Едуард Петишка
Бирлибан (11)

На Бирлибан не му е до смях

По пътя Бирлибан си мислеше за Янечек, къде ли може да е сега, как се чувства, дали е пристигнал вече в Кукленград и още ли е с едно или има вече две ушенца. Пътеката минаваше през гората, а отстрани се синееха боровинки, големи като череши, и се червенееха сладки ягоди, големи като ябълки, но Бирлибан нищо не забелязваше. Бързаше час по-скоро да намери Янечек.

Не щеш ли, отнякъде изникна Лиса. Омете пътя с опашка и се поклони на Бирлибан:

— Накъде, момченце, накъде? — записка със сладък глас тя.

На Бирлибан му харесваше рижата лисица. Пък и така сладко говореше, че той й отвърна:

— Търся Янечек. Плюшеното зайче Янечек. Има само едно ушенце и отива в Кукленград. Не си ли го виждала случайно?

— Не съм го виждала, не съм го виждала — продума сладко лисицата. — Жалко, че не съм го видяла. Много обичам да гледам зайци.

Бирлибан забеляза, че лисицата примижава, и го хвана страх за Янечек. Що му трябваше да й разказва за него! Та нали лисиците ядат зайци. Току-виж, издебнала Янечек зад някой бор.

— Знаеш ли какво, момченце — каза хитрата лисица, — ще дойда с теб и ще ти помагам да търсиш Янечек. Два чифта очи по-добре виждат. Ще се радвам да се запозная с твоя Янечек.

— Няма нужда — уплаши се Бирлибан. — Сам ще си намеря Янечек. Върви си, Лисо, при лисичетата. Струва ми се, че плачат и те викат.

— Нито плачат, нито ме викат — каза лисицата. — Лисичетата спят. Пък аз ще дойда с тебе.

Какво му оставаше на Бирлибан? Тръгна по пътеката, а лисицата тичаше край него.

— Зад гората се е скрил ловец — измисляше си Бирлибан, — има пушка и теб дебне, Лисо.

Лисицата се подсмиваше и не искаше да се връща:

— Зная по-добре от теб какво има зад гората. Ти с ловци не можеш да ме изплашиш.

Какво му оставаше на Бирлибан? Продължи да крачи по пътеката, а лисицата тичаше край него.

— Лисо, имам зло куче — измисляше Бирлибан, — оставих го в гората. Щом му свирна, ще дотича. Много е зло и не обича лисиците.

— Свирни му на кучето си, свирни му — подсмиваше се Лиса.

Какво му оставаше на Бирлибан? Нито куче имаше, нито пък можеше да свири.

Когато излязоха от гората, всичко наоколо беше бяло, сякаш бе валял сняг. Само че снегът беше един такъв особен, не беше студен и се лепеше по Бирлибановите обувки и Лисините лапи.

— Какъв е този чуден сняг по тези места — мърмореше Бирлибан и така се подхлъзна, че за малко щеше да заоре нос в една пряспа.

— Хи-хи-хи — смееше се лисицата, — какъв ти сняг! Това е грис каша.

Бирлибан се взря по-внимателно и наистина: това не беше никакъв сняг, а обикновена грис каша.

— Защо са сварили толкова каша — чудеше се Бирлибан. — Една чиния е предостатъчна.

— Аха — каза Лиса, — по всичко личи, че си тук за първи път. Ако искаш да знаеш, тази каша е наваляла тук от детските чинии. Всеки път, когато някое дете не си изяде кашата, останалото навалява тук. И понеже децата рядко си изяждат всичко, тук непрекъснато вали.

— Ама как — клатеше глава Бирлибан, — всяка каша ли вали тук? И тази ли, дето ми наяде котаракът Мацек?

— Ако си я оставил неизядена в чинията, сигурно и тя — заливаше се от смях лисицата.

Бирлибан се натъжи. Горкичкият Янечек! Не му е било лесно да подскача тук. Ами ако го е затрупала кашата или е пропаднал в някоя пряспа? Няма никога да открие своя Янечек. Пък може и сам да му е причинил нещастието. Ако никога не беше оставял яденето в чинията си, кашата тук щеше да бъде по-малко и в такъв случай нямаше да има никаква опасност за Янечек.

Сега лисицата тичаше отпред. Познаваше пътя и вървеше по-напряко. Случеше ли се някъде склон, сядаше на опашката си и — фюй-й! — като на шейна се понасяше надолу. Бирлибан вървеше подир нея предпазливо, страх го беше да не се подхлъзне и да падне в някоя пряспа от каша. Кой щеше да го изважда оттам после?

— Няма ли свършване тази каша — въздъхна той.

Лисицата го слушаше и го плашеше:

— Нещастно момченце — каза тя, — тази каша никога няма да се свърши.

— Никога? — уплаши се Бирлибан.

В този момент започна слабо, съвсем слабо да вали и почти веднага престана.

— Защо толкова малко? — скимтеше Лиса. — Изглежда днес децата са изяли всичката си каша.

— Как не те е срам, Лисо — разсърди се Бирлибан на лисицата. — Ами Янечек? Ако свие някоя виелица, кашата съвсем ще го затрупа.

— Вярно е, вярно е — кискаше се лисицата, — аз много искам да видя Янечек.

— Само да не ме боляха краката — каза Бирлибан — и да имаше къде да поседна. — Огледа се, но всичко наоколо беше покрито с бяла, бяла каша. Разбира се, няма да седне в кашата, я.

Бирлибан крачеше, а лисицата се пързаляше на опашката си.

Повървяха известно време един до друг и мълчаха. Най-после Бирлибан видя една пейка.

— Ще седна да си почина — каза той. — Ти, ако искаш, можеш да се върнеш. Като си почина, така ще побягна, че никой няма да ме стигне, дори ти, Лисо.

Лисицата нищо не каза, само се смееше и смееше.

„Защо се смееш? — мислеше си Бирлибан. — Почакай, ти ще видиш как знае Бирлибан да бяга. Само да си почина малко.“

Бирлибан изчисти пейката от навалялата каша и седна. Изведнъж — прас! — изпращя пейката под него и Бирлибан седна в кашата на земята.

— Хи-хи-хи — превиваше се от смях лисицата и танцуваше на задните си крака от радост. Много й хареса, че пейката под Бирлибан се счупи.

Бирлибан ядосано скочи на крака:

— Лоша лисица — захока я той, — ти си знаела, че пейката е счупена, но нарочно не ми каза. Нищо чудно, ако и сама си я нагласила така, че да падна и ти да се смееш.

— Знаех, че е счупена — не преставаше да се смее Лиса, — но не съм я счупила аз. Да кажа ли кой я счупи? Счупи я Бирлибан.

— Чуваш ли се какво говориш? — разяри се още повече Бирлибан. — Аз съм Бирлибан, ако аз бях счупил пейката, щях да зная това.

„Брей, каква лъжкиня била тази лисица“ — мислеше си той. В този миг забеляза, че пейката е досущ като тяхната пейка пред къщи, на която се беше люлял, вместо да мете. Предпочете нищо да не каже и продължи пътя си.

Лиса подтичваше край него, поглеждаше го с крайчеца на окото си, а на Бирлибан му се струваше, че му се смее.

— Жалко, че не можа да си починеш, Бирлибане — каза лисицата. — Досега отдавна да си ме изпреварил.

Бирлибан преглътна отговора си. Реши да не поглежда повече лисицата.