Едуард Петишка
Бирлибан (6)

Бирлибанована градинка

Бирлибан казваше „моята градинка“ на едно кътче в градината. Там растеше висок и гъст шубрак. Като разтвореше клоните му с ръка, Бирлибан можеше да влезе в гъсталака и целият да се скрие вътре. Около него и над него растяха шубрачки със зелени листа, клоните им закриваха входа към гъсталака и на Бирлибан много му харесваше тук. През гъсталака можеше да се пропълзи на четири крака до съседския плет. Бирлибан често пропълзяваше през тунелчето и гледаше как мъничкият Тоник си играе в съседната градина. Веднъж Тоник дойде при Бирлибан да си играят заедно. Но Бирлибан не го обичаше. Тоник му искаше играчките, Бирлибан не му ги даваше и накрая Тоник се разрева.

Днес Бирлибан се разположи в шубрака тихо, не пропълзя към съседския плет, а само се загледа в съседското тунелче. В тунелчето беше полутъмно и толкова много мушици бръмчаха там, че това приличаше на песен. Както си слушаше, Бирлибан измисли една приказка. Как му се искаше да я разкаже! Но на кого? Той излезе от шубрака и след малко се върна с Янечек. Постави го пред тунела и каза:

— Слушай, Янечек, ще ти разкажа една приказка. Но ако ме прекъсваш и питаш на всяка дума, ще престана веднага.

Янечек седеше и мълчеше.

— Ще пазиш тишина — напомни му Бирлибан и започна: — Знаеш ли, Янечек, това тунелче е вълшебно. Ти си мислиш, че то свършва до плета. Лъжеш се, няма никакъв плет. Тунелчето е дълго, дълго-предълго и накрая има люлка. Люлка от тук до небето. И в нея всичко може да се побере. И аз, и ти, и мама и къщата, и градината, и татко. Всеки може да се люлее. А който се люлее хубаво, получава бонбон. Такъв голям бонбон ти, Янечек, не си и сънувал. Този бонбон се ближе като захарно петле и няма по-сладък от него. Толкова е голям, че можеш да седнеш на него като на стол. — Бирлибан се усмихна. — Дай ми такъв бонбон, пък нека да ми е лошо. Янечек, слушаш ли ме? — попита Бирлибан плюшеното си зайче. — Имаш само едно ушенце, лошо чуваш. Но ти не се бой, може да ти израсте и другото. Пък ако не израсте, ще отидем да го търсим. Веднага, щом свърша приказката.

Янечек седеше и мълчеше. Зад плета се чу говор.

— Погледни, Тоник — казваше съседът зад плета, — Бирлибан пак се е люлял на ябълката и е откъртил клона. Тю, колко ябълки е оронил на земята. Жалко. Ти никога няма да се люлееш така на ябълката, нали?

— Няма — каза Тоник зад плета.

— Щом се върне Бирлибановият татко от работа, аз ще му обадя — каза съседът.

Бирлибан чуваше всичко в шубрака и му се доплака. Съседът ще каже на татко му. И то не за друго, а защото Бирлибан не даде играчките си на Тоник. А този Тоник как се прави на добър! Да можеше, Бирлибан щеше да стори някаква пакост на съседа. Той се обърна. В гъсталака е полутъмно, мушиците бръмчат, зад плета е тихо. Съседът и Тоник трябва да са си отишли.

Но ето че Бирлибан долавя в бръмкащата песен на мушиците нов, по-силен глас. През клонака е пропаднала пчела и се е закрепила на едно листо до Янечек.

— Какво бръмчиш? — нахвърли се Бирлибан на пчелата.

Пчелата сигурно е от кошера на съседите. Да ходи да си бръмчи в тяхната градина.

— Не бръмкай, ще си изпатиш — заплашва я Бирлибан.

Пчелата се надига и пак забръмчава. Бирлибан грабва една плочка от земята и смачква пчелата. Отново в шубрака бръмкат само мушиците. Бирлибан е доволен, че макар и малко, но е отмъстил на съседа. Сега Тоникови ще имат по-малко мед — радва се той. И забравя, че трябваше да търси ушенцето на Янечек.