Едуард Петишка
Бирлибан (8)

Какво се случи, когато изгря луната

Бирлибан и Янечек седяха зад френското грозде и гледаха към небето. То беше обсипано със звезди като симидче с маково семе. След миг между клоните на ябълката заблестя сребърната луна. От нея се разливаше силна светлина. Бирлибан и Янечек различаваха дори песъчинките върху пътеката.

— Сега вече непременно ще намерим ушенцето — поиска да зарадва Янечек той.

Но Янечек не се развесели. Бирлибан пълзеше из тревата на четири крака, Янечек подскачаше, търсеха ли, търсеха, но ушенцето го нямаше. Тревата беше росна, пръстите на Бирлибан изстинаха, а коремчето на Янечек стана вир-вода.

— Ох — простена Янечек и седна на задните си крака. — Трябва да се протегна малко, цял се схванах от навеждането.

Бирлибан също се протегна и каза:

— Какво ще правим? — Спеше му се, пък и лазенето из мократа трева никак не му се нравеше.

— Какво ще правим? — повтори Янечек. — Не си ли намеря ушенцето, ще трябва да ходя до Кукленград за друго.

— До Кукленград? — учуди се Бирлибан. — А далече ли е Кукленград? Никога не съм чувал за него.

— Кукленград е далече, много далече — въздъхна Янечек.

— А как се отива до там? — поиска да узнае Бирлибан.

— Не знам — каза Янечек, — но мисля, че най-краткият път минава през Бонбоново.

— Не отива ли автобус до там? — любопитстваше Бирлибан.

— Не отива — отговори Янечек. — До Кукленград се ходи пеш.

— Ти, Янечек, върви сам тогава — каза Бирлибан, — мен ме заболяха краката.

Подновиха търсенето, но напразно — ушенцето се беше загубило.

Янечек се затътри до пътеката и се обърна към Бирлибан:

— Върви да спиш, щом те болят краката. Виждам аз, че ще трябва сам да ходя до Кукленград. Довиждане, Бирлибане.

И зайчето заприпка към Бирлибановата градинка.

— Почакай — викна след него Бирлибан, — ще дойда с теб. Нали без теб не мога да заспя.

Янечек спря и в гъсталака влязоха заедно. Луната светеше в шубраците и в тунела беше светло като ден. Зайчето тръгна по тунела и Бирлибан го последва. „Тук някъде трябва да е плетът“ — помисли си Бирлибан, като вървеше след Янечек. Но плетът беше изчезнал. „Също като в мойта приказка — каза си Бирлибан. — Сега трябва да се появи голямата люлка.“

Тунелът беше дълъг, дълъг и предълъг. Когато излязоха от него, над тях грееше слънце. Бирлибан замижа, понеже очите го заболяха от силната светлина. Когато пак отвори очи, видя голяма ливада и по средата й една огромна люлка. Искаше му се да се полюлее, но Янечек го задърпа за ръкава:

— Върви де, не се спирай. До Кукленград е далече. Много път ни чака още.

Бирлибан го послуша и тръгна, като непрекъснато се обръщаше към прекрасната люлка. „Такава хубава люлка — тюхкаше се Бирлибан, — пък никой не се люлее на нея. Най-малко десет деца ще побере. Ами дали скърца? Ако скърца, люлеенето ще става с музика. Люлка с музика е най-хубавото нещо! Такава голяма люлка сигурно скърца повече от другите. Колко ли е приятно!“

Янечек поведе Бирлибан надолу по стръмнината. Скоро люлката изчезна от погледа им.

Бирлибан понечи да попита защо преди малко светеше луната, а сега грее слънце, но се отказа. По-добре да не пита за нищо Янечек. Току-виж зайчето си помислило, че е по-умно от Бирлибан.