Уилям Шекспир
Цимбелин ^[0] (15)

Трета сцена

 

БЕЛАРИЙ

В тъй слънчев ден не бива да се крият

по къщите си тези, чийто покрив

е нисък като нашия. Деца,

пред този вход главите си сведете —

той учи ви да бъдете смирени

пред висшето небе и ви привежда

за утринния всекидневен обред.

Порталите на кралските палати

са тъй високи, че гиганти могат

през тях да минат, без да смъкват свойте

кощунствени чалми, за да направят

поклон пред слънцето. Привет, небе!

Макар и да живеем в скални дупки,

ний по те тачим от онез, които

се перчат със дворци.

 

ГВИДЕРИЙ и АРВИРАГ

                Привет, небе!

 

БЕЛАРИЙ

Сега — на лов! Вий там по оня хълм —

нозете ви са млади; аз — тук, долу.

Когато ме съзрете от върха

по-дребен и от гарван, размислете,

че мястото, където сме, ни прави

големи или малки, и свържете

това със мойте разкази за двора,

за хитростите в него, за князете,

за туй, че всяко дело там добро е,

когато го приемат за такова,

а не, когато е. Това разбрали,

ний полза ще извличаме от всичко

наоколо и често за утеха

ще виждаме, че бръмбарчето дребно

е в твърдата си броня по-спокойно

от мощния орел. Тоз наш живот е

по-честен от това да се покланяш,

за да те ритнат; по-богат от туй

да чакаш в леност подкупи; по-горд

от шумоленето в разкошни дрехи,

чиято сметка още е открита

в тефтера на шивача. Не, това

не е живот пред нашия!

 

ГВИДЕРИЙ

                Вий, татко,

говорите от своя дълъг опит,

а ний, едва оперени, не сме

излитали далеч от туй гнездо

и въздуха не знаем вън от него.

Навярно този тих живот е сладък

за вас, видял опасности и бури,

и подходящ за вашите години,

но той за нас е клетка, блян в легло,

бездействие и мъка на длъжник,

не смеещ нос да подаде от прага

на своя дом!

 

АРВИРАГ

                Какво ще правим,

когато остареем като вас

и мрачният декември с дъжд и вятър

заблъска вън? В таз дупка мразовита

с какво ще съкращаваме тогава

безкрайните си нощни часове?

Не сме видели нищо! Зверове сме:

с лисича хитрост жертвите си дебнем

и с вълча стръв прехраната си търсим,

но доблестта ни е да гоним туй,

което бяга! Като птички в клетка

ний в този пущинак свободно пеем

възхвала на затвора си!

 

БЕЛАРИЙ

                        Как само

говорите! Да бяхте опознали

покварата на градския живот

и нравите на двора, в който трудно

човек удържа поста си и също

тъй трудно го напуска; чийто склон

тъй хлъзгав е, че падаш непременно

или — което е еднакво лошо —

живееш непрекъснато във страх

от падане; да знаехте какво е

нещастието на войника, който

за слава все опасностите търси,

а, паднал в бой, нерядко получава

позорна епитафия наместо

възхвала върху гроба си; да, често

разжалван бива той за своя подвиг

и трябва при това глава да скланя,

когато порицават го! Деца,

таз повест може да се прочете

по мен самия. Старото ми тяло

е в белези от римски меч и нявга

бе името ми в първата редица

на воинската слава. Бях любимец

на Цимбелин и станеше ли дума

за чест и храброст, мойто име беше

на неговите устни. Бях тогава

като дърво, приведено от плод,

но буря ли, крадец ли — вий сами

му дайте име — една нощ обрули

богатството ми заедно с листата

и ме остави тъй, окършен, гол,

под злобното небе!

 

ГВИДЕРИЙ

                Нетрайна милост!

 

БЕЛАРИЙ

Невинен бях, но двама подлеци —

за туй съм ви разказвал неведнъж —

успяха със лъжливите си клетви

да вземат връх над честното ми име

и убедиха Цимбелин, че бил съм

във сговор с римляните. И така

прокуден бях и двадесет години

живях сред тез скали във честна волност

и благодарности за нея пращах

към небесата, колкото не бях им

изпращал дотогава… Но това

не са беседи за ловци. Наслука!

Тоз, който пръв удари, ще е крал

на празника, а другите двамина

ще му прислужват. И не ще го плаши

отровата, която мир не дава

на кралските трапези. Среща долу!

О, колко трудно е да задушаваш

искрите на природата! Не знаят

тез юноши, че са деца на краля,

а Цимбелин дори не подозира,

че те са живи. Двамата се мислят

за мои и макар да са отрасли

във тази пещера, която свежда

главите им, със мисли те достигат

тавана на дворците и кръвта им

дори в обикновените и долни

занятия показва благородство,

у други липсващо. Когато, седнал

на столчето триного, аз разказвам

на Полидор (или Гвидерий, както

бе кръстен от баща си) за войните,

в които съм участвал, той с духа си

се включва в повестта ми и щом кажа:

„Свалих го и му стъпих на врата!“,

о, Юпитере, в миг кръвта му лумва

по бузите и целият във пот,

той опва млади мишци и превръща

във действие разказваното!… Кадвал

(наречен от баща си Арвираг) —

по-малкият от двамата, — тъй също

вживява се във сцената и даже

от брата си по-ярко я тълкува

по своему…

                Ха, вдигнаха го май!

О, Цимбелине, небесата знаят,

че ти несправедливо ме прокуди.

Открадвайки децата ти — едното

на три годинки, другото на две, —

лиших те от наследници, тъй както

ти мен лиши от моите земи.

Ти с обич ги отгледа, Еврифило,

те мислеха, че ти си тяхна майка

и гроба ти окичват всеки ден;

а мен, Беларий (с ново име Морган),

те смятат свой баща… Ловът започна!