Томас Харис
Мълчанието на агнетата (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Смитсоновият музей-институт по естествознание беше затворен вече от няколко часа, но Крофорд се бе обадил предварително и на входа откъм Конститюшън Авеню чакаше униформен пазач.

Повечето светлини в затворения музей бяха угасени, въздухът висеше неподвижен. Единствено колосалната фигура на индиански вожд се извисяваше достатъчно, за да бъде лицето му осветено от слабата лампа на тавана.

Водачът на Кларис беше едър чернокож, облечен в елегантната униформа на Смитсоновите пазачи. Когато той се обърна към осветения асансьор, тя долови прилика с чертите на вожда.

Затвореният за публиката просторен етаж над гигантския препариран слон подслонява отделите по антропология и ентомология. Антрополозите му казват „четвъртия етаж“, ентомолозите се задоволяват с третия, а според селскостопанския отдел съществуват неоспорими доказателства, че това е всъщност шестият етаж. Всяка от тези фракции има своите поддръжници из огромната стара сграда с нейните многобройни пристройки.

Старлинг следваше пазача из мрачния лабиринт от коридори с дървени шкафове до тавана от двете страни, чиито чекмеджета бяха изпълнени с антропологични образци. Само малките етикетчета разкриваха съдържанието им.

— В тези кутии има хиляди хора — обади се пазачът. — Четирийсет хиляди образци.

Той осветяваше с фенерче номерата на стаите и надписите по вратите. Разделът „Човек“ беше след „Листни въшки“, но скоро го напуснаха и се прехвърлиха в по-древния и по-подреден свят на насекомите. Тук стените на коридорите бяха целите в големи метални кутии, боядисани в светлозелено.

— Трийсет милиона насекоми — продължи да обяснява пазачът. — Без да броим паяците. Не ги бъркайте с насекомите — посъветва я. — Капацитетите човек убиват за такава грешка. Ето там, осветеният кабинет. Не се опитвайте да излезете сама от сградата. Ако не си предложат услугите да ви изпратят до долу, обадете ми се по вътрешния телефон в офиса на пазачите. Ще дойда да ви взема.

И я остави сама, след като и даде картичка с телефонния номер.

Кларис се намираше в сърцето на Ентомологичния отдел — кръгла галерия високо над гигантския препариран слон. Вратата на посочения кабинет беше отворена и вътре светеше.

— Цайтнот, Пилч! — изквича превъзбуден мъжки глас. — Хайде, в цайтнот си!

Старлинг се спря на прага. Двама мъже играеха шах на лабораторна маса. Бяха около трийсетгодишни — единият тъмнокос и слаб, другият шишкав, с къдрава рижа коса. Бяха погълнати от играта и ако я бяха забелязали, с нищо не се издадоха. Ако бяха забелязали и огромния бръмбар-рогач, който пъплеше по дъската и мъчително си проправяше път през шахматните фигури, също с нищо не го показваха. Но бръмбарът взе, че излезе извън ръба на дъската.

— Цайтнот, Роудън — незабавно се обади слабият. Шишкото премести топа, незабавно обърна бръмбара в другата посока и той отново взе да се провира между фигурите.

— Значи времето изтича, когато бръмбарът прекоси ръба на дъската? — попита Старлинг.

— Естествено — гръмко се отзова шишкавият, без да вдигне очи. — Естествено. А вие как играете? Да не би да използвате гол охлюв?

— Нося образеца, за който се е обадил специалният агент Крофорд.

— Как така не чухме сирената ви? — попита шишкото. — Цяла нощ висим тук, за да идентифицираме някаква буболечка на ФБР. Ние само с буболечки се занимаваме. Никой обаче нищо не е споменавал за образеца на специалния агент Крофорд. Редно е да показва образците си насаме на частния си лекар. Цайтнот, Пилч!

— Друг път с удоволствие бих погледала цялата ви игра — рече Старлинг, — но случаят е спешен, нека го приключим. Цайтнот, Пилч.

Чернокосият се обърна и я погледна. Беше се облегнала на рамката на вратата, с куфарчето в ръка. Той постави бръмбара върху парче гнило дърво в една кутия и я покри с лист от маруля. После стана. Беше много висок.

— Казвам се Ноубъл Пилчър — представи се той. — А това е Албърт Роудън. Трябва да идентифицираме някакво насекомо, доколкото разбрах. Ще се радваме да ви помогнем. — Пилчър имаше продълговато дружелюбно лице, но черните му очи бяха странни, твърде близо разположени. Едното леко кривеше, поради което светлината в него се отразяваше самостоятелно и независимо от другото. — А вие коя сте?

— Кларис Старлинг.

— Дайте да видим какво носите.

Той вдигна бурканчето към светлината. Роудън също дойде да погледне.

— Къде го намерихте? Да не сте го застреляли? — попита той.

Старлинг реши, че едно халосване с лакът през ченето не би му се отразило зле.

— Млъкни — сгълча го Пилчър. — Кажете къде го намерихте. Беше ли се прикрепило към листо или клонка, или беше заровено в земята?

— Виждам, че никой не е разговарял с вас — каза Кларис.

— Обади се директорът на института и ни помоли да останем след работно време, за да разпознаем някакъв бръмбар, намерен от ФБР.

— Нареди ни да останем — поправи го Роудън.

— Често правим такива услуги на митническите власти и Селскостопанския департамент — продължи Пилчър.

— Но не и среднощ — вметна Роудън.

— Ще трябва тогава да изложа пред вас някои факти, свързани с криминално разследване — каза Старлинг. — Но само ако поемете задължението да ги запазите в тайна. Работата е важна. От нея вероятно зависи животът на не един човек. Доктор Роудън, мога ли да разчитам на вас?

— Не съм доктор. Трябва ли да подпиша някаква декларация?

— Достатъчно е да обещаете. Ако се наложи да задържите образеца, ще се разпишете, че сте го получили. Това е важно.

— Ще ви помогна, разбира се. Имам чувство за граждански дълг.

— Вие какво ще кажете, доктор Пилчър?

— Вярно е — потвърди Пилчър. — Има чувство за дълг.

— Ще запазите ли мълчание?

— Няма да се разприказвам.

— И Пилч не е доктор — обади се Роудън. — Забележете обаче, че той ви позволи да го наричате „доктор“. А сега ни разкажете всичко. Това, което на вас ви изглежда маловажно, за специалиста може да е от първостепенно значение.

— Насекомото беше загнездено зад мекото небце на жертва на едно убийство. Не знам как се е озовало там. Трупът беше изваден от река Елк в Западна Вирджиния, а смъртта е настъпила преди няколко дни.

— Бъфало Бил — чух по радиото — заяви Роудън.

— Но не, сте чули за насекомото, нали?

— Не, но споменаха река Елк. Оттам ли идвате? Затова ли закъсняхте толкова?

— Да.

— Сигурно сте уморена. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— А вода?

— Не.

— Кока-кола?

— Не, благодаря. Искам само да разбера къде е била държана в плен тази жена и къде е била убита. Надяваме се естествената среда на това насекомо да е по-специална или да е с ограничен радиус, или примерно да има навика да спи само на определен вид дървета… Трябва да разберем откъде е то. А вашата дискретност е необходима, защото, ако извършителят преднамерено е поставил там насекомото, то този факт е известен само на него и ще го използуваме, за да отсеем лъжливите самопризнания и да спестим време. Вече е убил поне шест души и времето ни притиска.

— Мислите ли, че сега, тъкмо в момента, когато разглеждаме това насекомо. Той държи в плен друга жена? — попита Роудън, като се завря в лицето и. Очите му бяха ококорени, устата — толкова широко отворена, че можеше да надзърне в нея.

— Не знам! — Гласът и прозвуча малко пискливо. — Не знам — повтори по-спокойно. — Но при първа възможност пак ще убие.

— Значи и ние трябва да действаме бързо — заключи Пилчър. — Не се безпокойте, много ни бива. Попаднали сте в най-добрите ръце.

С помощта на тънки щипци той извади насекомото от стъкленицата, поднесе го към светлината върху лист бяла хартия и насочи към него огромна лупа.

Насекомото беше голямо и приличаше на мумия. Беше покрито с полупрозрачна ципа със същите очертания — изглеждаше като саркофаг. Придатъците му бяха притиснати тъй плътно към тялото, че приличаха на издялани в барелеф. Малкото личице беше като на стар мъдрец.

— Преди всичко при нормални обстоятелства то не би попаднало на открито, а във вода би се озовало само по някаква случайност — започна Пилчър. — Не знам доколко сте запозната с насекомите и дали бихте желали да научите нещо повече.

— Признавам, че нищичко не знам. Разказвайте подробно.

— Добре. Това е какавида или насекомо в преходно състояние. Обвивката, която го обгръща, докато то се преобразява от ларва в зряло насекомо, се нарича пашкул — продължи Пилчър.

— Какавидата с хитин ли е покрита, Пилч? — попита Роудън, като бърчеше нос, за да не му падат очилата.

— Да. Би ли донесъл от библиотеката тома на Чу за незрелите насекоми? И така, това е какавида на едро насекомо. Повечето висши насекоми минават през стадия на какавидата. Много от тях презимуват в този си вид.

— Искаш ли да направиш справка в още някоя книга, Пилч? — попита Роудън.

— Ей, сега. — Пилч премести насекомото върху поставката на микроскопа и се надвеси над него със зъболекарска сонда в ръка. — Не различавам дихателни органи върху дорсоцефалната област, но има дихателен отвор върху мезоторакса. — Ще започнем оттам.

— Хммм… — измънка Роудън, докато обръщаше страниците на малък справочник. — Мандибулите функционални ли са?

— Не.

— Къде са пипалцата?

— Непосредствено до ръба на крилете. Два чифта криле, като вътрешните са изцяло покрити. Виждат се само долните три стомашни сегмента. Малък остър кремастер… За мен това е лепидоптера.

— Според справочника — също — съгласи се Роудън.

— Това семейство включва дневни и нощни пеперуди, доста е голямо — поясни Пилчър.

— Ако крилете са подгизнали, ще се озорим. Ще донеса всички необходими справочници — каза Роудън. — Боя се обаче, че щом изляза от стаята, ще започнете да ме одумвате.

— Не се бой — успокои го Пилчър. — Роудън е свястно момче — добави, щом приятелят му излезе.

— Не се съмнявам.

— Така ли? — Пилчър като че ли се учуди. — Заедно следвахме. Работехме като обезумели и се хвърляхме на всяка стипендия за научна експедиция. Той спечели една, заради която трябваше да прекара сума ти време във въглищна мина и да чака разпадането на протона. Та тогава престоя в тъмното твърде дълго. Иначе е много свестен. Само не говорете пред него за разпадането на протона.

— Ще се опитам да избягвам тази тема.

Пилчър се извърна от ярката светлина.

— Лепидоптерите са много голямо семейство. Включва около трийсет хиляди дневни и сто и трийсет хиляди нощни пеперуди и молци. Сега ще опитам да извадя тази от какавидата — неизбежно е, ако искаме да стесним рамките.

— Добре. Нали няма да я накъсвате?

— Ще се постарая. Тази е започнала сама да се измъква от пашкула преди да умре. Ето тук има една назъбена цепнатина. Така че може да ми отнеме известно време.

Пилчър разтвори естествената цепнатина на какавидата и внимателно извади насекомото. Приплеснатите криле бяха подгизнали от водата. Разпростирането им беше трудно като оправянето на мокра, свита на топка мека салфетка. Не се показа никаква шарка.

Роудън се върна с книги в ръце.

— Готов ли си? — попита Пилчър. — Добре. Първият гръден сегмент е скрит.

— А власинките?

— Власинки няма. Бихте ли изгасили лампата, госпожице?

Тя остана до превключвача, докато Пилчър запали фенерчето си. Той отстъпи назад и насочи светлината към насекомото, чиито очи блеснаха в мрака, отразили тънкото снопче лъчи.

— Нощна пеперуда — обяви Роудън.

— Вероятно, но каква именно? — попита Пилчър. — Бихте ли светнали, госпожице? Това е ноктуид — нощна пеперуда. Какъв е техният брой, Роудън?

— Две хиляди шестстотин и… около две хиляди и шестстотин са описаните.

— Много малко от тях обаче са толкова едри. Хайде сега да те видим на какво си способен.

Къдравата рижа глава на Роудън скри от техния поглед микроскопа.

— Сега ще трябва да изследваме кожата на насекомото, за да стесним още повече кръга — обясняваше Пилчър. — Роудън го бива за тази работа.

Старлинг имаше усещането, че из стаята премина вълна от човешка доброта.

Роудън му отвърна, като влезе с него в ожесточен спор — дали ларвените брадавици на образеца са разположени в кръг, или не. Караха се, докато трая подреждането на власинките върху коремчето.

— Erebus odora — постанови най-сетне Роудън.

— Да идем да проверим — каза Пилчър.

И тримата понесоха насекомото надолу с асансьора към етажа над препарирания слон. Отново попаднаха в огромна квадратна зала, претъпкана с бледозелени кутии. За да има повече място за съхраняване на Смитсоновите насекоми, залата беше на две нива. Сега се намираха в неотропическия сектор на път към ноктуидите. Пилчър направи справка в тефтерчето си и накрая спря до една кутия на височината на гърдите си.

— Трябва много да се внимава — обясняваше той, докато смъкваше тежката метална врата на кутията и я поставяше на пода. — Изтървеш ли това чудо върху крака си, цяла седмица ще куцукаш.

Прокара пръсти по наредените едно до друго чекмеджета, спря се на едно и го измъкна.

Старлинг съзря в подноса миниатюрни яйца, спиртосана гъсеница в епруветка, празна какавида от екземпляр, твърде подобен на техния, и зряло насекомо — голяма кафяво черна нощна пеперуда, чиито разперени крила достигаха петнайсет сантиметра в ширина, мъхнато телце, нежни пипалца.

— Erebus odora — повтори Пилчър. — Наричат я Черната вещица.

Роудън вече прелистваше страниците на справочника.

— Тропически екземпляр, който през есента стига, чак до Канада — започна да чете. — Ларвите се хранят с акация, котешки нокът и други подобни растения. Населява Антилите и южните части на САЩ. На Хаваите се смята за вредно насекомо.

Да ти ебемус еболата, мислеше Старлинг.

— По дяволите, та това чудо се въди къде ли не! — произнесе тя на глас.

— Но не през цялото време — възрази Пилчър. — Къде се мътят обикновено, Роудън?

— Чакай малко… В най-южните части на Флорида и Южен Тексас.

— Кога?

— През май и август.

— Ето какво смятам аз — продължи Пилчър. — Вашият образец е по-добре развит от този, който имаме тук, и е съвсем пресен. Тъкмо е разчупвал какавидата, за да излезе. Това е възможно на Антилските или Хавайските острови, но не и тук, защото сега е зима. У нас ще му трябват още три месеца, за да започне да излиза от пашкула. Освен, ако случайно не е попаднал в някой парник или не е специално отгледан.

— Как така отгледан?

— В клетка, на топло, с акациеви листа за храна на ларвите, докато се затворят в какавидите. Не е толкова трудно.

— Разпространено ли е като хоби? Много хора ли се занимават с това извън вашите професионални кръгове?

— Не, главно ентомолозите, за да създадат безупречен екземпляр. Има и колекционери. Копринената индустрия също ги отглежда, но не са от този вид.

— Ентомолозите трябва да разполагат с периодични издания, списания с научни публикации, магазини за специално оборудване — каза Старлинг.

— Естествено. Ние сме абонирани за повечето от тях.

— Ще ви приготвя един вързоп — предложи Роудън. — Имаме тук един-двама, които частно са се абонирали за някои бюлетини, държат си ги заключени в чекмеджетата и ни карат да им плащаме по двайсет и пет цента, за да им хвърлим едно око. Тях ще ви набавя чак сутринта.

— Благодаря ви, господин Роудън. Ще изпратя някой да ги вземе.

Пилчър направи фотокопие на материала за Erebus odora и го подаде на Кларис заедно с насекомото.

— Ще ви изпратя до долу — каза. Докато чакаха асансьора, той добави:

— Повечето хора обичат пеперудите и ненавиждат нощните пеперуди. Те обаче са по-интересни.

— И по-вредни.

— Само някои. Изхранват се по най-различни начини. Също като хората. — Един етаж мълчание. — Има една нощна пеперуда, дори повече от една… Живее от сълзи. Това е единствената и храна и вода.

— Какви сълзи? Чии сълзи?

— На едри млекопитаещи… Големи колкото човека. Старото определение за нощна пеперуда гласи: „Нещо, което постепенно, кротко изяжда или опропастява друго нещо.“ С това ли се занимавате през цялото време — да преследвате Бъфало Бил?

— Доколкото мога.

Пилчър облиза зъбите си, без да отвори уста — езикът му шаваше вътре като котка между завивки.

— Никога ли не излизате да хапнете хамбургер, да изпиете една бира или чаша вино?

— Напоследък не ми се е случвало.

— Защо не ми направите компания сега? Не е далече.

— Сега не, но когато приключим с тази история, аз каня. И господин Роудън, естествено.

— Нищо естествено няма в това — възрази Пилчър. На вратата добави: — Надявам се скоро да го заловите, госпожице Старлинг.

Тя се затича към чакащата кола.

Ардилия Мап беше оставила върху леглото на Кларис нейната поща и половин шоколад. Самата тя спеше дълбоко.

Старлинг отнесе портативната си пишеща машина в перачната на най-долния етаж, постави я върху полицата, предназначена за сгъване на изпраните и изсушени дрехи, и пъхна във валяка два листа с индиго. Още докато пътуваше насам, подреди в главата си необходимите данни за Erebus odora, така че бързо се справи.

После изяде шоколада и написа бележка до Крофорд с предложението да се засекат компютърните списъци на абонатите на ентомологични издания с досиетата на известни престъпници в архивите на ФБР, досиетата на престъпници в градовете, разположени най-близо до отвличанията, и досиетата на сексуални и други престъпници в Метро Дейд, Сан Антонио и Хюстън, които са в непосредствена близост до местата, където се въдят нощните пеперуди Erebus odora.

И още един въпрос повдигна повторно:

Да попитаме доктор Лектър защо според него извършителят ще започне да скалпира жертвите.

Тя връчи написаното на нощния дежурен и се свлече признателно в леглото си, а гласовете от деня продължаваха да нашепват в ухото и — по-силно от дишането на Ардилия в другия край на стаята. В мрака, който я поглъщаше, зърна отново мъдрото личице на пеперудата. Лъскавите и очички бяха видели Бъфало Бил.

А от космическия привкус, оставен от Смитсоновия музей, и дойде една последна мисъл, задача за утрешния ден:

В този странен свят, в тази негова половина, която сега тъне в мрак, аз трябва да издиря едно същество, което живее от чуждите сълзи.