Томас Харис
Мълчанието на агнетата (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Остави ме пред лабораторията, Джеф — каза Крофорд на шофьора. — След това ще закараш госпожица Старлинг до Смитсоновия институт^[1]. Оттам тя ще се прибере в Куонтико.

— Добре, сър.

Пресичаха реката Потомак, движейки се срещу вечерния поток от коли, който се нижеше от Националното летище към центъра на града.

Младежът зад волана се отнасяше със страхопочитание към Крофорд и караше крайно предпазливо, поне на Старлинг така и се струваше. Не го винеше за това — из Академията се разправяше, че последният федерален агент, сгафил под началството на Крофорд, в момента служи нейде из Полярния кръг.

Крофорд не беше в настроение. Девет часа бяха минали, откак предаде по факса отпечатъците от пръстите на жертвата и нейните фотографии, а самоличността и още не бе установена. Двамата със Старлинг, подпомогнати от полицаите на Западна Вирджиния, обследваха докато се мръкна, моста и брега на реката, откъдето бе извадена убитата, но без резултат.

Кларис чу негов разговор по телефона от самолета — вземаше мерки в къщата му да има медицинска сестра за през нощта. Колата на ФБР и се стори безшумна след Синьото кану, можеха да разговарят, без да се надвикват.

— Ще уредя пряка линия и ще предупредя в отдела да са готови с отпечатъците за Индекса, а ти ми направи описанието за компютъра — нареди Крофорд. — Описание, не доклад. Нали знаеш как?

— Знам.

— Да предположим, че аз съм Индексът. Какво ново ще вкараш в паметта ми?

Една секунда и стигна, за да обмисли отговора — добре, че Крофорд се загледа любопитно в скелето, оградило Мемориала на Джеферсън^[2].

Индексът беше част от компютъра в Отдела за идентификация, който сравняваше данните от разследваното убийство с известните величини от досиетата на регистрирани убийци. Когато компютърът установеше прилики, той посочваше вероятните извършители и възпроизвеждаше техните отпечатъци. След това оперативен работник ги сравняваше с отпечатъците, открити на местопрестъплението. Бъфало Бил още не беше оставил следи от пръстите си, но Крофорд искаше да е готов.

Компютърната система изискваше кратка сбита информация. Старлинг се опита да я съчини:

— Жена, бяла, около двайсетгодишна, застреляна, смъкната кожа на долната част на тялото и бедрата…

— Старлинг, Индексът вече знае, че той убива бели жени и им одира кожите. Впрочем, използвай думата „одирам“, а не „смъквам“, която по-рядко се използува, и тази проклетия може да не я разпознае като синоним. Освен това на компютъра му е известно, че той ги изхвърля в реките. Кое е новото, Старлинг?

— Това е шестата му жертва, но за първи път той я скалпира, за първи път имаме триъгълни парчета кожа, изрязани от задната част на раменете, за първи път жената е застреляна в гърдите, за първи път намираме какавида в гърлото.

— Забрави счупените нокти.

— Не, сър, тази е втората със счупени нокти.

— Права си. В доклада за досието отбележи, че наличието на какавида засега е тайна. Ще я пазим от широката публика и така ще избегнем фалшиви самопризнания.

— Интересно дали и друг път го е правил — да пъха в гърлото какавида на насекомо — рече Старлинг.

— Не е трудно да се пропусне при аутопсията, особено, когато трупът е престоял във вода. Знаете какво имам предвид — съдебният лекар търси очевидната причина за настъпилата смърт, гледа по-бързо да привърши, още повече, ако е горещо… Може ли да се провери?

— Ако се наложи… Естествено, патолозите ще се кълнат, че нищо не са пропуснали. Намерената в Синсинати жена все още е в хладилната камера на моргата. Ще им се обадя да проверят. Другите четири обаче са погребани. Заповедите за ексхумация винаги карат хората да настръхнат. Наложи се да го направим с четирима от пациентите на доктор Лектър, издъхнали под топлите му грижи, за да установим от какво са умрели. От мен да знаеш — главоболията са големи и близките винаги се разстройват. Ако е наложително, ще го сторя, но да видим преди това какво ще ти кажат в Смитсоновия институт.

— Скалпирането… твърде рядко се среща, нали?

— Рядко се практикува — съгласи се Крофорд.

— Обаче доктор Лектър ми каза, че Бъфало Бил ще го стори. Откъде е знаел?

— Не го е знаел.

— Но все пак го каза.

— Не беше кой знае колко изненадващо, Старлинг. Аз лично никак не се учудих. Беше наистина рядко срещано явление до случая Менгел, нали го помниш? Онзи, дето скалпира жената? След него имаше двама-трима имитатори. Когато описваха похожденията на Бъфало Бил, вестниците нееднократно подчертаваха, че не сваля скалповете. Оттам нататък вече няма нищо изненадващо — той вероятно следи пресата. А и Лектър е предполагал. Не е казал кога ще се случи, затова не би могъл да сгреши. Ако бяхме заловили Бил, преди да скалпира някоя от жертвите си, Лектър щеше да заяви, че сме го хванали тъкмо когато е щял да започне.

— Той спомена също, че Бъфало Бил живее в двуетажна къща. Подобно нещо никога не сме знаели…

— Това вече не е просто предположение. Вероятно е прав и е можел да ти обясни защо го е казал, но е искал да те подразни. Това е единствената слабост, която някога съм забелязвал у него — умира да се прави на по-умен от всички.

— Казахте ми да питам, ако нещо не ми е ясно. Е, добре, питам ви — защо?

— Така. Две от жертвите бяха обесени, нали? Доказан факт. А доктор Лектър знае от личен опит, Старлинг, колко е трудно да обесиш друг човек против волята му. Хората могат да се самообесят на дръжката на вратата и често го правят. Седнат на пода и готово. Но да обесиш друг по този начин, дори ако е вързан… жертвите съумяват да подпъхнат крака под себе си, стига да имат някаква опора. Да ги качиш на подвижна стълба също не става. Не искат да се катерят със завързани очи, а ако не са със завързани очи и видят примката, ще откажат и крачка да направят. Тъй че тази работа става най-лесно при наличието на вътрешно стълбище. Стълбите са нещо познато, те не плашат никого. Казваш на жертвата, че я водиш горе до тоалетната, или намираш друг предлог, качваш я горе с качулка на главата, пъхаш примката и я риташ от най-горното стъпало. Като първо си завързал въжето за парапета. Този начин бе популяризиран от един тип в Калифорния. Ако Бил не е разполагал със стълби, щеше да измисли нещо друго. Дай ми сега имената на онези — заместник-шерифа в Потър и старшия офицер от щатската полиция.

Старлинг откри имената в бележника си и ги прочете на светлината от фенерчето-писалка, което стискаше между зъбите си.

— Добре. Когато установяваш „гореща“ телефонна линия, Старлинг, винаги наричай ченгетата по име. Като си чуят имената, стават по-дружелюбни и учтиви. Суетата ги кара да не пропуснат да ни се обадят, ако научат нещо ново. Изгарянето върху крака на какви мисли те навежда?

— Зависи дали е настъпило след смъртта.

— А ако е?

— Значи Бил разполага със закрит камион, камионетка, микробус или комби — нещо дълго.

— Защо?

— Защото изгореното място е отзад на прасеца. Намираха се на ъгъла на Десета улица и Пенсилвания Авеню, пред новата централна сграда, на ФБР, която никой не наричаше с името, което и бе дадено — „Дж. Едгар Хувър“^[3].

— Джеф, можеш да ме оставиш тук — каза Крофорд.

— Ето тук, не слизай долу в гаража. Остани в колата, само натисни копчето за отваряне на багажника. Ела да ми покажеш, Старлинг.

Тя излезе заедно с него и докато той вадеше факса и дипломатическото си куфарче от багажника, започна да обяснява:

— Трупът е бил поставен в легнало положение по гръб в просторно превозно средство. Само по този начин задната част на прасеца може да се озове на пода над ауспуха. В багажник на обикновена кола, като тази тук, трупът ще е сгънат на една страна и…

— Да, така трябва да е било.

Кларис разбра, че я е накарал да слезе от колата, за да разговаря с нея насаме.

— Когато казах на онзи заместник-шериф да не говори в присъствието на жена, ти стана неприятно, нали?

— Естествено.

— Направих го за камуфлаж. Исках да разговарям с него на четири очи.

— Разбрах.

— Добре тогава.

Крофорд хлопна багажника и се извърна. Старлинг обаче не искаше да остави въпроса неизяснен.

— Това не е без значение, господин Крофорд.

Той пак се обърна към нея, натоварен с факса и куфарчето, и този път я изслуша по-внимателно.

— Тези полицаи знаят кой сте. Те следят всеки ваш жест и ви подражават.

Тя млъкна, разпери ръце и сви рамене. Беше го казала и беше истина. Крофорд я изгледа с хладния си поглед.

— Разбрах, Старлинг. Ще имам предвид. А сега на работа — какавидата те чака.

— Да, сър.

Тя го проследи с очи, докато той се отдалечаваше — мъж на средна възраст, натоварен с багаж, измачкан от полета, с окаляни от реката маншети на панталоните, прибиращ се у дома, при онова, което го очакваше там.

Кларис би могла да убие човек заради него в този момент.

Това бе един от големите таланти на Крофорд.