Едуард Петишка
Бирлибан (20)

Нова ли е новата приказка?

Вървяха и стигнаха до една ограда от цветно домино. По блокчетата бяха нарисувани най-различни рисунки, така че всеки, който минаваше оттук, можеше да каже какво е нарисувано.

Куклата Хашенка сочеше картинките и казваше:

— Черешки, тромпет, шапка, барабанче…

Казваше и сочеше, но това скоро й омръзна, пък и оградата беше толкова дълга, че щеше да я заболи устата да приказва, а пръстът — да сочи.

Предпочетоха да гледат зад оградата. Там имаше какво да се види! На купища лежаха ръце и крака от кукли, откъснати от книгите картинки, изпочупени камиончета и каручки, всевъзможни пружинки от часовници, бурмички, дръжки и дъсчици — накратко, все различни неща, които някога са принадлежали към нещо, с което децата са си играли.

Янечек търсеше с очи своето ушенце в купчината. Куклата се взираше да види там ръката си. А Бирлибан надничаше през оградата с тайната надежда, че там непременно се е сгушило колелото на ръчната му количка. Беше изпаднало някъде и той, колкото и да го търси вкъщи, не можа да го намери.

— И-а, и-а — подканяше ги магаренцето. — Виждате ли? Скоро ще бъдем там.

Накрай оградата имаше къща за кукли, а пред нея беше оживено. На тревата седяха кукли, коя без ръка, коя без крак, от трета се сипеха стърготини, о стените се облягаха войничета, изпочупени и изкривени, край тях се гушеха топки, продупчени и раздрани, смачкани палячовци, повредени камиончета, осакатени мечета и знам ли още какво. И всички пострадали играчки се надпреварваха да разказват патилата си, какво им се е случило по пътя за Кукленград и къде, при какви деца са живели. Приказваха си и вдигаха такъв шум, сякаш наблизо имаше цяла тумба дечурлига, и се караха на какво да играят — на гоненица или на криеница.

— И таз хубава — промърмори топката, когато спряха край болните играчки, — ще има да чакаме.

Една мъничка скъсана топка, която също чакаше тук, се търкулна до топката и поздрави:

— Добре дошли при нас, разполагайте се. Ще трябва да почакате малко, в момента вътре е дървеният кон. Представете си, той няма глава. Всички му се чудим как е дошъл дотук.

Топката изгледа по-малката си скъсана сестра, промърмори нещо и се търкулна настрана.

Куклата Хашенка отговори вместо нея:

— Ще почакаме, по-добре да почакаме. — Тя се боеше от лекуването и й се струваше, че е по-добре да го отложи малко.

Бирлибан седна, Янечек доприпка до него и също седна. Само магаренцето обикаляше наоколо и поздравяваше познати и непознати:

— И-а, и-а, дълго не сме се виждали. — И отново: „От къде си, не съм те виждал тъдява“. Или: „Не се ли познаваме отнякъде, виждаш ми се познат“.

Магаренцето беше приказливо, всичко искаше да знае, разпитваше, покланяше се и обясняваше, та чак ушите му се тресяха.

Когато свърши и се върна отново при Бирлибан, магаренцето зарева:

— Чудно ми е просто каква е тази навалица днес. Вчера не бяха и наполовина. Но дано не ни доскучае. Ако ни доскучае, можем да поиграем на нещо или пък да си попеем.

— Да пеем? — каза с пресипнал глас топката. — Аз не мога да пея.

— Мога сам да пея — утешаваше я магаренцето. И започна: „И-ааа, иии-а“.

— Оле-ле! — Янечек си запуши с лапка оцелялото ушенце и извика: — Престани, магаре, престани.

Магаренцето престана да пее и се зачуди:

— Защо не искаш да ти попея? Избрах за вас най-хубавата магарешка песен. Но щом не ви се слушат песни, да си поиграем тогава.

— Хайде да си поиграем — замоли куклата. — А докторът лош ли е?

— Никак не е лош — каза магаренцето. — Хайде да си играем на скачаница.

— На скачаница ли? Как се играе на скачаница? — запита куклата Хашенка. — А докторът има ли очила? Страх ме е от очила.

— Има очила — каза магаренцето, — има очила, за да вижда по-добре. Защо ще те е страх от очила? Значи на скачаница, а? Това е много лесна игра. Само се скача, всеки скача, както си знае, и се смее. Това е много весела игра.

Магаренцето започна да играе на скачаница. Хоп-хоп, подскачаше то и се смееше. Но на другите не им се скачаше. Топката беше ядосана, че трябва да чакат, на Бирлибан играта му се видя глупава, Янечек се тревожеше дали ще му зашият същото ушенце, а куклата се боеше от доктора.

— Това не е никаква игра — престана да скача магаренцето, — вие си седите и не скачате. Когато се играе на скачаница, всички трябва да скачат, за да бъде по-весело.

— По-добре да си разказваме приказки — помоли куклата. — А няма ли да плача, като вляза при доктора?

— И-а — скочи за последен път магаренцето, — откъде да знам аз дали ще плачеш, като влезеш при доктора? И защо ще плачеш? Е, коя приказка знаете?

— Аз знаех много хубава приказка — каза куклата Хашенка, — но сега се боя и всичко забравих.

— Няма защо да се боиш. Ако не се боиш, няма да имаш страх — успокояваше я магаренцето. — Додето преброиш до три, и си оздравяла.

— Не обичам приказки — промърмори топката.

— Чакайте, аз ще ви разкажа една — каза Бирлибан. — Слушайте хубаво. Имало едно време една мишка, която кашляла.

— И-а, и-а — разсмя се магаренцето, — това не е никаква приказка.

— Приказка е — не отстъпваше Бирлибан.

— Не е — ревеше магаренцето.

— Приказка е.

— Не е.

— Виж какво — разсърди се Бирлибан, — щом не е, ти разкажи някоя приказка.

— И-а — замърда уши магаренцето, — може би Янечек иска.

На Янечек не му се разказваше и каза, че по̀ му се иска да чуе магарешка приказка.

— И-а, добре — засмя се магаренцето, — ще ви разкажа за червеното магаренце.

— Червени магарета няма — присмя му се Бирлибан.

Магаренцето не позволи да го прекъсват и започна да разказва:

— Имало едно време едно червено магаренце и то отивало в гората при баба си. Баба му имала рожден ден и магаренцето й носело на гърба си чувал сено за подарък.

— Бабите не ядат сено — прекъсна го Бирлибан.

— Тази баба ядяла сено — каза магаренцето, — защото била магарешка баба.

— Разказвай, разказвай — помоли куклата.

Магаренцето не чака да му повторят:

— Вървяло си червеното магаренце през гората и не щеш ли, от гъсталака изскочил вълкът. „Къде отиваш?“ — попитал вълкът червеното магаренце. — „Отивам при баба — отговорило то, — баба има рожден ден, затова й нося чувал сено“ — „А къде живее баба ти?“ — попитал вълкът. — „Баба живее в къщичката на полянката“ — казало червеното магаренце…

— Но това е Червената шапчица — развика се Бирлибан.

— И-а, не, не, това е приказката за червеното магаренце.

— Червената шапчица е, ако искаш да знаеш — караше се Бирлибан.

— Не се карайте — промърмори топката. — Може би децата си разказват за Червената шапчица, а магаренцата — за червеното магаренце.

— Как така за червеното магаренце, когато е Червената шапчица — викаше Бирлибан.

Викаха, караха се, докато вратата на къщата се отвори и на прага застана самият доктор. И то какъв доктор!

Щом го видя, Бирлибан го позна. Докторът не беше никой друг, а техният порцеланов бухал от скрина. И очила имаше. Нямаше я само порцелановата книга, на която беше кацнал на скрина. Сигурно я е оставил някъде.

Бухалът си намести очилата с крило и каза със сънлив глас:

— Крещите ли, крещите, а защо?

— Ами той — посочи Бирлибан магаренцето — разказва за червеното магаренце, а пък то е Червената шапчица.

— Ти си Бирлибан, нали? — позна го бухалът. — И водиш при мен Янечек, така ли?

— Да — каза тихо Бирлибан.

— Понеже идвате отдалече, първо ще приема вас, за да се върнете навреме у дома.

Янечек изтича при бухала, а след него се спусна топката, която побутваше пред себе си куклата.

— Ние сме заедно — обясни топката на бухала, — приятели сме и също идваме отдалече.

Бухалът не каза нищо. Пусна и тримата вътре и затвори вратата след себе си.