Едуард Петишка
Бирлибан (12)

Как Бирлибан се учеше да лъже

— Не бързай да се радваш — каза Лиса на Бирлибан, когато излязоха от преспите на кашата и пред тях пак се ширна зелената ливада. — Трябва да минем и през Кифлената планина.

— През Кифлената планина — повтори Бирлибан, — а после накъде?

— Нататък не знам пътя — каза лисицата, — толкова далече никога не съм ходила. Но ти казваше, че Янечек е зайче. Ще търся заешки следи и ще го намеря.

— Недей, недей — уплаши се Бирлибан. — Ти, Лисо, по-добре се връщай. Лисичетата ще се събудят, пък теб няма да те има.

— Ти за лисичетата не бери грижа — махна с лапа лисицата и посочи напред.

Бирлибан погледна, накъдето сочеше. Пред тях се издигаше цяла планина от кифли.

— Цялата е от корави кифлени парченца, децата са ги хвърляли недоядени — каза лисицата. — Трябва да внимаваме да не се срути върху нас.

„Щом е планина, не може да се срути“ — мислеше си Бирлибан. Но въпреки това кифлите под краката му се събаряха. Лисицата беше по-лека от Бирлибан и се изкачи на върха първа. Бирлибан пълзеше подир нея и съвсем си изподра ръцете в твърдите кифлени парчета. Докато се изкачи горе, пръстите му пламнаха от болка. На върха му се зави свят от голямата височина.

— Защо тези деца не си дояждат кифлите — каза той на Лиса. — Ако не ги бяха оставяли, вече да съм намерил Янечек.

Едва издума това, краката му се подхлъзнаха и Бирлибан се свлече надолу като по стъргало. Парчето кифла, което не бе изял на обед и беше скрил в градината, същото това парче го закачи за панталонките и му ги скъса. Лисицата се спусна подир него. Той вече не я интересуваше. Търсеше Янечковата диря, но не можеше да я намери. Бирлибан погледна панталоните си. Добре се беше наредил! Целите бяха изпомазани с каша, пък сега ги и скъса. Бирлибан си спомни за майка си. Няма да му се зарадва, като го види в такъв вид. А пък не можеше сам да си почисти и зашие панталонките. Но и да можеше, нямаше кога — трябваше да бърза след Янечек. Защото Лиса можеше да го изпревари и Янечек да пострада.

Отвъд Кифлената планина Бирлибан отново намери пътеката и тръгна по нея. Лисицата тичаше покрай него, търсеше Янечковата диря, но не можеше да я намери. Така дойдоха до двама малчугани, които се караха:

— Гледай, рижо мече идва насам — каза първият малчуган и посочи с пръст към лисицата.

— Не, не — препираше се другият малчуган, — шарено кутре идва насам! — и посочи с пръст към Бирлибан.

— Не, не — завика Бирлибан, — аз не съм шарено кутре! И това тук не е мече, а лисица. — Бирлибан се огледа за лисицата. Тя беше се скрила някъде и не се виждаше.

— А ти кой си? — запитаха го едновременно и двамата малчугани.

— Аз съм Бирлибан — каза Бирлибан и това беше истина.

Но малчуганите не искаха да слушат истината.

— Аз съм Пепик Лъжеца — рече първият малчуган.

— Аз съм Хонзик Лъжеца — рече вторият.

— Ние обичаме да лъжем — каза Пепик Лъжеца. — Ела с нас, Бирлибане, ще те сложим на стряхата.

— На стряхата? — уплаши се Бирлибан и понечи да избяга, но лъжците го хванаха и го отведоха в една стара барака без прозорци.

Не го сложиха на стряхата, те само лъжеха така, но го блъснаха вътре и го заключиха. И понеже бараката нямаше прозорци, вътре беше тъмно като в рог.

Бирлибан слушаше как лъжците отвън си приказват:

— Бирлибан е лъжец, а пред нас говореше истината, трябва да го накажем — каза Пепик Лъжеца.

— Какво приказвате — викаше Бирлибан в тъмното. — Аз не съм никакъв лъжец, аз говоря истината.

— Не се оправдавай — каза Хонзик Лъжеца. — Точно днес излъга майка си, че си подредил играчките и си изял цялата кифла. Ти си лъжец, но още не умееш да лъжеш. Затворихме те в бараката, за да те научим. Кой си ти сега — шарено кутре или Бирлибан?

— Бирлибан съм — завика Бирлибан и това беше истина. А пък лъжците не искаха да слушат истината.

— Но ти ще се научиш да лъжеш — утешаваха го те.

— Не искам да се уча да лъжа! — викаше Бирлибан в бараката.

— Жалко — каза Хонзик Лъжеца, — така хубаво лъжеше вкъщи, а сега не щеш, защо? Учи се. Щом се научиш, викни ни.

Лъжците си отидоха и оставиха Бирлибан в бараката.

„Защо няма прозорец тази барака — мислеше си Бирлибан, — щях да скоча през него и да избягам от лъжците.“

— Бирлибане! — чу се тъничък глас в тъмнината.

— Янечек! — зарадва се Бирлибан и напипа в тъмното заешката глава с едно ушенце. — Нещастното, и теб ли затвориха?

— И мене — въздъхна Янечек. — Но не за да се уча да лъжа. Лъжците не знаеха, че съм вътре. Аз избягах тук от лисицата. Не знаех, че ще доведат тук и тебе и че ще ни заключат.

— Добре се наредихме — въздъхна Бирлибан. — А лисицата излезе по-умна. Трябва да е избягала.

— За лисицата не ми говори — каза Янечек, — само тя ми липсва в тъмнината!

— Ти, мой златен Янечек! — галеше Бирлибан плюшеното си зайче. — Разкажи ми какво ти се случи. Толкова дълго не сме се виждали. Разказвай, та по-бързо да ни минава времето.