Едуард Петишка
Бирлибан (24)

Довиждане

Седяха всички в гъсталака, но вън не им се излизаше.

— Аз бих се изтърколила оттук — каза топката, — но имам лоши спомени от кучетата. Котките не са по-добри от тях. Ще ме захапе някоя и пак ще трябва да се връщам в Кукленград. Не, не, предпочитам да си стоя в гъсталака.

— Ами ако някоя котка ми отхапе ушенцето? — изтръпна Янечек.

— По-добре не ми напомняй за това, Янечек — закри си очите с ръце куклата. — Най-добре да си останем там, където сме. Тук поне всички сме здрави.

— Не можем да останем тука — каза Бирлибан, — в гъсталака няма нищо за ядене и за пиене, пък и дъжд може да завали и да ни намокри. Но знаете ли какво? Можем да пролазим през храсталака и да излезем от другата страна.

— Вярно, вярно, така да направим — закима с глава Янечек и пръв заподскача след Бирлибан, който беше най-отпред.

След Янечек се търкулна топката, а след топката пристъпваше куклата. Бирлибан разгръщаше с ръце клоните и се образуваше достатъчно място за всички, сякаш пред тях се отваряше дълъг, много дълъг тунел. Излязоха на другата страна и се огледаха.

Янечек се запремята през глава от радост, а Бирлибан се засмя:

— Ето ни у дома! У дома!

Наистина. Стояха на моравата пред Бирлибановата градинка, а недалеч от тях се чернееше стряхата на дома, в който Бирлибан живееше с татко и мама. Беше утрин, от комина се виеше бял дим, тънък като връвчица. По зида се прибираше котаракът Мацек, без да забележи Бирлибан и играчките, като внимаваше само да не падне на земята.

— Виждате ли го — каза Бирлибан, — Мацек си е Мацек. Сега ни лук ял, ни лук мирисал, а в Котараново не искаше да ни покаже пътя.

Друг път Бирлибан би го замерил с някой камък, но днес се отказа.

„Бръм! Бръм!“ — забръмча край ухото му ранобудна пчела. Бирлибан не посегна към нея. „Бръмкай си и си лети — мислеше си той. — Доста работа те чака, пчелице.“

В този миг откъм къщата се зачу песен. „Това е мама — каза си Бирлибан, — още не знае, че съм се изгубил.“ Изведнъж така му домъчня за нея, че побърза да се раздели с топката и куклата.

— Довиждане — каза топката и се търкулна в росната трева.

— Довиждане — прошепна куклата.

— Ела — каза Бирлибан на Янечек.

Прозорецът на неговата стая беше отворен и можеше да се види застланото му легло. Щом Бирлибан зърна леглото си, очите му почнаха да се затварят. Нямаше нищо чудно, че му се спеше. Бързо покачи Янечек на прозореца и сам скочи в стаята подир плюшеното зайче. Хоп! — подът изтрещя. Навярно и майка му чу в кухнята. Остави купата с тестото и тръгна да види какво става. Но Бирлибан си спеше в леглото. Янечек не се виждаше никакъв. Дали пък Бирлибан не е легнал върху него? Беше вече утрин и небето бе пълно с облачета, на които казваме агънца. Беше осем часа, а Бирлибан още спеше.