досадна процедура. Младият Клайд Томбау през далечната 1930 г. бе сравнил буквално милиони снимки преди да открие Плутон.

Този подход се бе запазил повече от век, преди да бъде заменен от електрониката. Една чувствителна видеокамера можеше да сканира небето и да съхрани полученото звездно изображение, а после картината да се върне обратно и всичко да се сравни по-късно. Само за няколко секунди компютърната програма можеше да извърши това, което преди е отнело месеци на Клайд Томбау — да отстрани всички неподвижни обекти и да отбележи само тези, които са се придвижили.

Но нещата не бяха чак толкова прости. Една по-нескопосна програма би могла да преоткрие стотици вече познати астероиди и спътници, да не говорим за хилядите парчета космически отпадъци, изхвърлени в космоса от хората. Всичко това трябваше да се проверява в каталози, но и това можеше да се извърши автоматично. И всяко нещо, което останеше след такова щателно пресяване заслужаваше по-особено внимание.

Хардуерът за автоматично търсене и програмата към него не бяха много скъпи, но като много други не особено важни високотехнологични продукти, те не можеха да се купят на Марс. И така д-р Милър трябваше да изчака няколко месеца, докато една от земните компании за доставка на научни съоръжения успя да му ги изпрати — и то само за да открие, че един от най-важните компоненти е дефектен. След продължителна размяна на космофаксове с враждебен тон, проблемът беше решен. За щастие докторът не трябваше да чака следващия пощенски контейнер. Когато доставчиците неохотно се съгласиха да разкрият някои от техническите тайни на продукта, местните техници успяха да въведат системата в действие.

Тя работеше превъзходно. На следващата вечер д-р Милър с радост откри Деймос, петнадесет телекомуникационни спътника и приближаващия полет от Луната. Разбира се, той бе изследвал само една малка част от небосклона — но дори и около Марс небето вече бе започнало да се задръства. Нищо чудно, че за апаратурата му поискаха доста добра цена. Явно тя се оказваше съвършено безполезна на Земята при това стълпотворение от космически отпадъци, кръжащи в орбита около планетата.

През следващите няколко години докторът откри два нови астероида, не по-големи от сто метра в диаметър, и се опита да ги нарече Миранда и Лорна, на имената на жена си и дъщеря си. Междупланетарният астрономически съюз прие второто име, но що се отнася до първото те посочиха, че така се казва един от известните спътници на Уран. Естествено д-р Милър знаеше това не по-зле от МАС, но си помисли, че няма да е зле да опита в интерес на семейната хармония. Накрая те се съгласиха на Мира; едва ли някой щеше да обърка един стометров астероид с гигантска червена звезда.

И въпреки няколкото фалшиви тревоги, през следващата година той не откри нищо и беше вече на път да се откаже, когато програмата даде сигнал за странна аномалия. Излезе информация за обект, който като че ли се движеше — но толкова бавно, че това не бе съвсем сигурно, като се има предвид факторът грешка. Това означаваше да се направи ново наблюдение след дълъг интервал от време и въпросът да се реши по един или друг начин.

Д-р Милър погледна дребничката светла точица. Можеше да е бледа звезда, но каталозите не даваха нищо в този обсег. За голямо негово разочарование нямаше ни следа от мъгливия ореол, който свидетелства за наличието на комета. Просто още един проклет астероид, помисли си той; едва ли си струваше да се занимава с него. Обаче съвсем скоро Миранда щеше да го дари с нова дъщеричка и би било прекрасно да й направи един подарък за рождения ден…

Това наистина се оказа астероид, точно зад орбитата на Юпитер. Д-р Милър настрои компютъра да изчисли приблизителната му скорост и се изненада когато видя, че Мирна, както той бе решил да го нарече, се намираше доста близо до Земята. Това го правеше още по-интересен.

Но той така и не успя да му даде име. Преди МАС да го одобри, други наблюдатели бяха докладвали една много по-точна орбита.

И после можеше да има само едно име: Кали, богинята на разрушението.

Когато д-р Милър откри Кали, тя вече се бе насочила към Слънцето, и съответно към Земята — с една безпрецедентна скорост. И макар че въпросът вече бе придобил една по-скоро академична значимост, всички искаха да знаят защо СПЕЙСГАРД с всичките си възможности са изпреварени от някакъв наблюдател-аматьор от Марс, оборудван с една почти домашна ръчно правена апаратура.

Отговорът, както обикновено в такива случаи, бе в комбинацията от лош късмет и добре известната проклетия на неодушевените предмети.

Кали бе много трудно забележим за размера си, тъй като бе един от най-тъмните астероиди, откривани някога. Очевидно се състоеше от въгленосни пластове: цялата му повърхност — почти буквално беше от сажди. А през последните години звездното поле, през което се бе движил, представляваше един от най-наситените с небесни тела райони в целия Млечен път. И при наблюденията от обсерваториите на СПЕЙСГАРД той направо се губеше в яркия блясък на звездите.

Д-р Милър бе имал късмет с местоположението си на Марс. Той умишлено бе насочил телескопа си към една от по-слабо наситените области на космоса и Кали се оказа там. Само няколко седмици по-рано или по-късно и той щеше да я пропусне.

И съвсем естествено при последвалите проверки в СПЕЙСГАРД прегледаха отново записите на своите наблюдения. Когато човек знае какво търси, той го открива много по-лесно.

Кали е била засичана три пъти, но сигналът се е намирал на границата на звука и поради тази причина програмата за автоматично търсене не се бе задействала.

Много хора бяха доволни от тази небрежност; те считаха, че ако Кали е била открита по-рано, това само би удължило агонията.