Едуард Петишка
Бирлибан (23)

Ура! Ура!

— Ура, ура! — завикаха играчките, когато разбраха, че лисицата е избягала.

Шарените топки се премятаха презглава, гумените кученца лаеха, мечетата ръмжаха, тромпетите свиреха, а куклите се наловиха за ръце и весело затанцуваха в кръг. Танцуваха и се радваха и на краля му беше все едно, че танцува до разбойника, а за принцесата нямаше никакво значение, че танцува с нощния пазач. Оцелелите войничета докараха топа и за да бъде още по-славно, изстреляха от него толкова грах, колкото има в една шушулка.

— Ура, ура! — извика гумената костенурка, разбудена от глъчката и гърмежите.

Янечек танцуваше с магаренцето, куклата с Мечо, а Бирлибан стоеше в средата на този весел кръг и се смееше. Само топката беше сериозна, не подскачаше и не танцуваше, не вземаше участие в това, което правеха останалите играчки. Ядосваше се, че никой не й обръща внимание. Беше се замислила и съчиняваше тържествена реч. Когато речта беше готова, тя скочи на сцената и извика:

— Мили играчки! — Всички се въртяха и се радваха и никой не я чу. Затова повтори по-високо: — Мили играчки!

— Шшшт, шшшт — зашушукаха куклите, — тихо, топката иска да ни каже нещо.

„Точно сега ли намери — мислеха си някои играчки. — Да ни го каже утре, сега само ще ни развали играта.“ Въпреки това утихнаха и спряха, за да чуят какво ще им каже.

— Мили играчки — каза за трети път топката. — Настъпи…

Ами сега! Така хубаво си го беше измислила, а пък забрави какво трябваше да каже.

— Настъпи, настъпи… — пелтечеше тя и не можеше да продължи. — Настъпи…

— Ваканцията — помогна й костенурката.

Всички се разсмяха. Само топката и костенурката не. Топката, защото се ядоса, че костенурката й развали хубавата реч, а костенурката, защото наистина мислеше, че е настъпила ваканцията. А всъщност беше я проспала, защото спеше така още от есента.

— Не, не — спомни си отведнъж топката, — настъпи сламен миг.

Едва изрече това и млъкна като попарена, а играчките отново избухнаха в смях.

— Не, не — поправи се топката, — настъпи славен миг.

Но вече никой не я слушаше, играчките се смееха и отново танцуваха. Пропадна й хубавата реч. Топката скочи ядосано от сцената и каза на Бирлибан:

— Хайде да си ходим. В Кукленград никак не ми харесва. Спомних си, че утре е сряда и че момчетата щяха да играят мач. А без мене какъв мач? Да се връщаме у дома.

На Бирлибан му харесваше в Кукленград. „У дома? — помисли си той. — Защо у дома?“ Изведнъж си спомни, че може би майка му го търси вече и плаче, че се е загубил. Бедната му майчица! Най-добре ще направи да се върне.

— Янечек — повика плюшеното си зайче той, — трябва да се връщаме у дома. Вече си пак с две ушенца.

Щом чу, че се стягат за път, дотича и куклата.

— Почакайте, ще тръгнем всички заедно — каза тя. — Сама ще се изгубя.

Бирлибан се сбогува с магаренцето.

— Ще ви дам един добър съвет — поклони се то на Бирлибан, на Янечек, на куклата и на топката. — Не се връщайте по същия път, по който дойдохте. Той е дълъг, а и лисицата може да ви причака някъде. Върнете се през Котараново. Там живее котаракът Тихостъпко, всичко вижда, всичко знае. Той ще ви покаже най-краткия път за дома.

Бирлибан благодари на магаренцето и то ги изпроводи още малко.

После продължиха сами. Обърнаха се няколко пъти след него, а Бирлибан му махна с кърпичка. Колкото повече се отдалечаваха, толкова по-малко ставаше магаренцето, накрая се виждаха само ушите му, а после и те изчезнаха.

— Така се радвам, че пак си имам две ръце — каза куклата. — А в Кукленград беше толкова хубаво. Можехме да останем там.

— В Кукленград е много хубаво, дума да не става — каза Янечек, — но там няма деца.

— В края на краищата — каза топката — винаги можем да се върнем там, ако децата не ни пазят.

На Бирлибан не му харесваше, че играчките говорят за децата, които не ги пазят и ги чупят. Затова се обади:

— А пък аз искам да знам как ще намерим Котараново.

— Много лесно — каза топката, — по името.

— Не, не — каза куклата, — как така по името? По котенцата ще го познаем.

— Върби ли ще видим най-напред? — попита Янечек.

Като чу за котенца, той си представи върбите, които се окичват напролет с големи рошави цветове. Едни им казват реси, други — котенца.

— Ама не — затръска глава куклата, — аз мисля за мяукащите котенца с опашлетата, дето им се вика: „Пис-пис“.

— Аха — каза Янечек, — ще трябва да следим за котки.

Не се мина много време и срещнаха две котки. Едната беше бяла, а другата — черна.

— Добър ден и много мишки — поздрави ги топката. — Аз съм Топката, а това е Бирлибан — обясни тя. — Този тук е Янечек, а това момиченце е куклата Хашенка. А вие кои сте?

— Аз се казвам Снежанка — каза бялата котка.

— А аз — Въгленка — каза черната котка.

— Имате хубави имена — похвали ги топката. — Не знаете ли случайно къде е Котараково?

— Котараново — поправи я куклата.

— Котараново или Котараково е все едно — каза сърдито топката. — Важното е Снежанка и Въгленка да го знаят.

— Ама как ще го знаят — не отстъпваше куклата, — като си объркала имената.

Навярно дълго още щяха да се карат, но Снежанка измяука:

— Мяу, точно оттук започва Котараново. Всичко, което виждате пред вас е Котараново.

Много нещо не виждаха. Една ливада и сред нея някакъв хамбар.

— Трябваше да има табелка или надпис — мърмореше топката. — Пред всяко село или град има такива табелки или надписи. Човек не може да се оправи иначе.

— Котките не могат да пишат — каза Янечек, — затова не са си написали табелка.

— Не могли да пишат, пък имат четири крака — продължаваше да мърмори топката. — Как нашият Карлик може да пише с краката си, пък те да не могат?

— Хе, хе, то само се казва така, че някой пишел с краката си — каза куклата. — В действителност никой не пише с краката си.

— Ама че измислици — сърдеше се топката, — защо тогава приказват неща, които не са верни?

Бирлибан си спомни, че магаренцето им беше говорило за котарака Тихостъпко. Тихостъпко всичко вижда, всичко знае.

— Как да намерим котарака Тихостъпко? Знаете ли къде живее? — попита Бирлибан котките, бялата и черната, Снежанка и Въгленка.

— Тихостъпко ли? — замяукаха котките. — Вървете направо, той се припича на слънце, няма да го отминете. Но все направо.

Бирлибан, Янечек, Хашенка и топката поблагодариха и тръгнаха в тази посока. Като повървяха направо, топката каза:

— Струва ми се, че дълго време вървим направо. Дали да се отклоним малко?

Никой не искаше да се отклонява, на всички им беше добре да вървят направо, затова вървяха направо, докато срещнаха една котка, която беше и черна, и бяла, но опашката й беше черна и лапите й — черни.

— Не се ли казваш Тихостъпко? — попита я Бирлибан.

— Аз съм Хитрана — измяука котката. — Щом търсите Тихостъпко, вървете все направо. Няма да го отминете. Припича се на слънце.

— Направо, какво значи да вървиш направо — мърмореше недоволно топката. — Ако тръгнем сега наляво, нали пак ще вървим направо.

— Мяу, мяу — смееше се котката Хитрана, — да вървиш направо, значи да вървиш след носа си.

— Лесно е да се каже — мърмореше топката, — но като нямам нос, как ще вървя след носа си.

Но Бирлибан имаше нос, Янечек имаше нос и куклата имаше нос, така че не беше важно, че топката нямаше нос. Пак продължиха направо и видяха един котарак, трицветен и дебел. Изтягаше се на слънце и си напичаше кожуха. Този път топката изпревари играчките и Бирлибан, и първа поздрави трицветния котарак:

— Добър ден, котарако Тихостъпко.

— Мяу — обърна сънени очи към топката той, — аз не се казвам Тихостъпко, аз се казвам Яшек. Тихостъпко лежи пред хамбара и спи.

Повървяха още малко пред носа си. Пред хамбара лежеше някакъв котарак.

— Добър ден, Тихостъпко — дотърколи се до него топката.

— Какво искаш? — Но в този миг Тихостъпко видя Бирлибан, скочи на крака, наежи гръб и — дим да го няма: скри се в една дупка на хамбара.

— Мацек! — викна Бирлибан.

— Я-а — учуди се куклата Хашенка, — вие се познавате?

— Разбира се — каза Бирлибан, — това е нашият Мацек.

— Ах, Бирлибане — въздъхна Янечек, — ако Тихостъпко е Мацек, трудно ще излезе от хамбара. Ще го е страх да не го почнеш с камъни, като излезе навън.

— Защо ще го замерям с камъни — каза Бирлибан, — ще го попитам само за пътя до къщи. — В този миг си помисли: „Виж го ти, Мацек си ходел на екскурзии до Котараново, а мама се чудеше къде скита. Трябва да й кажа, като се върна“.

— Елате — подкани останалите Янечек, — хамбарът може да има врата и ще влезем вътре.

Обиколиха хамбара, но той нямаше ни врата, ни вратичка. Само ниско до земята имаше много дупки, но толкова големи, колкото котка да се провре през тях. Когато се върнаха на мястото, откъдето бяха тръгнали, видяха котката Хитрана с черните лапи и черната опашка.

— Мяу, мяу, изтичах при вас. Вратата ли търсите? Този хамбар няма врата. Това е котешки хамбар.

— Не може хамбар без врата — каза Бирлибан, — защо този няма?

— Мяу, за да не хвърлят момчетата камъни по котките, които са вътре.

— Но аз няма да го замерям с камъни — каза Бирлибан, — аз искам само да попитам Мацек-Тихостъпко кой е най-краткият път за дома.

— Мили Бирлибане — замяука котката Хитрана, — откъде ще знае Тихостъпко, че му мислиш доброто. Досега само си го тормозил.

— Това е вярно — каза Бирлибан, — но аз вече няма да правя така. — Мислеше си, че ще бъде най-добре, ако обясни всичко на Мацек и му обещае, че няма вече да го замеря с камъни. Затова започна да го вика: — Мацек! Мацеек, Мацееек!

Подмамени от вика му, отвсякъде започнаха да прииждат котки и котараци. Дотича Снежанка, бяла като сняг, и Въгленка, черна като въглен, котаракът Яшек с котките Скитана и Вързана, Мушана и Мишана, Белана и Писана, Близана и Лежана, Жана, Маца и Божана и накрая котараците Юра и Мустачко. Мяукаха и дращеха, подскачаха и гледаха Бирлибан, а Бирлибан викаше: „Мацееек!“.

Боже мой, колко много котки! Пръв се уплаши от котките Янечек. Хукна той, след него хукна куклата Хашенка, след Хашенка топката, а след топката Бирлибан. Тичаха, тичаха, докато се бухнаха в един гъсталак и изпопадаха на земята. Един миг се ослушваха дали котките не ги преследват. Не чуха нищо и си отдъхнаха.