Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hammer of God, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2007)
Разпознаване и корекция
BHorse (2007)

Издание:

Артър Кларк. Чукът на Бога

Английска. Първо издание

Преводач Цвета Георгиева

Редактор Каталина Събева

Коректор Надя Димитрова

Формат 84/108/32

Печ. коли 17

Издателство „Алекс Принт“

Предпечатна подготовка „МикроЕксперт“ — Варна

Всички права за българското издание са запазени за издателство „Алекс Принт“

ISBN 954-8261-12-Х

c/o NIKA Sofia

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

21
БДЕНИЕ

От доковете на Деймос твърдяха, че ги строяли на километър и оставяли клиента да си отреже колкото му трябва. Несъмнено техният продукт в основата си напомняше по нещо на семейство и „Голиат“ не беше изключение.

Гръбнакът му напомняше на триъгълна шпора, дълга 150 метра и пет метра широка от всяка страна. Той би изглеждал страшно нескопосен на всеки инженер, роден преди двайсети век, но нанотехнологията, която го бе създала, буквално въглероден атом по въглероден атом, му бе придала якост по-голяма от тази и на най-здравата стомана.

По дължина на този гръбнак от синтетичен диамант бяха построени отделните модули — повечето от тях леснозаменими един с друг, които съставляваха „Голиат“. Най-големите от тях бяха сферичните водородни резервоари, наредени от трите страни на шпората, като грахови зърна откъм външната страна на шушулката. В сравнение с тях командният, обслужващият и жилищният модул от единия край и енергийният и задвижващ модули в другия, сякаш бяха добавени допълнително.

Когато бе назначен за командир на „Голиат“, Робърт Сингх се бе надявал на една спокойна и по възможност дори скучна неколкогодишна работа, преди да се пенсионира на Марс. Макар че беше само седемдесетгодишен, той вече определено бе започнал да забавя темпото. Да бъде разположен тук, в Троянска кота T1, на 60 градуса пред Юпитер, за него бе направо нещо като отпуск. Единствените му задължения щяха да се изчерпват с това да обслужва своя астроном и физиците на борда, докато те провеждаха безкрайните си експерименти.

„Голиат“ бе класифициран като изследователски кораб и се финансираше главно от Планетарния научен бюджет. Както и „Херкулес“, намиращ се на милиард и четвърт километра от кота T2. Двата кораба, заедно със Слънцето и Юпитер, образуваха един гигантски диамант, който никога не променяше формата си и се завърташе около Слънцето веднъж на една юпитерианска година, равна на 4 333 земни дни.

И тъй като корабите бяха свързани посредством лазерни лъчи, чиято дължина се знаеше с точност до един сантиметър, това представляваше извънредно удобно обстоятелство за научна дейност. Вълните на време-пространството, предизвикани от сблъсъка с черни дупки — подвизи на космическото инженерство на свръхцивилизации (или Бог знае още какво) можеха да бъдат засичани от подредените в редици апаратури на борда на „Голиат“ и „Херкулес“. И тъй като приемателите на двата кораба можеха да се свържат и да образуват радиотелескоп с радиус на ефективно действие няколко милиарда километра, те вече бяха успели да засекат и маркират отдалечени обекти във Вселената с безпрецедентна точност.

Изследователите на борда на Троянските близнаци не пренебрегваха и обектите, намиращи се в непосредствена близост до тях, разстоянията до които се измерваха просто в милиони километри. Само за няколко години за състава на тези малки небесни тела бе научено много повече, отколкото за трите века, изтекли от тяхното откриване.

Спокойното ежедневие, нарушавано само от смените в персонала и задължителните връщания на Деймос за инспекция и подновяване на апаратурата, продължаваше вече тридесет години и малко хора си спомняха първоначалната цел, за която бяха построени „Голиат“ и „Херкулес“. Дори и екипажите им рядко се сещаха, че всъщност са на стража, като патрулите, които наблюдавали обветрените троянски стени преди три хиляди години. Но те очакваха враг, който дори и Омир едва ли би могъл да си представи.

22
ВСЕКИДНЕВИЕ

Макар че настоящата работа на капитан Сингх в открития космос на еднакво разстояние от Слънцето и Юпитер често биваше наричана най-самотната в цялата слънчева система, той рядко се чувстваше самотен. Сравняваше положението си с това на великите мореплаватели от миналото, като Кук, и неоснователно покрития с черна слава Блай. Те били откъснати от всяка възможност за връзка с дома и семействата си в продължение на месеци — понякога и години — и били принудени да живеят в претъпкани, мръсни помещения в непосредствен контакт с шепа офицери и множество необразовани и нерядко бунтарски настроени моряци. Дори и без такива опасности като бури, скрити плитчини, вражески нападения и враждебно настроени туземци, моряшкият живот в ония години трябва силно да е напомнял Пъкъла.

Вярно, че на „Голиат“ нямаше много повече жизнено пространство, отколкото е имало на кораба „Дръзновение“ на Кук, но липсата на гравитация помагаше то да се използва много по-ефективно. И, разбира се, компенсациите, предлагани на екипажа и пътниците, бяха несравнимо по-добри. По отношение на забавленията те имаха незабавен достъп до всичко, което човечеството бе създало в областта на изкуството и културата — с изключение на създаденото преди няколко минути. Часовата отдалеченост от Земята беше кажи речи единственото неудобство, с което трябваше да се примиряват.

Всеки месец от Марс или Луната пристигаше скоростна совалка и докарваше нови хора или отвеждаше част от персонала у дома в отпуск. Очакваното с нетърпение пристигане на пощенския кораб с пратки, които не можеха да се изпратят по радиото или с оптическите връзки, бе единствената промяна в установената рутина.

Не че на корабния живот му липсваха проблеми — били те технически, психически, по-сериозни или тривиални…

 

 

— Професор Джемисън?

— Да, шкипер.

— Дейвид току що насочи вниманието ми към вашите показатели за физическа дееспособност. Струва ми се, че сте пропуснал последните си две тренировки на движещата се пътека.

— Ъ-ъ… сигурно има някаква грешка.

— Несъмнено. Но чия? Ще ви свържа с Дейвид.

— Е, може и да съм пропуснал някоя. Бях много зает с анализите на пробите, които донесоха от Ахил. Ще компенсирам утре.

— Не забравяй, Бил. Зная, че е досадно, но ако не се натоварваш до половин g, както се пада по тренировъчната ти програма, няма да можеш повече да стъпиш на Марс — да не говорим за Земята. Прекъсвам.

 

 

— Съобщение от Фрейда, капитане. Тоби ще изнася концерт в зала Смитсониън на 15. Тя казва, че щяло да бъде страхотно събитие. Намерили са оригинали на големия концерт на Брамс. Тоби ще свири една от собствените си композиции и рапсодията на Рахманинов по тема от Паганини. Искате ли да го заснемем напълно или само ще го слушате по радиото?

— Така или иначе няма да мога да го гледам, но не искам да обидя Тоби. Изпратете му най-добри пожелания от мое име — и поръчайте целия мемочип.

 

— Д-р Яворски?

— Да, капитане.

— От лабораторията ви се носи необичайна миризма. Няколко човека вече ми се оплакват. Въздушните филтри не успяват да я пречистят.

— Миризма ли? Странно. Не съм забелязал нищо. Но ще проверя незабавно.

 

 

— Капитане, пристигна съобщение от Шърмейн докато спяхте. Не е спешно, но марсианското ви поданство ще изтече след десет дни, ако не го подновите. Обичайното време за съобщения до Марс е двадесет и две минути.

— Благодаря, Дейвид. Но сега не мога да се занимавам с това. Напомни ми отново утре по същото време.

 

 

— Капитан Сингх, Изследователски кораб „Голиат“, до Телевизионна мрежа Солър. Получих съобщението ви преди няколко дни, но не погледнах на него сериозно. Нямах представа, че все още съществуват такива безумци. Не, не сме срещнали извънземен кораб. Бъдете сигурни, че когато това стане, ще ви съобщим.

 

 

— Сони?

— Да, капитане.

— Поздравления за подреждането на масата снощи. Но разпределителят на сапуна ми е празен, може ли да го заредиш отново? Този път боров аромат — вече ми се гади от лавандулата.

По всеобщо мнение Сони бе вторият по важност човек на борда; а някои го считаха за по-важен дори и от капитана.

Официалната му длъжност на корабен стюард само леко загатваше за ролята на Сони Гилбърт на борда на „Голиат“. Той си беше Господин за бързо реагиране, способен да се справи еднакво добре както с човешки, така и с технически въпроси — поне на ниво поддържане на домакинството. И най-опърничавият от почистващите роботи в негово присъствие започваше да се държи както подобава, а страдащите от любовна мъка млади учени от всички полове по лесно се доверяваха на него, отколкото на корабната програма ПСИХОДОКТОР. (До капитан Сингх достигнаха слухове, че Сони имал забележителна колекция от помощни секс-средства, илюзорни и истински, но имаше някои неща, които умният командир предпочиташе да не знае).

И фактът, че по всички стандартни мерки Сони имаше най-ниския коефициент на интелигентност от всички на кораба, нямаше никакво значение; неговата работоспособност, добро сърце и неподправена любезност бяха единствените важни качества. И когато един известен посетител-космолог в пристъп на „остроумие“ го нарече „мошеник“, капитан Сингх го насмете хубавичко и го накара да се извини. И когато той отказа да го направи, бе изпратен незабавно обратно със следващата совалка, въпреки бурните протести от Земята.

И макар че този случай бе изключение, между екипажа на „Голиат“ и екипа от учени съществуваше известно напрежение. Обикновено то не беше злонамерено и се изразяваше в подмятания и понякога в неприятни номера. Но при необичайни обстоятелства те всички работеха като един, независимо от формалните си задължения.

И тъй като Дейвид държеше под око основните системи на кораба, не беше необходимо да се въвежда денонощно дежурство. През „деня“ бяха будни и екип А и екип Б, макар че само единият беше дежурен. В случай на тревога Дейвид щеше да реагира много по-бързо от всеки човек. А ако възникнеше ситуация, в която дори той би бил безсилен да се справи, вероятно би било по-милостиво да се оставят и двата екипажа заспали през няколкото последни секунди от живота им.

Денят на кораба започваше в 6.00 часа вселенско време, но тъй като столовата беше много малка, първият дежурен екипаж имаше предимство за закуска в 6.30. Екипаж Б закусваше в 7.00, а учените трябваше да чакат до 7.30. Но понеже човек свободно можеше да си вземе сандвичи от автомата по всяко време, на практика никой не страдаше от гладуване.

Точно в 8.00 часа капитан Сингх прочиташе резюмето на програмата за деня и докладваше някои по-важни новини. После екипаж А отиваше по местата си за дежурство, учените отиваха в своите лаборатории и работни ниши, а хората от екипаж Б изчезваха в своите малки, но луксозни кабини, да гледат пропуснатите новини по видеопощата, да се включат към корабните информационни и забавляващи системи, да направят някое и друго проучване и да ангажират по някакъв начин времето си до смяната в 14.00 часа.

Това беше номиналният режим, но той биваше подложен на чести промени, планирани и непланирани. Най-интересни сред тях бяха редките пътувания до преминаващи астероиди.

Не беше вярно казаното от един преситен от наука астроном: „Когато си видял един астероид, значи си ги видял всичките.“ (Той беше специалист по сблъскващи се галактики, така че невежеството му по подобни второстепенни въпроси бе напълно простимо.) Всъщност астероидите толкова се различаваха по вид, колкото и по размери — от широкия хиляда километра в диаметър Серес до безименните скали с размера на малък жилищен блок.

Повечето от тях не представляваха нищо освен камъни като тези на Земята и на Луната — базалт и гранит, висококачествените строителни материали, използвани от изначалния архитект-творец на мирозданието за изграждането на Алпите и Хималаите.

Други бяха предимно с метален състав — желязо, кобалт, и по-редки елементи, включително злато и платина. Някои малки астероиди биха стрували буквално трилиони долари в дните преди търговската трансмутация да направи златото малко по-евтино от други много по-полезни метали като медта или оловото.

Астероидите, които представляваха най-голям интерес за науката обаче бяха онези, които съдържаха най-голямо количество лед и въглеродни съединения. Някои бяха изгаснали комети — или такива, които щяха да се превърнат в комети, когато носещите ги приливи на гравитацията ги насочеха един ден към възпламеняващите пламъци на слънцето.

Въглеродоносните астероиди все още бяха пълни със загадки. Имаше знаци — макар че тези доказателства бяха все още предмет на ожесточени спорове — че някои от тях някога са били част от по-голямо небесно тяло, а може би дори и свят, достатъчно голям и топъл, за да има океани. А ако случаят бе именно такъв — тогава, защо не и разум? Няколко палеонтолози съсипаха репутацията си с твърденията, че са открили вкаменелости на астероиди и, макар че повечето от колегите им разбиха тази идея на пух и прах, окончателната присъда все още не беше произнесена.

Всеки път, когато в обсега на станцията влезеше интересен астероид, учените на „Голиат“ веднага се разделяха на две групи: и макар че никога не достигаха до размяна на удари, уж кротките спорове около масата често вземаха неочакван обрат. Астрогеолозите искаха кораба с цялата лабораторна апаратура да се премести, за да се отиде на рандеву с обекта на техния интерес, че да могат да си го разгледат на спокойствие. Космолозите от своя страна се бореха със зъби и нокти против такава идея. Внимателно изчислените им базови линии щяха да се променят и интерферометрията да пропадне само заради някакви си нещастни канари.

Те бяха прави и геолозите в крайна сметка се примиряваха къде охотно, къде с половин уста. По-малките преминаващи астероиди се посещаваха от роботи-проучватели, които можеха да събират проби и да провеждат основни изследователски операции. Това все пак беше нещо, но ако астероидът се намираше на повече от милион километра разстояние, закъснението във времето при връзката „Голиат“ — робот — „Голиат“ ставаше направо непоносима. „Много ли ще ти хареса ~ беше се оплакал един геолог — да завъртиш чука и да чакаш цяла минута преди да разбереш, че си пропуснал?“

Така че за действително важните проходящи, например някой от големите троянци като Патрокъл или Ахил на нетърпеливите учени отпускаха корабния космически катер. Не по-голям от семеен автомобил, той можеше да поддържа основните жизнени процеси на един пилот и трима пътници за период от една седмица и да им позволи да направят доста детайлно изследване на девствения малък свят и да донесат оттам неколкостотин килограма добре документирани образци.

Капитан Сингх трябваше да организира такива експедиции средно веднъж на два-три месеца. Той им се радваше, тъй като те внасяха някакво оживление в еднообразното корабно всекидневие. И беше повече от очевидно, че дори и учените, които изразяваха най-силно презрение към подобно събирачество на камъни, гледаха пристигналите видеозаписи със същия интерес както и всички останали.

Те даваха различни обяснения:

— Напомня ми с нещо за чувството, което трябва да е изпитвал пра-пра-пра-дядо ми, когато е гледал как Армстронг и Олдрин стъпват на Луната.

— Ангажира вниманието на поне трима ловци на камъни за една седмица и те не се мотаят наоколо. Пък и в столовата се отваря повече място.

— Не казвайте, че аз съм ви го казал, капитане, но ако Слънчевата система изобщо някога е имала посетители, то те сигурно тук са изхвърлили част от боклуците си. Или пък са оставили някакво съобщение до нас, за да го разберем, когато напреднем достатъчно.

Понякога, докато гледаше как колегите му се носят над странния миниатюрен пейзаж посещаван за първи, а най-вероятно и за последен път от човек, Сингх изпитваше желанието да излезе от кораба и да се наслади на свободата на Космоса. Ако пожелаеше би могъл да си намери оправдание и да го направи; Първият офицер би бил изключително щастлив да поеме командването за известно време. Но щеше да се превърне в свръхтовар и дори в прекалено главоболие за останалите в претъпканите кабини на катера, а той не можеше да оправдае подобно разточителство.

И все пак беше жалко да прекара няколко години в самия център на това истинско Саргасово море на плаващите светове и да не стъпи на никой от тях.

Някой ден сигурно щеше да направи нещо по този въпрос.

23
ТРЕВОГА

Сякаш стражите на троянските стени бяха уловили блясъка на първите слънчеви лъчи с върховете на пиките си. Само за миг и всичко се промени.

И все пак до опасността имаше повече от година време. И макар и да беше ужасяваща, нямаше причини за незабавна паника: всъщност все още съществуваше надеждата, че първоначалните прибързани наблюдения може да са грешни. Може би, в крайна сметка, новият астероид щеше премине покрай Земята, както бяха направили милиарди други като него през отминалите столетия.

Дейвид събуди Сингх с тази новина в 5.30 вселенско време. Това бе първият път, когато той прекъсваше съня на командира.

— Съжалявам, че ви будя, капитане. Но пристигна „извънредно важно“ съобщение за вас. Досега не съм виждал такова.

Нито пък Сингх. Той веднага се разсъни напълно. Докато четеше космофакса и разглеждаше орбитите на Земята и на астероида, получени с него, почувства как една студена ръка сграбчва сърцето му. Надяваше се да има някаква грешка, но още в този първи миг предвиди най-лошото.

И после, за негово изумление, го обля вълна на въодушевление. Та нали „Голиат“ бе създаден именно с тази цел преди десетилетия.

Това бе съдбовният момент. Там, в Залива на дъгите, когато бе още младеж, той се бе сблъскал с едно предизвикателство и го бе преодолял. Но сегашното бе неизмеримо по-голямо.

Той бе роден за това.

Никога не съобщавай лоши новини на някого на празен стомах. Капитан Сингх изчака докато всички на борда закусиха и после им предаде съдържанието на космофакса от Земята и последвалата го час по-късно информация.

— Всички програми и научни проекти естествено се отменят. Научният състав на екипа се връща на Марс със следващата совалка, а ние ще подготвим „Голиат“ за най-важната мисия, която той или който и да било друг кораб е имал някога.

— Сега се изчисляват подробностите, които може да се променят впоследствие. Сигурно знаете, че плановете за създаване голям ускорител, който може да отклони астероид със значителен размер, бяха изоставени преди години. На проекта дори бе дадено име: АТЛАС. Веднага щом окончателните параметри станат известни, тези планове ще бъдат завършени и Доковете на Деймос ще се заемат с масирано скоростно строителство. За щастие всички необходими компоненти са стандартни — задвижващи резервоари, бустери, контролни системи и конструкция, която да ги обединява. Така че наноасемблерите могат да построят АТЛАС за няколко дни.

— После ще трябва да се прикрепим към „Голиат“, така че трябва да се връщаме на Деймос колкото се може по-бързо. Това ще даде възможност на някои от нас да се срещнат със семействата си на Марс. Има една стара земна поговорка, която гласи: „Всяко зло за добро“…

— Ще вземем гориво, колкото да ни закара до Юпитер и ще презаредим от резервоарите на орбиталната станция на спътника Европа. И после ще започне същинската мисия — срещата с астероида. Тогава ще са останали само седем месеца до сблъсъка със Земята, ако ще има такъв.

— Ще трябва да изследваме астероида и да намерим подходящо място за бази, да инсталираме АТЛАС, да проверим функционирането на системите и да задвижим бустера. Разбира се неговото въздействие върху небесно тяло с маса милиарди тонове ще бъде твърде незначително, за да се забележи. Но едно отклонение от няколко сантиметра, ако можем да го постигнем, преди астероидът да мине покрай орбитата на Марс, ще бъде достатъчно да го отдалечи със стотици километри от Земята…

Сингх замълча с известно чувство на неудобство. Всичко това бе елементарна информация за екипажа, но необичайно за геолозите и астрохимиците. Той сериозно се съмняваше, че те биха могли да му цитират трите закона на Кеплер, а камо ли да изчислят орбита.

— Не ме бива за произнасяне на вдъхновяващи речи и не мисля, че това е необходимо. Вие всички знаете какво трябва да правим и няма време за губене. Само няколко загубени дни сега могат да решат дали астероидът ще прелети безвредно покрай Земята, или ще настъпи краят на историята — поне що се отнася до Земята.

— И още нещо. Имената са много важни — погледнете троянците наоколо. Току що получихме официалното наименование от Междупланетния астрономически съюз. Някакъв учен се е ровил из индийската митология и е попаднал на богинята на смъртта и разрушението.

Тя се казва Кали.

24
ОТПЛАВАНЕ

— Какви всъщност са били марсианците, тате?

Робърт Сингх погледна дъщеря си с любов — официално десетгодишна, макар че планетата, на която беше родена, бе направила само пет обиколки около Слънцето. Нито едно дете не би могло да чака 687 дни за рождения си ден, така че това бе единственият запазен белег от земния календар. Когато изоставеха и него, Марс щеше да прекъсне още една от пъпните си върви с майката Земя.

— Знаех, че ще ме попиташ — отвърна й той. — Така че, прочетох нещичко по този въпрос. Слушай…

„Тези, които никога не са виждали жив марсианец, едва ли биха могли да си представят страховития им, пораждащ ужас вид. Особената, V-образна уста със заострена горна устна, отсъствието на вежди и брадичка под закривената клиновидна долна устна и постоянното кривене на устата, цели снопове Горгонски…

— Какво е Горгона?

— Снопове Горгонски пипала…

— Уф!

— И, преди всичко, необикновения блясък на огромните очи, които били едновременно жизнени, напрегнати, нечовешки, недъгави и чудовищни. Имало нещо гъбообразно и мазно в кафявата им кожа, и нещо неописуемо отвратително в тромавата предумишленост на всяко отегчено движение.“ Е, Мирел, сега вече знаеш.

— Какво си чел? О-о, пътеводителя за ДисниМарс! Кога ще можем да отидем?

— Това зависи колко добре ще се справи една моя позната млада дама с домашната си работа.

— Не е честно, татко! Не съм имала време откакто се върна!

Сингх почувства лек пристъп на вина. Той се надяваше да монополизира малката си дъщеря и нейното братче, което беше още бебе, всеки път, когато успее да избяга от събранията на АТЛАС и да се измъкне през пропуска на Доковете. Надеждите му за тайни посещения до дома се стопиха, когато кацнаха на Марс и той видя журналистите да го чакат на Порт Лоуел. Още не бе разбрал, че е вторият най-известен човек на планетата.

Най-известният, разбира се бе д-р Милър, който с откриването на Кали бе променил — и вероятно още щеше да промени живота на повече хора, отколкото цялата човешка история. И макар че бяха общували пет-шест пъти чрез електронните средства за контакт, двамата още не се бяха срещали лично. Сингх съзнателно избягваше подобна среща очи в очи: те нямаха какво ново да си кажат и бе повече от очевидно, че астрономът-аматьор бе неспособен да се справи достойно с новопридобитата си слава. Той бе станал арогантен и снизходителен и непрекъснато говореше за Кали като за „моят астероид“. Е, рано или късно неговите сънародници от Марс щяха да му принизят самочувствието. Много ги биваше в това отношение.

 

 

ДисниМарс бе направо миниатюрен в сравнение със своите прославени земни роднини, но веднъж като се влезеше вътре, тази разлика преставаше да личи. Посредством диорами и холографски изображения той показваше Марс такъв, какъвто хората някога мислели или са мечтали да бъде и такъв, какъвто се надяваха да стане един ден. И въпреки твърденията на разни критикари, че с няколко сеанса на Брейнман би могъл да се постигне същият резултат, това чисто и просто не беше вярно. Човек трябваше само да види как някое марсианско дете гали някой истински земен камък, за да осъзнае разликата.

Мартин бе прекалено малък, за да разбере удоволствието от екскурзията и затова бе оставен у дома на внимателните грижи на последния модел домашен робот Доркас. Дори и Мирел не бе достатъчно голяма, за да осъзнае всичко, но родителите й знаеха, че никога няма да го забрави. Тя запищя от ужас и радост, когато пипалата на ужасяващите чудовища на Хърбърт Уелс се показаха от своите цилиндри и наблюдаваше със страхопочитание как странните им трикраки туловища са влачат по пустите улици на един странен, чужд град — Лондон от времето на викторианците.

И обикна красивата Дейя Торис, принцеса на Хелиум, особено когато тя каза със сладичко гласче: „Добре дошла в Барсум, Мирел.“ Обаче Джон Картър бе изключен от културната програма: подобни кръвожадни герои Марсианската търговска камара определено не би допуснала. Мечове, как ли пък не! Ами че, нали ако с тях не се борави с надлежното внимание, парчетата метал отчупени поради престъпната безотговорност на служещите си с тях, биха могли да причинят сериозни наранявания на зрителите…

Мирел бе очарована и от странните зверове, пръснати с великолепна небрежност от Бъроуз навсякъде из марсианския пейзаж. Обаче се озадачи от един екзобиологичен вид, подминат твърде небрежно от Едгар Райе.

— Мамо — каза тя, — аз от яйце ли съм се излюпила?

Шърмейн се засмя.

— И да и не — отвърна тя. — Но то категорично не е като онова, което снесе Дейя. Ще накарам Библиотеката да ти обясни разликата, когато се приберем.

— Те наистина ли са имали машини, които правят въздух, така че хората да могат да дишат и навън?

— Не, но старият Бъроуз наистина е имал прекрасна идея, точно това се опитваме да направим. Ще разбереш, когато минем през сектора на Бредбъри.

От планината се спускаше нещо необикновено, нещо странно.

Някаква машина, прилична на жълтозелено насекомо, на богомолка; тя плавно се носеше в прохладния въздух, смътно очертана, по тялото й трептяха безброй зелени диаманти, блестяха фасетирани рубинови очи. Нейните шест крака стъпваха по древното шосе с лекотата на ситен, ръмящ дъжд, а от гърба на машината един марсианец, с очи като разтопено, злато, гледаше към Томас така, сякаш гледаше в кладенец.

Мирел бе очарована и все пак озадачена от нощната среща между землянина и марсианеца, всеки от които бе като фантом за другия. Един ден тя щеше да разбере, че това бе една мимолетна среща на два века, през бездната на времето. Тя хареса елегантните пясъчни катери, които се плъзгаха по пустинята, жар-птиците, които грееха меко върху хладните пясъци, златистите паяци, които изхвърляха цели мъгли от мрежи и лодките, които се носеха като бронзови цветя по широките канали. И се разплака, когато кристалните градове се сринаха преди пристигането на нашествениците от Земята.

— От Марс, Какъвто Не Е бил — към Марс, Какъвто Ще Бъде. — гласеше надписът на входа към последната зала. Капитан Сингх не се въздържа и се усмихна на това „ще“, толкова типичната за Марс самоувереност. На уморената стара Земя то щеше да бъде просто „може би ще“.

Последните експонати бяха направо старомодни в простотата си, но не по-малко впечатляващи. Те седяха в полумрак зад една витрина в море от мъгла, докато далечното слънце изгряваше зад тях.

— Долината Маринър, Лабиринтът на нощта, такъв какъвто е днес — каза един мек глас на фона на нежна музика.

Мъглата се разсея под лъчите на слънцето; тя беше само едно нежно изпарение. И се показа безбрежното пространство от каньони и скали на най-огромната долина в слънчевата система, изпъкваща с контурите си на фона на хоризонта, без онова смекчаване поради далечината, което създаваше ефект на перспектива в изгледа на далеч по-малкия Гранд Каньон в Западна Америка.

Гледката беше жестоко красива, с всички тези червени и жълтеникави и пурпурни цветове и не толкова враждебна към живота, колкото безразлична към него. Очите се взираха напразно да доловят дори и най-леките отсенки на синьо и зелено.

Слънцето премина бързо през небето; сенките изтекоха като мастилени петна по дъното на каньона. Падна нощта; звездите проблеснаха за миг и загаснаха в лъчите на нова зора.

Нищо не се бе променило — или само така изглеждаше? Като че ли далечният хоризонт не беше вече тъй ясно прорязан?

Още един ден и вече нямаше никакво съмнение. Резките контури на терена се бяха смекчили, далечните скали и резки не бяха вече тъй дълбоко изрязани на фона на далечината. Марс се променяше…

Дните, седмиците и месеците, а може би всъщност бяха десетилетия, отминаваха за мигове покрай тях. И промените вече бяха направо страхотни.

Лекият сребрист оттенък на небето бе отстъпил място на бледо синьо и най-после се образуваха истински облаци, а не някакви несигурни мъгли, които изчезват призори. И там долу, по дъното на каньона, където преди тъмнееха само скали, се разстилаха зелени петна. Още нямаше дървета, но лишеите и мъховете подготвяха почвата за тях.

И най-внезапно, като по чудо, се появиха езерца, застинали спокойни и гладки под Слънцето, и не се превръщаха на пара в миг, както ставаше това на Марс днес. И колкото повече навлизаше картината на бъдещето, езерцата се превръщаха в езера и се сляха в река. По бреговете й като гъби израснаха дървета. За привикналите към земните гледки очи на Робърт Сингх техните стволове изглеждаха прекалено тънички и той не можеше да повярва, че са повече от деветдесет и пет метра високи, но в действителност, ако човек можеше да нарече това действителност те вероятно биха надвишили ръста и на най-високата секвоя поне със сто метра, при тази ниска гравитация.

Сега ъгълът на зрение се промени. Те летяха на изток покрай долината Маринър, през Бездната на зората и на юг към широките Халейски равнини, низината на Марс. Това вече не беше само гола земя.

Докато гледаше надолу към бленувания океан на бъдещето, в съзнанието на Робърт Сингх нахлу цял водопад от спомени с такава помитаща сила, че той за миг изгуби власт над себе си. Халейският океан изчезна; той се намираше отново на Земята и вървеше по опасания с палмови дървета африкански бряг с малкия Тоби, а Тигрет подтичваше зад тях. Това наистина ли му се бе случвало или бе взето назаем от спомените на друг човек?

Разбира се, той не се съмняваше истински, но споменът бе тъй мигновен и жив, че остави една неизличима картина да изгаря мислите му. Чувството на тъга скоро отстъпи на едно изпълнено с копнеж задоволство. Той не съжаляваше за нищо — и Фрейда и Тоби бяха добре и щастливи (крайно време бе да им се обади отново), с големи семейства, които да се грижат за тях. Той малко съжаляваше, че Мирел и Мартин няма да имат приятели като Тигрет. Каквито и да било домашни животни все още бяха лукс, който на Марс не можеш да си позволиш.

Пътуването в бъдещето завърши с гледка на Марс от Космоса — колко века и хилядолетие по-късно? — полюсите му не бяха вече покрити с шапки от замръзнал въглероден двуокис, тъй като слънчевата светлина струеше надолу по носещите се в орбита огледала, широки стотици километри, които бяха сложили край на вековната зима. Видението избледня, заместено от думите „Пролетта на 2500 година“. Чудя се дали… впрочем, надявам се…, но едва ли ще науча някога, помисли си Робърт Сингх, докато вървяха в мълчание към изхода. Дори и Мирел изглеждаше необичайно притихнала, сякаш се опитваше да отдели истинското от фантастичното от това, което бе видяла.

Но докато вървяха през херметическата камера към движещата се с налягане марсианска кола, която ги бе довела от хотела, експозицията им предложи още една, последна изненада. Чу се далечен продължителен гръм — звук, който само Робърт Сингх бе чувал в действителност и Мирел изписка, когато върху тях, от вграден над главите им душ, се изсипа истински дъжд от дребни капчици.

— Последният дъжд на Марс е бил преди три милиарда години и не е донесъл живот там, където е паднал.

— Но следващият път ще е различно. Довиждане и благодарим ви, че дойдохте.

Робърт Сингх се събуди в малките часове на последната си нощ преди излитането и остана легнал в мрака, опитвайки се да си припомни най-хубавите моменти от своето посещение. Някои от тях, включително и нежните моменти от преди няколко часа той бе записал на мемочип за бъдещо повторно изживяване; те щяха да поддържат духа му през дългите месеци занапред.

Промяната в ритъма на дишането му сигурно бе обезпокоила Шърмейн. Тя се обърна към него и отпусна ръка върху гърдите му. Сингх се усмихна, когато не за пръв път си припомни колко неудобен би бил този жест на родната му планета.

В продължение на няколко минути нито един от тях не проговори. После Шърмейн промълви сънливо:

— Помниш ли онзи разказ на Бредбъри, който специално прочетохме — където варварите от Земята използвали красивите кристални градове за упражнения по стрелба?

— Разбира се. „А Луната все тъй да е ярка“. Специално обърнах внимание, че действието се развиваше през 2001 година. Бил е прекален оптимист, нали?

— Е, поне е доживял да види как хора достигат дотук! Но все си мисля, откакто излязохме от ДисниМарс — не се ли държим по съвсем същия начин? И не разрушаваме ли това, което сме намерили?

— Никога не съм допускал, че ще чуя едно истинско дете на Марс да говори такива неща, но ние не разрушаваме просто ей така. Ние създаваме… Боже Господи!

— Какво има?

— Това ми напомни нещо. Кали! Тя е не само богиня на разрушението. Освен това тя създава нов свят от останките на предишния.

— Настъпи дълга тишина и после:

— Точно това непрекъснато ни говорят Преродените. Знаеш ли, че са установили своя мисия тук, на Порт Лоуел?

— Е, те са просто тихи луди. Не мисля, че притесняват някого. Приятни сънища, скъпа. А следващия път като отидем в ДисниМарс ще вземем и Мартин — обещавам.

25
СТАНЦИЯ ЕВРОПА

Робърт Сингх нямаше какво да прави по време на бързия пробег от Деймос/Марс до Европа/Юпитер, освен да прегледа непрекъснато променящите се планове за действие в неочаквани ситуации, които СПЕЙСГАРД бълваше към него по лъчевата поща и да се запознае с останалите членове на екипажа си.

Тони Флетчър, главният инженер на Доковете Деймос, щеше да наблюдава операциите по презареждането, когато комбинираната летателна станция „Голиат“/АТЛАС достигнеше зареждащата станция в орбита около Европа. Десетките хиляди тонове водород, които трябваше да се изпомпят на борда, щяха да бъдат под формата на каша — смес от течен и твърд водород, по-плътен отколкото течността, така че да заема по-малко място. Но дори и при това положение общият обем бе повече от два пъти по-голям от този на получилия печална слава Хинденбърг, чиято огнена кончина сложи край на въздушния транспорт, захранван с водород — поне на Земята. На Марс често използваха малки, товарни въздухолети, които се бяха оказали полезни за изследвания в горните слоеве на атмосферата на Венера.

Флетчър беше въздухолетен ентусиаст и правеше всичко, което беше по силите му да направи и Сингх такъв.

— Когато наистина започнем да изследваме Юпитер — казваше той — а не само да пускаме пробни сонди на повърхността, тогава отново ще ни потрябват въздухолетите. Разбира се, тъй като атмосферата се състои предимно от водород, ще имаш въздухолет, задвижван от топъл водород. Никакъв проблем! Представи си само — просто си летиш така из Голямото червено петно!

— Не, благодаря! — отговаряше Сингх. — Не и при десет пъти по-голяма от марсианската гравитация.

— И земльовците биха могли да го направят, легнали на пода. Или във вана с вода.

— Но защо да си правят този труд? Там няма твърда почва — няма къде да се кацне. Роботите могат да свършат всичко, което поискаме, без да се рискува човешки живот.

— Точно такива аргументи са използвали хората в началото на Космическата ера. А виж сега къде сме! Хората ще отидат на Юпитер, защото — ъ-ъ, защото е там. Но ако не ви харесва Юпитер, какво ще кажете за Сатурн? Почти същата гравитация като земната и само си представете гледката! Да пътуваш из големи географски ширини, откъдето ще можеш да виждаш пръстените. Един ден това ще бъде главна туристическа атракция.

— По-евтино ще им излезе да се включат към Брейнман. Цялото удоволствие, но без риска.

Флетчър се засмя, когато Сингх цитира известната реклама.

— Всъщност не го вярваш, нали?

Той беше прав, но Сингх нямаше намерение да си признава. Елементът на риска бе онова, което отличаваше действителността от нейните имитации, колкото и съвършени да са те. И желанието да се поемат рискове и да бъдат приветствани, ако са разумни бе онова, което придаваше на живота хъс и го изпълваше със смисъл.

Друг от летящите към Европа пътници беше човек, занимаващ се с технология, която изглеждаше още по-странна от аеронавтиката — тази на дълбоководните гмуркачи. В цялата Слънчева система спътникът Европа бе единственият свят, на който имаше океани, освен на Земята, но те бяха запечатани под дебела покривка от лед, която ги предпазваше от космичното пространство. Топлината, произвеждана от огромните гравитационни приливи на Юпитер — същите сили, които караха вулканите да изригват на съседния спътник, Йо — предпазваха океана от замръзване.

Където имаше вода в течно състояние, съществуваше и надежда за живот. Д-р Рани Вийератне бе прекарал двадесет години в изследване на бездните на Европа както лично, така и посредством роботи. И макар че не бе открила нищо, все още не бе загубила надежда.

— Сигурна съм, че е там — казваше тя. — Само се надявам да го открия преди някой земен микроб да изпълзи от боклука и да го завладее преди мен.

Д-р Вийератне беше доста оптимистично настроена и към възможността за живот далеч от пределите на Слънцето — някъде в големия кометен облак далеч зад Нептун.

— Там има вода и всички необходими химически вещества, освен наличните въглерод и азот — обичаше да обяснява тя, — милиони пъти повече, отколкото на други планети. Трябва да има и радиоактивност — което означава топлина и бърза мутационна способност. Може би дълбоко вътре в недрата на кометите условията за зараждане на живот са направо идеални.

Струваше му се жалко, че тя ще слезе и ще остане на Европа и няма да продължи с тях до Кали. Добродушните й, но разпалени дебати с професор сър Колин Дрейкър, член на Кралското общество, бяха неизчерпаем източник на забавление за останалите пътници. Известният астрогеолог беше единственият учен на борда от първоначалния екип на „Голиат“, който, поради достатъчно силното си влияние, можеше да си позволи да пренебрегне всякакви заповеди за връщане у дома.

— Зная за астероидите повече, отколкото всеки друг на света — спореше той с неотстъпна педантичност. — А Кали е най-важният астероид в историята. Искам да го пипна — като личен подарък за стотния ми рожден ден. И в името на науката, естествено.

Що се отнасяше до формите на живот от кометен произход, предложени от д-р Вийератне, по този въпрос той не изпитваше ни най-малко съмнение.

— Глупости! Хойл и Викремазингер твърдяха това още преди един век, но никой не погледна сериозно на идеята им.

— Значи е крайно време да се погледне сериозно на тази идея. И като се има пред вид, че астероидите — някои от тях поне — са мъртви комети, искам да знам дали сте търсили някога на тях вкаменелости? Може пък да си струва труда.

— Честно казано, Рани, сещам се и за много по-приятни начини, по които да си прекарам времето.

— Ама че сте и вие, геолозите! Понякога ми се струва, че самите сте вкаменелости! Спомняте ли си как се надсмивахте над бедния Вегенер и на теорията му за отдалечаването на континентите, а после го превърнахте в свой свят патрон, когато нещастникът вече бе отдавна мъртъв?

И така нататък — чак до Европа.

 

 

Европа, най малкият от четирите галилейски спътника на Юпитер, беше единственият свят в слънчевата система, който би могъл да се сбърка със Земята, ако сте достатъчно близо. И докато гледаше надолу към безкрайното пространство от ледници, не му бе никак трудно да си представи, че навлиза в орбита около родната си планета.

Но илюзията бързо се разсея, когато обърна поглед към Юпитер. Преминаващ през всичките си фази за три и половина дни, гигантската планета заемаше по-голямата част от небето, дори и когато представляваше само тънък сърп. Тогава светлата дъга обрамчваше един огромен черен диск, двадесет пъти по-голям от диаметъра на Луната върху земното небе, като затъмняваше звездите, а точно в този момент и далечното Слънце. Нощната страна на Юпитер рядко биваше напълно затъмнена; във всички посоки над планетата святкаха гръмотевични бури, по-големи от земните континенти, като размяна на ядрени удари и със същата енергия. Полюсите обикновено биваха обвити в пръстени от утринна светлина, а от неизследваните и навярно завинаги неизследваеми дълбини избликваха фосфоресциращи гейзери.

А когато беше пълна, планетата бе още по-внушителна. Тогава сложните извивки и къдри на поясите от облаци, които винаги се носеха успоредно на екватора, се виждаха в цялото си многоцветно великолепие. Сред тях се движеха бледи, овални острови — като гигантски амеби. Понякога те като че се втурваха съвсем умишлено през облачния пейзаж под тях и човек наистина би могъл да ги вземе за живи същества. Не едно епическо произведение на звездна тематика беше базирано на тази хипотеза.

Но гвоздеят в програмата бе несъмнено Голямото червено петно. Макар че през вековете то бе понамаляло и поизбледняло, а понякога дори напълно изчезваше, днес то бе по-известно дори от времето, когато Касини го бе открил през 1665 година. И когато зашеметяващото десетчасово въртене на Юпитер го прехвърляше напряко през лицето на планетата, то приличаше на гигантско кръвясало око, злобно втренчено в празното пространство.

И не беше за чудене, че работниците на Европа даваха най-кратки дежурства и имаха най-висок процент душевни разстройства в сравнение с всички останали работници на междупланетни станции. Нещата донякъде се пооправиха, когато преместиха станцията в средата на далечната страна, откъдето Юпитер никога не се виждаше. Но психолозите твърдяха, че дори и тук някои пациенти вярвали, че това немигащо циклопско око ги гледа през три хиляди километра твърда скала…

И може би ги наблюдаваше как заграбват богатствата на Европа. Спътникът бе единственият основен източник на вода и следователно на водород до орбитата на Сатурн. В кометните облаци отвъд Плутон имаше още по-големи количества, но тяхната експлоатация все още не беше икономически обоснована. Някой ден, може би… А междувременно Европа доставяше повечето от горивото за търговията в Слънчевата система.

Още повече, че водородът на Европа бе от по-добро качество отколкото този, доставян от Земята. Благодарение на милионите години облъчване, идващо от радиационните полюси около Юпитер, той съдържаше много по-висок процент от тежкия изотоп деутерий. И само с малко обогатяване осигуряваше оптималната смес, необходима за задвижването на фюжън-двигатели.

Понякога, но не много често природата помагаше на хората.

 

 

Вече беше трудно на човек да си припомни живота преди Кали. До гибелния миг оставаха още няколко месеца, но почти всяко действие и мисъл на хората бяха съсредоточени върху него. „И като си помисля само, че приех този пост само защото ми се искаше нещо тихо и спокойно, преди да се пенсионирам като капитан!“ — си припомняше с ирония понякога Сингх.

Той нямаше много време за подобни ретроспекции, тъй като редовните някога корабни задължения сега бяха изместени от това, което Първия офицер наричаше „планирана криза“. И все пак, като се имаше пред вид сложността на операция АТЛАС, всичко бе преминало със завидна лекота. Нямаше големи забавяния и програмата бе изостанала само с два дни от това, което преди изглеждаше като невъзможно разписание.

И веднага щом „Голиат“/АТЛАС застана на постоянна орбита, продължителният процес по зареждане на резервоарите с две хиляди тона водородно-деутериева каша при тринадесет градуса над абсолютната нула, започна най-сериозно. Електролитните заводи на Европа можеха да произведат това количество за една седмица, но да се изведе в орбита беше вече друг въпрос. За зла беда два от танкерите на Европа бяха излезли в основен ремонт, който не можеше да се извърши на място. Те бяха откарани на Деймос.

И така, дори и всичко да протечеше нормално, щеше да отнеме почти месец да се напълнят огромните пещероподобни резервоари. А през това време Кали щеше да се приближи с още сто милиона километра към Земята.